nabore.bg

Днешната църква "Св. св. Константин и Елена" е осветена през 1832 година

Служба в пловдивската черква "Св.св. Константин и Елена"

С живописното си разположение, с красотата си, с древната си история моят роден град Пловдив привлича много гости и туристи. И аз, която от много десетилетия живея далеч от него, обичам да се разхождам по тепетата на Пловдив, обичам да посещавам старинната му архитектурна част, да бродя по калдъръмените  улици. Там, в сърцето на  Старинен Пловдив, е малкото площадче на Хисар капия – източната порта на крепостната стена на Акропола, откъдето е тръгвал пътят  към Далечния изток. Заставам на това скъпо за всеки пловдивчанин място, заглеждам се любовно в древната порта и в съседните й сгради и къщи. Вляво е внушителната с красотата си Куюмджиева къща /сега Етнографски музей/, а вдясно се издига бялата пететажна звънарница на църквата “Св. св. Константин и Елена”. Този храм е най-старият дом на Господ, на Христа в Пловдив.

Улицата, която води към храма

Историята на черквата започва още от четвърти век. Българската държава приема християнството в девети век, в 865 година, по времето на царуването на Борис Първи, с неговото твърдо и непреклонно решение. То се налага, утвърждава като официална религия широко и убедително при сина му Симеон. Но привърженици, поклонници  на новата вяра, християни у нас е имало в много по-далечни векове. Нашите земи влизали в границите на Източната Римска империя - Византия, където християните били жестоко  преследвани, особено по времето на  император Диоклециан. В 306 година починал Цезар Констанций Хлор, който  вече не налагал тежки  наказания на  християните, прекратил гоненията им. Тогава бил провъзгласен за император тридесет и две годишният му син Константин – любимец на народа. Той от младини опознал християнството, благодарение на майка си Елена – умна, красива жена, първа съпруга на баща му Констанций Хлор. Елена прегърнала новата вяра и отишла в Ерусалим да продължи делото на Христос. Там тя намерила кръста, на който бил разпънат Спасителя, построила в Ерусалим, във Витлеем и на Елеонската планина /Маслинената гора/ много църкви. Синът й Константин, приел нейната вяра, станал също добър християнин. Благодарение на кръста, който му подал в един знаменателен сън самият Христос, той победил Марсенций в решителна битка и управлявал Източната Римска империя цели 31 години. И той построил много църкви и храмове на Господ във Византия и в нейната столица Византион -  Константинопол /Цариград/. Живял Константин Велики десетина години след майка си Елена и в 337 година на 65-годишна възраст в град Никомидия починал. Тялото му е погребано в построената от него цариградска църква “Светите апостоли”.

   Преданията разказват, че Апостол Павел първи е проповядвал по нашите  земи християнството. Доста от бесите - тракийско племе, приели новата вяра и започнали да палят свещи и да се молят на Христос в малки храмове.

Предверието към църквата

Стара легенда разказва, че в 304 г., по времето на Диоклециан, на 20 август, в  горещия летен ден тук, пред Хисар капия, заради християнската вяра били обезглавени 40 мъже. Повярвали в Спасителя и траките Севериан и Мемнос. Те били добри легионери, честни и смели войни, но дръзнали да се противопоставят на Диоклециан и, въпреки че били другари на сина на проконсула на Тракия Хораций, от центуриона на неговия син, загинал наскоро, те не се отрекли от вярата си и смело приели последни от другарите си смъртта. Двамата били със светли коси и сини очи – като небето, което се ширило над града на тепетата в този августовски ден.

     В 313г., по времето на Константин Велики, е издаден Миланският едикт, с който се позволявало да се строят християнски храмове. В Източната Римска империя християнството вече е признато за официална религия и гоненията на поклонниците й са прекратени. Така, 30 години след мъченическата смърт на  Севериан и Мемнос и техните другари, тук, в града край Марица, до крепостните стени е издигнато първото ранно християнско светилище, което приютява костите на мъчениците за вярата Христова, обезглавени на площадчето на Хисар капия. А когато името на Константин Велики се вписва в пергаментните листове като “светец”, тогава тукашните жители обричат малката църква на  него и на майка му и тя става храм  “Свети равноапостолни Константин и Елена” – първи дом на Христа по нашите земи.

     Следва бурната история на града. Той преживява  небивал разцвет, но и палежи, и разруха. В пети век Атила погребва древното величие на града. Малката църквица също е съсипана. После градът отново се изправя, край крепостния му зид се бялва черквата, но все още на много други богове се кланят тук дошлите славяни. В шести век българите се настаняват в Горна и Долна Мизия, но Плодин / Пловдив /  става тяхно владение през 812г, когато отрядите на кан Крум налитат на крепостта и я превземат. Повелята на Крум е да се запази градът! / Затова днес в големия жилищен комплекс “Тракия” се извисява внушителен паметник на хан Крум./

Стенописите на входа

  След покръстването на българите, по времето на нашия цар Симеон Велики Филипопол / Пловдив/ има широка известност и в града се строят големи и малки църкви. Някои от тях надрастват Бялата черква при Хисар капия, но тя си остава най -тачената. В 917г. ордите на киевския княз Светослав завладяват града и отново пожарища погребват величието му. В същата година византийското иго хвърля тежката си сянка над българските земи. В продължение на два века в църквата “Св. св. Константин и Елена” се чува само гръцки говор, гръцко песнопение.  През 1186г. братята Асен и Петър прогонват потисниците. После следват погромите на кръстоносците от Третия поход, унищожителните пожари на цар Калоян. Край останките на черквата  на четири кола е разпънат архиепископът-грък. Идва и Иван Асен Втори. Зареждат се владетели в града – ту гърци, ту латини, ту българи…до 1364г. От тогава  започва петвековната турска робия и  помръква вековната слава на града. Много от черквите му са разрушени, други са превърнати в джамии, но през цялото време на турското иго малката църквица край Хисар капия съществува. Християните били оставени под  духовната власт на гърците, в много от пловдивските черкви, като и в ”Св. св. Константин и Елена” богослужението било на гръцки език. Така в 1578г. я заварва и немският богослов – пътешественик Стефан Герлах, който описва осемте черкви на града, а нея нарича Бялата черква. Тогава тя наистина се белеела край зида с белите камъни, от които била съградена. И, въпреки че българските духовници били преследвани и измъчвани, те поддържали умовете, душите, вярата и надеждата на своите енориаши.

Вратата на храма

    В 1410г. Филибе пада в ръцете на Сюлейман и отново пожари лумват в града. Разрушена е и Бялата черква. В края на 16 век, в края на 18 век  - нови погроми. Въпреки многобройните набези през вековете, Бялата черква просъществувала  повече от сто и седемдесет десетилетия – възкръсвала като феникс от пепелищата!

    В 1830г. някогашният голям храм “Св. св. Константин и Елена” се превърнал в малка дървена еднокорабна постройка с невзрачна звънарница. Все още тракали клепалата в двора й, защото през турско агаряните били забранили камбаните. Тогава чорбаджи Вълко Куртович – Малкия, един от благодетелите на града, издействал султански ферман за нейното възобновяване. По това време  копривщенците Моравенови – братята Тодор, Петко и Душко били добри българи, богати, успели майстори - абаджии и гласовете им се чували в града на тепетата. Те дарили стотици грошове за съзиждането на български училища из Пловдив, а черковният настоятел Тодор Моравен имал най-големи заслуги за издигането на новата сграда на черквата “Св. св. Константин и Елена”, защото за двадесет години събрал 200 000 гроша за строежа й. Техният родственик Константин Моравенов пък описал нейното състояние, когато в 1830г. започнала преправата й – “ от гнила, съсипана, кирпичена…” в 1832г. тя била съградена на трикорабна базилика с размери 29 на 18м.,каквато е и днес. Архитектурата й, типична за 19 век, е дело на Петко Петков – Боз от Брациговската школа. Вътрешността й е разделена от два реда по пет колони между корабите. Към балкона - емпория, женското отделение,  водят външни стълби, а в притвора й има открита колонада.

Иконостасът 

    Иконостасът е изработен във Виена от Йоан Пашкула от с. Мецово. За първообраз е послужил олтарът на Виенската православна църква “Св. Георги”.  Той е в бароков стил и покорява с уникалната си позлата и полихронна украса. Същият резбар прави балдахина на Светия престол и архиерейския трон.

     С красивите си стенописи, с майсторски изографисаните си икони тази църква е като блестяща художествена галерия, защото е изписана от най-големите ни майстори –зографи. Захарий Зограф е рисувал първия ред на иконостасните икони, направил е и царските икони на Господ, на Богородица, Йоан Кръстителя и на Константин и Елена. Станислав Доспевски рисува образа на Варвара, а Никола  Одринчанин създава Петър и Павел. Тук са работили още Стефан Андонов и Атанас Гюдженов от Пазарджик. Те правят позлатата, рисуват стените, изписват сцени от живота на Спасителя, на Богородица и светиите, украсяват нартиката, външните стълбища, притвора.

   В 1832г., когато е освещаването на църквата. Тогава Тодор Моравенов дарява  чудотворната икона на Константин и Елена.

     В 2001 г. е поставена икона на мъчениците, посечени за христовата вяра. Тя е дело на Дечко и Елена Дечеви. Извън църквата е поставена и плоча за мъчениците, чийто кости са събрани в общ гроб от източната външна стена на църквата.

    Цели 17 години продължават реставрационните работи в църквата и двора на храма, който има два празника: 21 май - денят на Константин и Елена и 20 август – когато е била жестоката казън на пловдивските мъченици за христовата вяра.

       До северозападния ъгъл на храма се издига 13-метровата бяла  камбанария. Тя е на пет етажа и има две камбани. Голямата е гръцка и е от 1871г., а малката е от 1935г и е дар от братя Велеганови.

Вътрешен поглед към църквата

   Малък манастирски комплекс е бил дворът на църквата. Над източната порта е имало Божигробски метох, в който през 17-18 век са отсядали монаси от Ерусалим – събирали помощи от града и околностите му. В южната част се е помещавало някогашното енорийско училище. Сега там е устроена иконна галерия, в която са събрани ценни експонати още от 14,15,16,17,18 век. Те са дело на Христо Димитров, на синовете му Димитър и Захарий, внука му Станислав, както и на майстори от Тревненската и Одринската живописни школи.

   В северната страна има свод, от който се вижда иззидана  с камъни дупка. Тук е имало аязмо с лековита вода за душевно болни и бездетни.

    Днес храмът “Св. св. Константин и Елена” е скъп дом за своите  поклонници. Посещаван е и от много гости – любители на ценното иконно християнско наследство и изкуство.

Петра ТАШЕВА