nabore.bg

Въвличането ни в руско-украинската война е опасна игра -  предизвестие за поредна национална катастрофа

 

Натовски страшилища по българските пътища...

 

Ако обърнем поглед назад към  българската история  след Освобождението и  участието ни в различните военни съюзи, войни и милитарни операции,  ще установим, че в повечето случаи сме били  на... неправилната- т. е.  на губещата  страна.

        Така в резултат на Берлинския договор (по-точно диктат), наложен на 13 юли 1878 г.  от Англия,  Австро-Унгария, Франция,  Италия, Османската империя и Германия и принудителното  съгласие на Русия,  Санстефанският мирен договор е прекроен, като е унищожен  проектът за възстановяване на българската  държава  в нейните етнически граници. По този начин от печеливша страна - като резултат от Руско-турската освободителна война - България  е ощетена и става  губеща. По време на Съединението през 1885 г. част от тази историческа несправедливост ще бъде... коригирана, но само известна част...

      Един недокрай успешен опит за възстановяване  „правилното място” на държавата ни в историята  е  Балканската война (  8.10.1912 г. - 30.5.1913 г.), чиито завоевания в немалка степен са проиграни поради слабата българска  дипломация и  авантюристичните амбиции на цар Фердинанд.

      Докато Междусъюзническата война (29.6.1913 г. - 10.8.1913 г.) направо си е следствие от  лошия избор на съюзници по време на Балканската война и отново - от  авантюризма и мегаломанията на монарха, довели страната ни до Първата национална катастрофа.

        Вече заиграванията от германофилския режим на Васил Радославов на неутралитет и лавиране между Антантата и Централните сили, а също така - неадекватността на монарха по време на Първата световна война (28 юли 1914 – 11 ноември 1918 г.) съвсем логично довеждат България до Втората  национална катастрофа и абдикацията на Фердинанд. Сиреч - за пореден път сме към... губещата страна на историята.

        Най-ярък  пример за неправилен  исторически избор  обаче си остава косвеното участие на България в първата фаза на Втората световна война като съюзник на нацистка Германия,  което днешните ни „демократични” историци и политолози тенденциозно премълчават или манипулират, позовавайки се на заслугите  на „царя обединител” Борис III за мнимото ни  „неучастие”  във  войната. По подобен  начин се зачерква антифашистката съпротива, участието на България в разгрома на хитлеристка Германия  и приносът на съветската дипломация след края на Втората световна война за запазване предвоенните граници на страната.

        Вече „изместването” на Третата национална катастрофа към социалистическия период на България е следващата пропагандна манипулация на неолибералните идеолози, които продължават да сипят фалшификации и лъжи в стремежа си да докажат, че днес повече отвсякога сме... на  правилната страна на историята.

       

Кой ни хариза на алианса?

 

По същия начин изминалият вече над 30-годишен „демократичен” период  на България се обвързва  от въпросните „експерти” с голям  „възход”  на страната ни по пътя на новия „цивилизационен избор”: членството в ЕС и НАТО.

         Някъде  настрани обаче са оставени тоталната разруха на икономиката, социалната деградация, бедността и демографската катастрофа (които се приписват на социализма?!). Днес същите „специалисти” дума не обелват за разгрома на българската армия, която през изминалите години последователно беше разоръжавана и ликвидирана, превърната в една маргинална военна формация, неспособна да защити и педя земя от територията на страната ни-  поставена в услуга  на чужди глобални интереси и амбиции.

        Показателно в това отношение е „харизването”  на  България на най-стария и агресивен военнополитически съюз - НАТО, без каквото и да обществено допитване и съгласие на българската общественост. Любопитна е цялата технология на тъй наречената „публична дипломация” на САЩ и „демократичния” Запад, по която страната ни постепенно беше  „прикачена” и  „адаптирана” към Алианса -  до превръщането й в лоялен и  послушен „съюзник”, безгласен участник в престъпни военни операции и... войни.

       

Кой е всъщност Соломон Паси?

 

        Първият „сондаж” за членство на страната ни в „най-справедливия и най-силния  военно-политически съюз в света” (!) е направен от политическия „шерп” Соломон Паси. Още през август 1990 г. напористият член на  Зелената партия и СДС от трибуната на Великото народно събрание хвърля своята бомба с предложение България да влезе в НАТО, което шокира довчерашните управници - депутати като Добри Джуров и Андрей Луканов; изненадва дори тъмносините народни представители. Е, Петър Берон по-късно ще си спомни, че тогава му се бил  „скарал малко на Соломон”, загдето е изпълнил тази „солова акция”, но толкоз...  През 1991 г. с тогавашния  шеф на НАТО  Манфред Вьорнер и  прословутия  си трабант Паси разиграва  нещо като театрален скеч, за да рекламира  членството в  НАТО. През 1991 г. основава т. нар. Атлантически клуб, който си е елементарен плагиат на съществуващия от 1961 г. Атлантически съвет на САЩ. От 2001 до 2005 г. Паси е външен министър в кабинета на Симеон Сакскобургготски, който през 2009 г. го номинира за генсек на НАТО. Уви, тогава дори „поклонението” на Паси  в Държавния департамент на САЩ не му отваря парашута за този висок пост. Оттук нататък той  ще започне да се  вживява в ролята на голям  визионер и политически ментор, който непрекъснато  раздава своите безплатни съвети за бъдещето на България: страната ни на всяка цена трябва да бъде приета в НАТО; на нейна територия трябва да има американски морски бази с ядрено оръжие (2019 г.); тя „няма как да бъде неутрална” (2022 г.) и пр., и... 

Соломон Паси (вторият отляво надясно) в зората на демокрацията на една маса с Ахмед Доган. Между тях е предишната съпруга на атлантик №1 журналистката Бинка Пеева

 

Но кой е всъщност Соломон Паси, че да придава толкова голяма важност на своята егоцентрична и ексцентрична  особа? Кеворкян го определя като „шампион по българомразене”. И то не случайно, защото независимо от снобското лустро маниакалният натовец трудно може да скрие ненавистта си към България. Веднъж той произнася мерзката  клетва: „Майната му на православието”. Друг път презрително нарича българите „андрешковци”.  Трети път  предлага... да  бъде скопен българският лъв заради преобладаващото общественото несъгласие у нас да дадем оръжие на Украйна.

       Но кой е все пак този разпищолил  се антибългарски „визионер”? Една бегла справка върху неговата биография показва, че покрай множеството почетни звания и титли, с които се е сдобил, през 2002 г. фанатичният натовец е удостоен от  Комитета на американските евреи с награда за... отличаване на изтъкнати държавници, и то с... признание  за заслугите му в „напредъка на принципите за мир, демокрация и международно сътрудничество”.  Носител е и на награда на турския вестник  “Zaman”  за приноса му  към... социалния мир. Няма що -  голям „държавник”, голям „миротворец”, но на коя държава и в чий интерес?

      

Операция ... публична дипломация

 

      Прочее,  самото „приемане” на България в „най-прогресивния военeн съюз”  на т. нар. демократичен свят  продължава близо 15 години - време, през което обществеността трябва да бъде „успокоена”, а българите да свикнат с мисълта, че страната им ще стане член на НАТО. Иначе погледнато,  това си  е една добре скроена операция по правилата на публичната „дипломация”, добре отработена от ЦРУ и западните служби още от 50-те години на миналия век.

 Министърът на външните работи Любен Гоцев пръв установи официалните контакти на България с НАТО през ноември 1990 г.

 

Така първият „гост” в главната квартира на Алианса в Брюксел още на 15 ноември 1990 г.  е бившият човек от бившите  служби, активист на БСП и външен министър от кабинета на Андрей Луканов -  Любен Гоцев. Съвсем обяснимо е, че представителите на бившата управляваща партия е редно също „да свикват” с НАТО.  Второто „гостуване” на 30 април 1991 г. е на  безпартийния премиер Димитър Попов. Третото - вече „представително” поклонение в Брюксел е „работната среща” на „патриарха на българския атлантизъм” (по думите на самия Паси) Желю Желев. От 2 февруари 1996 г.  започва „засилен диалог”. На 21 януари 1997 г. авторът на т. нар. „цивилизационен избор”  Петър Стоянов отива в белгийската столица, за да изрази „категоричната позиция”  на България за членство в НАТО. На 17 март 1997 г. правителството на Иван Костов вече е съчинило „национална програма” за прикачване на държавата ни към  Алианса. На 8 май 1997 г. Народното събрание приема Декларация за... национално съгласие, с която членството на България в НАТО става „основен национален приоритет”.

       Още преди страната ни да бъде насадена на   „сюблимното“ членство в Атлантическия съюз, на 25 март 1999 г. Народното събрание приема нова декларация, с която потвърждава „стратегическия избор” на България . Преди още страната ни  да е станала член на НАТО - на 28 април 1999 г., Костовото правителство разрешава над България   да прелитат самолети на САЩ, които бомбардират Югославия. Но истинската натовска сага предстои.          

     

 Дрънканици и ... изцепки на прокурор

 

Не по-малко интересни са  „аргументите”, чрез които на 18 март 2004 г.  депутатите от Народното  ни събрание вземат решение за присъединяване на България към НАТО. Интересни, защото техните „съображения” по нищо не се отличават от помпозния номенклатурен лексикон на бившите тоталитарни управници и държавни чиновници.

Така царят-премиер Симеон Сакскобургготски смята, че членството щяло „да  допринесе за благополучието на цялото общество”. То означавало „високи стандарти” и... „противодействие на организираната престъпност”. Две еднакво абсурдни твърдения, които напълно се разминават с елементарната логика.

        Докато за бившия премиер Иван Костов това членство било “щастлив ден за българската демокрация” -  нещо като снобска перифраза на Ал. Йорданов. То  било още:  „важен етап на присъединяване към западната цивилизация” - т. е. бегло напомняне за „цивилизационния избор”  на  г-н П. Стоянов. Самият Ив. Костов бил горд, че отблъснал „антинатовската позиция на БСП” - сиреч, че той самият  е „насочил”  соцпартията към „правилната страна” на историята.

Двама евроатлантически президенти на България - Петър Стоянов (десницата) и Георги Първанов (левицата)

 

Прочее от изказванията на тогавашния лидер на БСП Сергей Станишев и  президента Георги Първанов не е трудно да се разбере, че е имало „обръщане” на палачинката, но кой и кога е направил това обръщане е трудно да се отгатне. Така според Станишев приемането на България в НАТО е „важен исторически момент”, който е резултат от „широкото обществено съгласие”(!), постигнато благодарение на БСП. Самият социалистически лидер веднага ще побърза да засвидетелства в аванс своята лоялност към Алианса с внушението, че „България не може да стои настрана от мисиите на НАТО по света”. Защо „не може” -  през следващите години ще разберем от  идейните измятания на Станишев като лидер на Социнтерна. Вече за Георги Първанов членството е „повратна точка в историята на държавата”, която щяла да постигне „геополитическа тяжест”, „юридически гаранции за националната сигурност” (хайде де?!) и накрая: „по-висок икономически растеж  за подобряване качеството на живот и ограничаване на бедността и безработицата”. Ало, екссоциалистът Първанов, ама наистина ли продължавате да смятате, че това е така?...

       И най-накрая - не  бива да се изпуска натовското откровение на  философа, изобретател на  идейната мантра  на ДПС  „заедност” г-н  Ахмед Доган. Според него отношението към НАТО било „избор на карма” - т. е. нещо като езотерическо просветление. В  перспектива този избор означавал преосмисляне - т. е.  отказ  „от националната идея, националния суверенитет, националните  интереси, националната доктрина и националната стратегия.” Накратко - отказ от българската държавност и „трансфер на суверенитета към оперативната политическа практика” (Справка в протокола на Народното събрание от 18 март 2004 г.). Някой от тогавашните ни  депутати да е имал нещо против това „обезкостяване” на българската държава за сметка  на „перспективата” НАТО, която г-н Доган като почетен лидер на ДПС продължава да следва и до ден днешен? Е, не е имал и няма да има. Защото ако  бяхме нормална държава, ама наистина нормална държава, само поради  тази „езотерична” изцепка на г-н Доган би трябвало веднага да се сезира главният прокурор за това скандално нарушение на българската Конституция. Блажени вярващите християни и мюсюлмани ...

Единственият депутат, който поиска референдум за влизането ни в НАТО бе Александър Паунов от БКП

 

Така след „бурните разисквания”  парламентът ни гласува решение за приемане на България в НАТО, като от 230 депутати 226 са „за”,  против - само 4 народни представители от Коалиция за България. Следват ръкопляскания, „ура” и чаша шампанско, с което „правлният избор” на страната ни е приет „единодушно”.  Един-единствен депутат - председателят на БКП Александър Паунов, казва, че за подобно съдбоносно решение е „нужен референдум”, но кой ще ти слуша тогава (пък  и сега!) някакъв си там комунист. Ако е редно да се слуша някой, той трябва да е поне бивш цар, социалист, либералдемократ, евроатлантик или  философ езотерик.

       На 29 март 2004 г. Симеон Сакскобургготски депозира в Държавния департамент на САЩ решението на Народното събрание, с което България официално става член на НАТО.

      

Базите хем български, хем американски

 

Две години по-късно след тази „сюблимна дата” в държавата ни са „инсталирани” 4 военни бази на САЩ и НАТО. Ако човек се зачете по-сериозно в популярната енциклопедия Уикипедия, ще узнае, че това не са чужди бази, а „български военни бази за съвместно ползване, официално военни съоръжения и обекти за съвместно ползване, често неправилно наричани „американски военни бази“. По-нататък се уточнява, че това са „полигони, предоставени за обучаване на български и американски войници, както и войници от други страни - членки на НАТО, в България” . По мнение на нашенски военен експерт иде реч за  „всички сгради, включително тези, които са подобрени и са българска собственост, а силите на САЩ имат право да ги използват след съгласуване с България”.

         Всъщност и решението за  тези „военни съоръжения за съвместно ползване” е взето по подобен „демократичен” начин. Така след приключилите  преговори между тогавашния  държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс и външния министър от правителството на Сергей Станишев Ивайло Калфин  на 28 април 2006 г.  е подписано Споразумение между правителствата на България и САЩ за „сътрудничество в областта на отбраната”. Именно в това доста общо и мъгляво определение  на споразумението е сътворена и „обтекаемата” формулировка ”български военни бази за съвместно ползване”.

Част от базата в Ново село

 

Според анекс А  към този документ страната ни предоставя на САЩ и НАТО: учебния полигон в Ново село, военновъздушната база Безмер, военновъздушната база Граф Игнатиево и военните складове в гр. Айтос, чието ползване  съгласно чл. 7 от споразумението  ще е  „под българско командване”.  В официалната информация се твърди, че в 4-те бази могат да се разполагат до 5000 американски и натовски войници, които ще провеждат учения и тренировки съвместно с български военни.

       Само около  месец по-късно въпросното споразумение е прието от Народното събрание по познатата вече „демократична” процедура  със 155 гласа „за” и 20 гласа „против” - 15 на партия Атака и 5 от Коалиция за България.

       Неофициалната версия гласи, че споразумението е изтъргувано от тогавашните управляващи срещу подкрепа от САЩ за  членството в ЕС, освобождаването  на българските медици в Либия и евентуално премахване на американските визи за наши граждани, което се отлага вече с десетилетия наред.

        Споразумението, което беше сключено за срок от 10 години, през 2016 г. автоматично бе подновено, а през 2020 г. бе приета тъй наречената Пътна карта, която предвижда продължаване и  развитие на военното „сътрудничество” със САЩ. Междувременно през 2023 г. Народното събрание отхвърли предложение на партия „Възраждане” за прекратяване на въпросното споразумение.

 

Ядрено и биологично оръжие в Ново село

       

       Официалната версия, че базите са български и се намират под българско командване, обаче се опровергава от някои публикации в американски и чужди медии. Така английската версия на Уикипедия допълва, че „договорът също така позволява на САЩ да използват базите за мисии в трета страна, без специално разрешение от българските власти“ независимо от уверението на американското посолство, че „САЩ ще се консултират за всички аспекти на използването на съоръженията и тренировъчните зони”. От своя страна американският военен сайт MilitaryBases.com смята, че „базата в Ново е една от най-популярните и най-големи военни бази в България, които се управляват от силите на НАТО”. Не на България, а на НАТО! И още, че от всички държави, които изпращат войски в България „американците представляват най-многобройна част”! Пак американски военен сайт за базите на САЩ по света  www.cobases.com  съобщава „невината новина”, че  полигонът  в Ново село „се използва и за тестване на биологично и химическо оръжие, стрелба с танкове и разузнавателни тренировъчни учения. Включително за тестване на ядрени оръжия”.

Каква „отбранителна” военна оферта само! Същият сайт мимоходом известява своите читатели, че „базата в Граф Игнатиево е била построена още през 1930 г. от Адолф Хитлер, като по време на втората световна война  е била използвана от немските бомбордировачи Юнкерс - Ju-87”, което  по-скоро е само едно случайно съвпадение. Военновъздушната база в Безмер сайтът оценява като „една от най-добрите бази в света, където са разположени американски сили, и получава голямо признание  от американските сили”. За логистичния център в Айтос същият сайт уточнява, че „базата се използва предимно за съхранение на боеприпаси за американските сили, разположени в страната”.

Тежка военна техника е разположена в Ново село

 

        Е, американски ли са 4 -те военни  бази в България или „съвместни”, под българско или американско командване? - ще оставим отговора  на този въпрос за уважаемите читатели.

 

По-големи католици от папата

 

       Показателно е васалното послушание на управляващата  ни върхушка и тъй  наречения политически елит, тяхното  слугинско поведение към САЩ и НАТО. Особено през последните години, когато те по всякакъв начин се стремят да прислугват и да бъдат „харесвани” от „новите началници”. И то - за нищо друго, освен за  своя личен интерес и меркантилна корист. Най-страшното е обаче, когато този безочлив слугинаж се изпречва срещу националните  интереси на държавата ни. Понякога дори с цената на човешки  жертви и пълно безхаберие за бъдещето на същата тази държава.

        Още първите  разхвалени „екстри”, „предимства” и...  „благосъстояния” от митичното членство в Алианса са повече от красноречиви. Останалите „печалби” вече са вписани или ще се вписват в евроатлантическата ни сметка.

(Следва)

  

Борис ДАНКОВ     

Вестник "Нова зора"