nabore.bg

Интервю

Олимпийският шампион по борба Хасан Исаев: Щях да си продам медала, за да не гладувам

След олимпиадата в Монреал жена ми ме посрещна на летището с цял багажник дини 

 

Олимпийският шампион по борба свободен стил от Монреал-76 Хасан Исаев е роден през 1952 година в село Бисерци, Разградско. Освен най-престижната титла за един спортист, той има 4 европейски титли и още две от световни първенства. Почетен жител на Разград, „малкият професор на голямата борба”, както го наричаха по онова време е награден и с най-високото родно отличие – орден „Стара планина”. Сега Хасан Исаев е пенсионер, но въпреки това и за миг не се отделя от любимия си спорт, тренирайки младите таланти в Разград. Понякога сяда в любимото си кафене, където всяка сутрин от години насам Хасан си пие кафето със спортни сподвижници.

- Г-н Исаев, как минават дните на един пенсионер, който преди много години хвърли цяла България в екстаз заради спечелената си олимпийска титла в Канада ?

- Ако кажа, че нищо не се е променило, едва ли ще излъжа.

 

След като целунах тепиха за последно

 

/ритуал при борците, когато спират активната си състезателна дейност- б. а./ се отдадох на треньорската професия. Под мое ръководство младите борци на Разград станаха многократни шампиони както при юношите, така и при кадетите.

- Вече си далеч от светлината на прожекторите. Липсва ли ти това?

- Винаги съм бил скромен човек и никога не ме е блазнела славата. Покойните ми родители и семейството се радваха много повече от мен на успехите ми, защото те най-добре знаеха как ги постигам.

- Най-силните ти години бяха в периода 1972- 1975 г. Как успяваше да поддържаш необходимото за 48-килограмовата ти  категория  тегло?

- Спазвах стриктен режим.

 

Алкохол не съм близвал,

 

а за цигари не исках и да чувам. По време на лагерите преди отговорни състезания в Белмекен, слез 20,30 часа задължително бях в хоризонтално положение - след този час, даже и треньорът не можеше да влезе в стаята ми. Заради съзнателното ми отношение към тренировките никой от шефовете не правеше проверка в моята стая. Като знаеха това, съотборници ми от националния отбор влизаха без да знам да пушат в банята. Като за разбрах за „дяволъка” им, вдигнах такъв скандал, че повече не припариха не до стаята, а дори и коридора. Никога няма да забравя как двайсет дена преди олимпиадата в Монреал изядох цяла тенекия с мед и два чувала орехи. Тази заръка остана от първия ми треньор, покойния вече Байрям Велиев, който ме откри за големия спорт в родното ми село.

- След победата в канада те посрещнаха като национален герой - говори се за интересна случка с някакви дини на летището?

- /Усмихва се/ Абе, да ти кажа. Като станах олимпийски шампион получих поздравителна телеграма лично от Тодор Живков,

 

а по телефона ме поздрави Пенчо Кубадински.

 

Бай Пенчо ми каза ми, че се обадил на баща ми да го поздрави и ме попита: „Какво да ти донесат вашите за подарък при завръщането ти в София?”. Без да се замислям отговорих на Кубадински, че нищо не искам, освен една сочна диня от родния ми край. Заради многото си лишения по време на подготовката, зажаднялата ми душа е искала да се разхлади на воля с този плод. Какво беше учудването когато съпругата ми Сюлбие, синът ми Ершан, брат ми и моя баща ме посрещнаха с отворен цял багажник дини на москвича.

- Как те посрещнаха тогава твоите съграждани?

- На аерогарата в Търговище беше дошло цялото тогаващно партийно ръководство на окръга. То не бяха целувки, то не бяха цветя. Всеки искаше да се снима до мен. След месец, в чест на олимпийската си титла, дадох банкет в най-изискания тогава разградски ресторант „Лес”. Присъстваха около 250-300 души. Че като почнаха едни едни речи, едни дарения – от ОК на БКП - коплект лъжици, от ОбК на БКП – комплект вилици, от ОК на ДКМС – един сервиз, производство на местния стъклозавод „Дянко Стефанов” и още какви ли не дреболии от различни фабрики и организации.

 

Накрая, като теглих чертата

 

армаганите възлизаха на около 600 лева, а за масрафа аз броих 1100 лева. Казвам го това не защото не съм доволен, но ако направим една съпоставка какво щях да получа ако сега бях се качил на най-високото стъпало на олимпийската стълбичка !

- Нали все пак ти дадоха автомобил волга?

- Като ми връчиха документите за нея видях, че държавната й цена възлиза, мисля че на 1200 лева. Аз платих само пет лева за нея и още някакви стотинки за таксови марки. Заради физиката си я шофирах с две възглавници под мен. Без тях не бях в състояние да виждам пътя пред себе си. Веднъж с нея отидох на лагер в Белмекен. Пристигналите преди мен на него съотборници от националния отбор останали втрещени че волга с разградска регистрация се движи сама, без шофьор зад волана. Когато слязох от возилото те вече  се превиваха от смях. Малко след тази случка я продадох и си купих по-малък автомобил.

- Доколкото знам по време на така наречената „голяма екскурзия” имаше някакви проблеми?

- Като се върнах от Турция, където бях посрещнат като паша, държавата ми беше взела апартамента и го дала на някакъв военен. Цели пет години не успях да си го върна. Добре, че се намеси лично президентът Желев, та ми го дадоха обратно. В тези години бях безработен - никой не ти обръща внимание. Хората, които се надпреварха да се снимат с мен на летището,

 

бяха ми обърнали гръб.

 

Дори бях готов да продам златния си олимпийски медал, само и само да има какво да ядем. Ако бях сторил това, щях да направя най-голямата глупост в живота си. Съпругата ми започна работа, след което и започнах като треньор, та настъпиха добри времена.

- Внука ти Иса взел ли е поне малко от гена на именития си дядо?

- Внукът ми носи името на моя баща Иса. Отначало се опита да направи нещо на тепиха, но и той като баща си усети, че от него не става борец и той се отказа. Имам и внучка Мелиса, с която ме дари дъщерята Нуршен. Сега, двете ми внучета са най-голямото ми богатство.

- Като един от най-именитите ни български борци в миналото, как виждаш състоянието на този спорт у нас?

- Разликата е огромна. В наше време този спорт бе напълно осигурен. Беша държавна политика и ако от голямо състезание се върнем с по-малко от пет-шест медала, се смяташе за провал. Сега се радваме дори ако спечелим едно отличие, макар и бронзово.

 

Интервю на Мехмед ХОДЖОВ

 


Младият Хасан Исаев обикнал борбата още от малък

Младият Хасан Исаев обикнал борбата още от малък

Шампионът с олимпийското си отличие

Шампионът с олимпийското си отличие

Днес бай Хасан често се среща с младите борци

Днес бай Хасан често се среща с младите борци

И днес борецът с толкова много титли в кариерата си получава различни награди

И днес борецът с толкова много титли в кариерата си получава различни награди