nabore.bg

Когато Иван Костов осакати пенсиите, моята я направи от 220 – на 83 лв.

Той е известен като бай Данчо, готвачът на Тодор Живков, а рожденото му име е Йордан Стоичков. Роден е на 12 октомври 1948 г. в село Скрино, Кюстендилско, родното място на Св. Иван Рилски. Когато е 5-6 годишен семейството му се мести в Перник, защото баща му бил миньор. Бай Данчо е обиколил цяла България и много от света като част от придружавашия персонал на бившия държавен глава. Има три издадени книги с рецепти и казва, че има още стотици рецепти в главата си. Девизът му е: “Готви така, че когато някой попита, кой го е приготвил, да не те е срам да кажеш: Аз”.

- Здравей, бай Данчо, кажи как живееш като пенсионер? Знам, че още работиш...

- Да, в едно заведение на пл. “Славейков”. Пенсията ми с това, което доработвах и добавях, скоро стана 500 лв. Горе-долу, бива. Когато се пенсионирах от УБО беше добра, но докато Лаборанта (бел. ред. Иван Костов) беше министър на финансите ги осакати и моята от 220 стана 83 лв. Но не е само това причината да работя, ако не работя, няма да мога да живея.

- А кога се пенсионира?

- Отдавна, бях на 41 години като направих 20 години трудов стаж в системата. Беше точно в навечерието на промените.

- Колко деца и внуци имаш?

- Имам дъщеря и син и три внучета, две от дъщерята и едно от сина. Най-големият внук е кръстен на мен, той е студент във Военноморското училище във Варна. Семейството на щерката Стела живее във Варна. Тя беше в София полицай, но на зет ми му предложиха работа там и отидоха. Първо живяха в къщата на жена ми, тя е варненка, но после си купиха тяхно жилище.

- А вие с жена ти Петя сами ли живеете?

- Да. Едно време имах голям апартамент в “Зона Б5”, Тодор Живков ми го беше дал, но го продадохме и купихме жилище на сина ми Димитър в “Люлин” и за нас една гарсониерка в “Сердика”...

- Никое от децата ти ли не се запали по твоята специалност?

- Синът ми завърши техникум по обществено хранене и работи 7 годии като готвач с мен. Но когато навлезе сериозно в частния ресторантьорски бизнес, видя че не е лесно. На едно място не му платиха, на друго искаха да го осигуряват върху други пари и аз го посъветвах да остави тази професия. Сега работи в “Бриколаж” и там е добре. 

- Вкъщи готвиш ли, или там поне те отменят?

- Когато съм свободен готвя, но предимно жена ми го прави. Освен това бутиковото готвене и домашното не е като професионалното, знаете.

- Казват, че да си готвач е неблагодарна професия. Вярно ли е?

- Вярно е, аз в 50 годишният си опит и стаж до сега съм попадал само на един работодател, който ми ценеше труда и се отнасяше с уважение. Доста места съм сменил заради това. Имаше една фирма, в която 5 пъти напусках и 5 пъти ме викаха обратно. На шестия път ги помолих да не ме търсят повече.

- На колко години започна работа в кухнята на Живков и как попадна там?

- В УБО започнах половин година след казармата, бях на 19. Един колега, с който преди това работехме на Копитото Добри Бакалски, беше голям майстор, случайно ми предложи да отида при него в УБО. Учудих се, защото бях още много млад, нямах опит, но започнах и сравнително бързо се ориентирах в обстановката. Имах и добри колеги. Този, който го смених след като се пенсионира бай Христо Арнаудов, много ми помогна. Наложих се със сериозното си отношение към работата... 20 години изкарах там. Накрая усещах накъде отиват нещата и реших, че стига толкова... Трябва да кажа, че почти вечно си бях на работа, отговорностите са големи. Прибирах се вкъщи за по 2-3 часа, рядко за ден-два. Жената сама отгледа децата. Имаше един период, когато беше малък синът ми, като ме видеше, плачеше.

- А как контролираха храната? Имаше ли някой, който да идва предварително да опитва например?

- Не. Проверените бяхме ние. Храната се проверяваше само при масови мероприятия, имаше специализирана лаборатория, където изледваха продуктите за разни бактериални замърсявания, за да няма хранителни натравяния. Точно тази лаборатория откри навремето, че във виетнамското кафе има олово по-високо от допустимата норма.

- Казвал си, че Живков е обичал да яде български гозби, баница, боб, но какво не обичаше да яде?

- Не обичаше дивеч, нищо че беше ловец. От рибите пък ядеше само пастърва. А относно десерите, понеже беше склонен към вдигане на кръвната захар, му правехме т. нар. кухненски десерти - например мляко с ориз, но с много малко захар.

- А съпругата му Мара имаше ли желания относно храната?

- Аз когато започнах работа, само след година тя почина. Но имам хубав спомен с нея. С майстора бай Христо една вечер им правихме хубава интимна вечеря в дома им на “Оборище”. И когато свърши вечерята, тя покани всички да пием вино и мило и възпитано ни благодари.

- Имаш ли с Живков някой специален спомен, момент?

- Когато имаше време, той събираше целия персонал по 1-2 пъти в седмицата на кафе. Водехме свободни разговори. Покрай нас той даже научаваше неща от всекидневието на обикновения човек. Държеше се, мога да кажа, бащински. Не пазеше особена дистанция, бяхме на свободен режим. Но и никога не е имало издънки, всеки си гледаше работата. Но понеже съм обслужвал и много други държавни глави, ето например ще ти кажа за Чаушеску. Докато не слезе охраната и не каже, че той спи, никой от неговите не смееше да седне да яде, да пие кафе, да мръдне. Сещам се една случка с него. Във Воден имаха среща със Живков - артисти, песни, танци. Имаше едно детенце, което игра ръченици, голям сладур. После дори Живков коментираше: “Е, как не му мръдна едно нервче на този човек от умиление? Само като сфинкс стана и го погали леко по главичката”.

- Готвил си и за Брежнев, Горбачов, Ким Ир Сен, Фидел Кастро...

- Съществена разлика нямаше в отношението на Брежнев от това на Живков. Последният път, когато идва в Банкя в резиденцията той 4 дни стоя в България и 4 дни ме кара, освен това, което беше по меню, да готвя сарми с кисело зеле и пролетен борш с агнешко... А Фидел Кастро, когато го видях за първи път, бях още млад готвач. Беше 1973-74 година. Правихме голяма вечеря за 300 души под връх Мургаш. Много гости, артисти и т.н. И когато свърши вечерята Кастро се отби в кухнята и се здрависа с всички. Видя една бутилка червено вино на масата и тръгна да се чука, ние тичаме да търсим чаши... Във Враня в резиденцията веднъж влезе, отваря фурните, гледа тавите, бърка с пръст и опитва. Яденето, което бяхме готвили за техническия персонал си хареса и поиска да яде от него. Той не ходеше по протокол, беше народен човек. Вторият път когато идва, му бях вече първи готвач. Във Врана в дводеца се разхождаше по алеите, охраните не могат да го настигнат. На другия ден им купиха колелета. В Боровец в двореца Царска Бистрица се беше спрял в гората и заговорил с горския... Те бяха нормални хора, натоварени с големи ангажименти и отговорности. Е, някои се бяха надули. Но помня например шаха на Иран Мохамед Реза Пахлами имаше страхотно светско държание и възпитание. Беше красив, строен, императрицата също. Ако случайно те срещнат например в коридора, няма да те подминат, същото беше и с Ким Ир Сен.

- Знам, че си бил на работа, в деня, в който е починала Людмила Живкова. Разкажи ми!

- Предния ден доста дълго време бяхме с нея и баща й в Боровец в двореца, една вечер той имаше среща с партийния актив на Самоков във вила Кораба. Мина събитието, певици, лакардии и се върнахме в Царска Бистица. Явно там са му съобщили за Людмила и той набързо вдигна само шофьора и тръгна през нощта. Охраните ги настигнаха чак на Щъркелово гнездо. Същият ден Людмила обядва при нас и замина за София. Чакахме я да се върне вечерта. Дори от баницата, която бях правил за мероприятието и бях запазил едно парче за вечеря... На другия ден ни разпоредиха да се прибираме и като пристигнахем в София, чухме по радиото, че е починала. Що се отнася до тия приказки, че била отровена... Ако имаше нещо такова, първо мен щяха да ме извикат и да ме питат какво е яла. А такова нещо не е имало. Точно от масивен мозъчен кръвоизлив си е отишла. Може и да е взимала някакви лекарства, нали след катастрофата и удара в главата все пак си имаше проблеми...

- До кога мислиш да въртиш черпака?

- Докато мога, докато съм здрав и подвижен, докато не съм в тежест на колегите си. Но годинките не прощават на никого (смее се).

Интервю на Анна САПУНОВА