nabore.bg

Едно телефонно обаждане смути иначе подреденото ежедневие на г-жа Чокойска. От далечния крайдунавски град, където тя имаше наследствена реституирана къща, обявена и за паметник на културата, някакви непознати хора й сигнализират, че част от стрехата на къщата е рухнала. Продължителните валежи и бурният северен вятър допълнително са навредили и изпочупили керемидите...

И започва прочутото нашенско ходене по мъките...Опитите ремонтът на паметника на културата да бъде включен екстрено в плановете на съответните общински служби удрят на камък. Краят на годината, финансовата криза, други неотложни дела на бюрократите...Г-жа Чокойска /стар буржоазен род, далечна издънка от трансилвански велможи…/   обаче не се предава. Започва да търси спонсори. Това като че ли отваря светлина в тунела, но все пак евентуалната реализация ще се изясни в относителното бъдеще време...

Един ден госпожата се качва на „мазния влак”, както преди години наричаха този трен от София за към Дунава и обратно. „Мазен”, защото към София се носеше всичко, каквото богатата тогава провинция отглеждаше...Първенството се падаше на огромните мустакати дунавски сомове! Е, имаше и чиги, и моруни, и...

Нашата госпожа пристигна на гарата привечер и веднага се отправи към наследството от дедите си...Пропуснахме да кажем, че в тази къща през 20-те години на миналия век е отсядал и прочутият видинчанин, художникът Жул Паскин. И така, покрай Кръстатата казарма, която вече два века е част от историята на града, Чокойска стига до дома си и в сумрака не открива никакви рухнали стрехи...

На другия ден, по светло, истината „блясва” пред изтерзаната от нерви госпожа. Наемателите й, три момчета от родопско градче, сега работещи на голяма жилищна сграда, чакали, чакали някои да вземе отношение по ремонта и накрая повикали...неволята! Неволята бързо се отзовала, защото те си били майстори, и скеле вдигнали, и дъски купили, а пък единият от тях бил работил по реставрирането на тревненски възрожденски къщи.

Чокойска  поискала да плати и материалите, и работата. Засмян, единият от майсторите  я попитал дали може да им сготви прочутата дунавска рибена супа...Ей така, и повечко да бъде, та да похапват няколко дни с нея в студените дни!... С няколко вида риба да я направи, с много дивисил и чер пипер. И саламуриката да бъде лютива, ама много лютива, огън! Г-жа Чокойска била отвикнала да прави тези нашенски  крайдунавски чудесии, дето им се носи славата чак до изворите на европейската река под Шварцвалд…Но енергично се заела със задачката. На пристанището един възрастен мераклия и подарил една кофа с риба – и сомчета, и платика, и малка щука, и дребосък, всичко имало при стария рибар. Останалото било лесно. Комшийката стъкнала огън под навеса и  докато си бъбрили за техни си работи, изчистили рибата, резнали една глава кромид на едро, морков, дафинов лист притурила г-жа Чокойска, така, за по-градски аромат, метнали чаша от българския ориз…На другата сутрин, на ранина, я застроили с яйца от селски кокошки, и…

Момчетата закусили! Майко мила, каква закуска? Пир, истински пир с току-що изваден хляб от кварталната фурна, с няколко лъжици от лютивия местен еликсир, с по две-три чаши мътеница от избитото мляко на съседката. И всичко това – под благосклонния поглед на издънката от старинен род трансилвански чокои.

Георги СОТИРОВ