nabore.bg

Историкът на българския печат като млад впряга перото си за детските читатели

Проф. Филип Панайотов

Преди половин век преподавателят по история на българската журналистика проф. дин Филип Панайотов /роден 1933 г./ публикува труд, знаков за историята на левия печат у нас – „Димитър Найденов – познатият и неизвестният”/Партиздат/. За изданието е говорено и писано немалко. Точно тогава професорът издава и друга книжка, за деца, озаглавена „Гусларят”.Мисля си, че повечето от неговите студенти в Софийския университет не подозират за тази приказка под наслов „България древна и млада”, а ако са я чели в юношеството си, надали я свързват с взискателния си преподавател.

Има ли защо да се връщаме към книжката? Илюстрациите са на големия Христо Нейков. Издателство –  някогашното „Наука и изкуство”. Държавният полиграфически комбинат „Димитър Благоев” на бул. „Ленин” 47 в столицата вече е сграда с променен адрес и макар че си стои, като нечия собственост има други функции... А цената на книжката е само 80 стотинки – тогавашни 10 макови кифли или 300 грама краве сирене. Ако днес човек  я потърси, ще я открие в големи библиотеки, в училищните и в читалищата май е отчислена, а по антиквари кой ще си прави труда...

Корицата на „Гусларят“

Сюжетът на „Гусларят” е простичък, традиционен. Сляп старец отива в едно китно селце, уплашено от набезите на нашественик, и възпява битки за независимостта на родината. Песента обаче свършва не с ослепяването на хилядите войни и смъртта на Самуил, а малко по-различно. „Издъхнал от мъка българският цар, но там дето капнали сълзите му, изведнъж избликнал бистър извор. Измили слепците очите си с вода от Самуиловия извор и мигом прогледнали... Страшни били техните очи, пронизвали враговете като остри стрели, натопени в сарацинска отрова! Клетва сторили те, че ще отмъстят на византийския император, че ще прогонят вражеската сган...”

Не глашатаи, Гусларят уведомява слушателите за разни събития - Кракра събрал войска, Иван Владислав подло убил Гаврил Радомир, войводата Ивац свикал армия да продължи борбата както и той, ослепеният Самуилов войник, воюва с гусла и слово, мотивирайки селяните да бранят ненагледната ни земя. И понеже със свирнята си невиждащият бард не ги води напряко, а през села и колиби, към дружината денем и нощем се присъединяват все нови мъже.

Илюстрациите в "Гусларят" са на голомия наш художник Христо Нейков

„Река ли достигнеха, пише Филип Панайотов, водата в брод се разливаше, за да я преминат по-бързо. През поле ли вървяха, край пътя им извори бликваха, за да им утолят жаждата. Месецът нощем се спускаше ниско да им свети, та пътя да не объркат. Денем над тях орли и соколи летяха – с крилата си сянка да им пазят. В най-голямата жега духваше морянинът – с повея си да ги разхлади... Никой от тях не се върна, нито пък някой узна къде и как са загинали. Но една вечер в селото пристигна друг гуслар и приседна под вековния дъб. Млад беше той и очите му святкаха като въглени. Дръпна лъка и запя нова, непята и неслушана по тия крайща песен. Слушаха майките за юнашката смърт на чедата си. Слушаха невестите за гибелта на мъжете си. Слушаха синовете за завета на бащите си: да не оставят враг да скверни родната земя...”

Защо да не се взрем в сказанието от гледна точка на историята на журналистиката, нали проф. Филип Панайотов е вещ именно в тази област? Тутакси ще се сетим за понятия като пян / пък за благозвучие и изпян/ вестник и фолклорна публицистика. Мисля, че можем да си позволим да разсъждаваме и така по темата, нали авторът е казал каквото е искал, а читателят ще го тълкува според личния си опит от бита и общуването с изкуството. Ще припомня и думите на проф. Георги Боршуков: ”Разпространяването на новини чрез песен у нас също е съществувало в далечното минало. Народни певци са разпространявали новини по събори и седенки. Нещо повече. В техните песни има не само чиста информация, а и отношение към събитията, публицистичен момент – тълкуване, коментар... К. Миладинов обнародвал песен за подвизи и действия на Сирма Войвода, която лично познавал. П. Кисимов съобщава за произхода на народна песен, възпроизвеждаща историята на архимандрит Пахомий, който се потурчил...”

Журналистът Филип Панайотов в студиото на телевизионното предаване "Всяка Неделя". 

Снимка от сайта www.kevorkkevorkian.com 

Ето ви извинение, ако по радиото звучи музикалният разказ как „Мятало Ленче ябълка, мятало и наричало”, че на когото падне ябълката – момата ще се ожени за него, а вие стоите в неведение кога и къде точно се е случило. Но ще запомните коварството на майката двете с хлипащото Ленче да пратят стареца /излязъл му късмет с фрукта/ при дърварите в гората, дано го мечка изяде! И ще въздъхнете с облекчение, когато узнаете: той се върнал най-отпред на дружината, носел отсечено дърво на рамо и водел стръвница за ухо. Библейската притча с плода на изкушението и Троянската война са неотделими от историята на човечеството. Падащи ябълки и закон са подсказали... А хорът от свидетели по битовия „случай” с Ленчето не разкрива месили ли са се лесовъди и други природозащитници, когато старецът, улучен от ябълката, доказал мъжеството си.  Важен е изводът: човек да съди другите непредубедено, по делата. Ето как чрез народната песен слушателят получава и весели, и тъжни вести, и уроци по нравственост.

Примери бол, но да се върнем към книжката за Гусларя. Повествованието върви, илюстрациите внушават, че сме част от приказните видения, а успоредно с тях на широките бели полета има други, документални допълнения: копия на миниатюри от Манасиевата летопис и от хрониката на византийския летописец Йоан Скилица. Както и фотографии на находки от разкопките на Източната порта на Средец-София, на крепостта Перник, защитавана от войводата Кракра, на каменния надпис на цар Самуил от 993 г., също извадки от историята на Лъв Дякон и стихове на Йоан Геометър. Все обекти на сериозни научни изследвания. Тогава какво е разказът за Гусларя – забавление за децата, художествена технология на пяния в далечното минало вестник, изящна поема в проза? Според мен, за тази приказка може да се признае: тя е истина, макар да знаем: сюжетът й е свиден плод на фантазия...

И още нещо. Дали историкът на българската журналистика не разказва и други „приказки” в многолетните си трудове из това свръхчувствително поле на обществените отношения? По мое скромно и пристрастно мнение – да, защото „героите” на проф. Филип Панайотов обикновено докрай работят за идея и народен интерес, каквито ги разбират. Те не винаги доживяват лаврите си, а ако ги дочакат и получат – нерядко са разочаровани от настъпилите промени, но в себе си остават победители. Да не ги идеализираме в личната им съдба-приказка, в нея има и грешки, и заблуди, и болезнени битки, и израстване. Спойката, която обединява тези оживяващи в ума и душата ни хора, са дългът и честта на вестоноството, новинарството за благото на народ и отечество. И така след всеки Гуслар идва нов Гуслар, който с песен дава кураж на своите слушатели да вървят напред. Половин век не е малка проверка - и за разказвача на приказки, и за поуките от тях.

Антония МЕЧКОВА

metchkova@hotmail.com