nabore.bg

Ирина Вагалинска твори с настроение. Снимка личен архив

Хераклея Синтика е на стотици километри и на над седемнадесет века от мен, но тайните, за които разказва Ирина Вагалинска в своя роман („Мистерии в Хераклея Синтика”, изд „Ноус”) ме увличат и ми стават близки. Книгата проправя пътя за поредица, провокирана от археологията, и нищо чудно скоро сюжетът да оживее на екран, а авторката да „хукне“ някъде другаде в географски и времеви граници. Иринка е журналист, колежка от в. „Новинар”, работила е във в. „Демокрация” и в сп. „Тема”, известна е с публикациите си за проблемите на българската култура. По-тесен кръг читатели я знаят и като Айрин Ю. Доу, авторка с вкус към криминалето, късия разказ, есето.

Както и да я представям, тя си е човек, верен на историята. И заради образованието, и заради фамилията – нали е съпруга на някогашния си състудент, а сега известен български учен проф. д-р Людмил Вагалински. Дългият съвместен и хармоничен семеен живот май я е направил още по-предана на археологията. Ирина е инициатор на медийна платформа „Arhaeologia Bulgarica” с Фейсбук страница и сайт с YouTube канал , създател на настолна игра, в която битката е между изследователи и иманяри. Разбира се, и много трудолюбив мечтател, който иска по най-съвременен начин да покаже на любопитните как се случват откритията в археологията. С Хераклея Синтика вече го правят, след 17 години разкопки край с. Рупите откритото там предизвиква интереса и на туристите-традиционалисти, и на дигиталните номади.

Изваждането на новооткрита статуя, проф. Вагалински е в ляво. Снимка Личен архив

Нека да се върнем към книгата „Мистерии в Хераклея Синтика”. Ирина Вагалинска я определя и като криминале, и като четиво, което обогатява познанията на по-широката аудитория за професията на археолога, за града, основан от Филип ІІ Македонски в земите на траките синти, за религиите, които някога е изповядало тамошното население. Зад сюжета и маските не можем да отгадаем бързо и лесно „кой е убиецът” – престъплениятата са бол и загадъчни, трябва да вникнем в отношения на държавно, политическо, верско и чисто човешко ниво, характерни за далечната епоха. Колкото и да определят книгата като популяризиране на археологията, сюжетът пленява с любовна магия.

Ще подчертая пак, че това е семеен роман. Не защото авторката го посвещава на съпруга си, не и защото творбата е основана върху изследванията на професора („Хераклея Синтика: История чрез археология”) и с криминалната си линия не опорочава фактите, а ги прави правдоподобни, достъпни, запомнящи се. На представянето на книгата постъпих така, както се постъпва с творчески тандем - помолих и проф. Вагалински за автограф. Той написа:”Класическата древност е сред нас, но само за просветените!“ Смятам, че точно този ключ ще е от полза на читателя и по-нататък, при възприемането на любовно-криминалната притча.

Храмът на Немезида, когато го откриват. Снимка личен архив

Мистериите в Хераклея Синтика са много: Дионисиеви вакханалии, театрални представления, малко познати ритуали на поклонниците на бог Митра, политически игри между представители на местната власт и Константинопол, християнски тайнства, няколко убийства... Плюс козните на императорските пратеници и на някои последователи на езически култове. Книгата ни среща с всякакви хора - аристократи, роби, овчари, свободни артисти, както и с ковчежник социопат и лечител с широки познания за отровите. Гладът за справедливост се оказва вечен – усещаме го днес, усещали са го и тогава. Неслучайно в центъра на Хераклея Синтика е на почит светилището на Немезида, богинята на възмездието. И именно след неговото поругаване се слага точката: градът и повечето герои на трилъра са изличени от унищожително земетресение, а после и наводнение.

Корицата на книгата

Столетия по-късно читателят е в правото си да „осмисли” историята за това древно селище с днешна дата, тя доста напомня за сегашния обществен живот със задкулисие, политически амбиции и високопарни слова, игри и предателства за лична изгода, лицемерно загърбващи народния интерес. Ако някому тълкуването изглежда пресилено, нека размисли дали романът не се превръща в своеобразно прорицание и предупреждение, че там, където общото благо е загърбено, всяка трудност и природна стихия неминуемо прерастват в бедствие.

Спасението, къде е то тогава?... Него трябва да го търсим в човещината. В любовта между младата аристократка Ендемия и преследвания еретик Зоил, в стореното от външно уродливия Зедария в защита на красавицата от чуждата похот, в обичта между онези, които нямат нищо друго... Най-важното, което оцелява, е надеждата на Ендемия, получила година по-късно таен дар от любимия си Зоил. Надеждата човекът да обича и да се бори за обичта си.

Антония МЕЧКОВА