nabore.bg

Любовна поема                       

                                      

               В памет на баба Мина

                                                                              

Дали духът на мойта баба,

починала тъй млада ,ме

тегли към морето?

Дали са стонове,

оплакващи погубената младост,

във комина вечер гласовете?

Дали внезапно блеснала искра

в нощта е нейната душа,

която ме подканя да седна

и да пиша и нейната

трагична смърт

за поколенията да опиша?

 

Добре,ще ви разкажа всичко

по спомени на нашите роднини

разказани преди години.

 

Били сестрите седем.

омъжили се и заминали далече,

останали са само двете,

най-младите и най-красиви

и за женитба те били готови вече.

 

Едната тънка и висока,

със руси свилени коси

и светли езерни очи,

а другата -изящна като статуя

от абанос,с изваян тънък

римски нос,а тъмната й

лъскава коса се виела

по нежните й рамена,

очите-с поглед на сърна,

от тях струяла топлина.

 

Поискал русата сестра

един не млад човек,

богат и благороден.

Тя приела и решила,

че това е брак изгоден.

 

Отвел я той във Варна

в голяма къща-цял палат,

със бели мраморни колони,

с тераси и балкони,

с просторни зали и салони,

със парк отзад,с беседки,

павилиони,със магазини

и файтони,разкошни мебели,

пари и със прислужници дори.

 

Тя кат принцеса заживяла,

по цял ден смяла се и пяла,

но нейния съпруг по работа

пътувал често и тя скучала.

 

Намерила си забавления-

по гости,театри и локали,

а пък в дома й,в развлечения

до късно гостите гуляли.

 

В неделя ходела на църква.

Веднъж във хора тя видяла

красив,висок и млад хорист.

За него мигом закопняла

със устрем див и напорист,

с усмивки и пари го приласкала.

 

Залюбила младежа,

а той-беден,но нахакан,

не бил глупав,а отракан.

 

Започнал техния роман,

но във онез  далечни времена

градът бил малък и познавали

се всички,особено елита там.

 

И клюки,приказки,одумки

се чували отвред,а пък

мъжът й бързал да се върне

със подаръци безчет

и нежно той да я прегърне.

 

И тя решила: ще ожени

своя мил любовник

за Мина,своята сестра,

била тя мила и добра.

 

Така зад паравана на роднинство

ще бъдат защитени

от клюки и от присмехи студени.

 

Извикала сестра си във града

и бързо сватбата стъкмила,

сама тя всичко уредила.

 

А Мина,толкоз нежна,мила

със благодарност безпределна

сестра си Райна тя боготворила

със обич истинска и верна.

 

От своя мъж с умилкване измолила

за младоженците от къщата етаж.

И още тя помолила

зет й Митя в дюкяна им за платове

да разпорежда

и приходите да завежда,

а тя да го наглежда

строго и добре.

 

И заживели всички в къщата голяма.

На Мина купили машина нова,

каквато във града такава няма

и тя започнала да шие тоалети

на видни дами,по мода

от журнали взети.

 

Била щастлива-

обичната сестра,мъжът й,лукса,

„но щастието е измамно,

на хубав сън прилича то,

събудиш се и ти тежи,

че този сън не може пак да продължи”.

 

А двамата любовници

се виждали свободно вече,

съпругът все пътувал надалече -

през дните във роднинско лицемерие,

а нощем скрито в дива страст,

с неутолима плътска сласт,

когато уморената от шев жена

заспивала във брачното си ложе,но сама.

 

Един ден свекървата на Райна

дошла в дома й без да я предупреди.

И туй което тя видяла,

така потресло я,че онемяла:

заварила снаха си със любовник,

но не кой да е,а зет й,на сестра й мъж.

 

Надигнала се Райна от скверната постеля

и я проклела:”да онемееш и в гроб

да влезеш до неделя!”

И жената онемяла,получила

припадък и умряла.

 

Това обаче не смутило Райна,

запазена била позорната й тайна,

била отново в тяхна власт

греховната им ненаситна сласт.

 

А милата невинна Мина

не подозирала дори

какъв огън над главата й гори.

 

Когато вечер Митя закъснеел

пиян и озлобен вилнеел

и казвал,че с приятели е пил.

Да,той пил,но с Райна,

при нея бил покорен,мил

в любовното гнездо в мазата,

където зреели вината.

 

Веднъж слугинята ги изненадала,

за което Райна строго я наказала,

изгонила я,дала й пари,

та всичко да забрави и да си мълчи.

 

Нещастния съпруг на Райна

по пътищата блъскал се безспир,

пари да носи на жена си

и в къщата да има мир,

не подозирал страшната й тайна.

 

След време Мина,малката сестра

с усмивка плаха и добра,

свенливо,радостно признала,

че май очаква първа рожба,

за нея толкова мечтала.

 

Една напречна бръчка

се врязала в челото на мъжа й.

Уплашена попитала го тя

не се ли радва син да има,

ще се роди през тази зима.

 

Обадила се в него съвестта

и той решил да сложи край

на грешната си страст

и някакси се престрашил.

 

За своето решение

любовницата си уведомил.

Но Райна тъй се развилняла,

със хули,клетви и закани

засипвала го всеки ден ,

във дива ярост побесняла.

Заплашвала да го изгони

бедняк да е какъвто бил

и,че сърцето и ума си

на нея само е дарил.

 

Пропил се той съвсем,

но с Райна не се виждал

вече тайно и отминавал я

с презрение.

Тя в своето ожесточение

от магазина го изгонила,

дори и от дома им го прогонила,

отнела му файтона,

но все очаквала го в павилиона.

 

Тя на сестра си казала,

че той с певици от локала

се мъкнел всяка нощ

и затова така го е наказала,

да му покаже свойта мощ.

 

И на мъжа си същото разказала.

Мъжът й бил добър човек

и укорил я,че е толкоз строга:

„да му дадем отново шанс

да се поправи,аз не мога

да бъда толкова суров

и да простя съм пак готов.”

 

Така принудила любовника си млад

при нея да се върне пак

и да се срещат тайно и по мрак.

 

Той с нежелание при нея бил

и често в кръчмата до късно пил

от отчаяние,от срам, от пустота,

от гняв,объркване и самота.

 

При младата си хубава жена

стоял със умиление,със лекота

и радвал се на своя син,

със който Мина го дарила.

 

Но Райна не била жена,

която лесно би простила

и ревност бясна пак я заслепила

към нейната сестрица мила.

 

И сцени страшни всеки ден

устройвала,държала го във плен.

И искала от него тя дете,

но ялова била и не могла,

наказана била за тежките й грехове

да не познае що е майчино сърце.

 

А Митя пиел,толкова нещастен,

разкъсван между две сестри,

предал се,почнал да продава

от магазина стоки,

а парите да ги прогулява.

 

От сутрин,чак до през нощта

пиян,окаян се търкалял,

със измета последна във града

в калта се той завалял.

 

На път пак бил щедрия съпруг

и двамата любовници

се вкопчили един във друг,

а Мина пак сама,

оплаквала нещастната съдба.

 

Обичала тя клета

да гледа през прозореца морето,

утеха да й бъде то

в студеното съпружеско легло.

 

Веднъж извила се страхотна буря,

дъждът се сипел като из ведро,

а вятъра прекършвал клони,

вълните – по-високи от колони

и всичко сляло се в едно.

 

Светкавици раздирали небето,

със синя светлина огрявали морето

и гръм ударил там където

била високата ела

във парка,близо до дома.

 

Уплашила се Мина,

пак била сама.

Тя грабнала сина си и го скрила,

с одеало нежно го завила

и тръгнала да дири помощ

от своята сестра.

Напразно търсила навред

и викала,но без ответ.

 

Видяла смътна светлина

от избата да се прокрадва.

Със бяла дреха тя била

и свещ в ръка във нощната тъма.

 

Заслизала по стълби мрачни

и чула шепот приглушен,

отворила врата………..,

о,Боже!

Пред погледа й ужасен

разкрила се картина грозна-

сестра си в нощница луксозна

в прегръдките на своя мъж видяла.

 

От ужас вцепенена тя стояла,

а после със отчаян вик

изтичала нагоре и във миг

се спуснала безумна към морето

и там да угаси пожара във сърцето.

 

Забравила,че има син,

ще бъде той сираче клето

само да плаче край морето,

че млада е и тъй красива,

но мъката й черна,дива

на разума очите замъглила

и тя безумен във морето

поглед впила.

 

Прекръстила се,

разперила ръце

и като птица полетяла

в морето бурно,почерняло

със бяла пяна закипяла.

 

Любовниците сепнати,тревожни

разтичали се да я търсят

по всички кътчета възможни,

напразно,от нея нямало следа

ни в парка,нито у дома.

 

Дочули плач,намерили детето,

но майка му?

И пак затърсили където

тя би била във състояние

да скрие свойто отчаяние.

 

И хулни думи те един към друг

отправяли в уплахата безсилни-

неверния,пиян съпруг

и подлата сестра със страсти силни.

Те дълго търсили трупа

на хубавата мила Мина,

обходили на кръст брега,

а вечер пред студената камина

се питали дали наистина

отишла си е Мина.

 

Намразили се диво,безпределно

и закъсняла съвест ги гризяла

и бродели отчаяно,безцелно,

дошла и тяхната раздяла.

 

След седмица морето

изхвърлило на Мина шала,

от нея ни следа

и все едно не е живяла.

 

От път пристигнал си мъжът на Райна,

научил за трагедията страшна,

в града говорело се за смъртта ужасна,

но само той за малкото дете

погрижил се е бащински добре.

 

Наел му дойка да го гледа,

че лицемерна скръб

измъчвала уж Райна,

тя не била във състояние

да превъзмогне свойто отчаяние.

 

Накрая те намерили между скалите,

където я запратили вълните,

туй що останало от Мина.

Погребали я в бял ковчег,

та пътят й отвъд да бъде лек.

 

На гроба плачела горчиво

за милата си дъщеря

на Райна и на Мина

майчицата клета,

оплаквала е ориста проклета.

 

Научила от  Райна тя,

която я оплела със лъжа,

че за трагедията е виновен Митя-

той пиел,ходел със жени,

изхарчвал и последните пари.

 

За нежната и плаха Мина

живота бил загубил

своето очарование

и тя посегнала на

себе си от отчаяние.

 

Надигнала тогаз глава от гроба,

над който безутешно майката ридала

и с клетва страшна в свойта злоба

проклела недостойния си зет:

„бъди во веки ти проклет

и твйто семе до деветото коляно!

Дано във ада дявол да те вземе

и съществуването си презряно

да влачиш сам,далече

и бял ден да не видиш вече!

Бездомен и самотен да се скиташ,

пиян,отчаян да залиташ

и никой да не те пожали

и слънце да не те погали!”

 

Не е могъл да понесе

неверния съпруг

вината своя,

заминал накъдето

 вятъра го отнесе

без сбогом,

никой да не знае

къде е,как живее,

да забрави,

всичко да остави

и във виното

мъка да удави.

 

Дори и бедното сираче,

останало само да плаче,

не стоплило сърце студено,

жестоко и опустошено

на лелята безчувствена,

егоистична,

изпитваща любов,

но еротична.

 

Накарала коварната сестра мъжа си

да продадат дома си

и да заминат –

в столицата най-добре

и там далече

споменът за Мина да умре.

 

Той много силно я обичал

и все след нейните капризи тичал.

Не можел още той да се начуди

защо така жестоко Мина

посегнала е на живота

и е забравила дете и дом,

съпруг,сестра,приятели,роднини,

в разцвета на младежките години.

 

А Райна със поредната лъжа

наивния човечец омота:

„сестричката ми милата,горката

не е понесла самотата,

пияния си и развратен мъж,

замръкващ в кръчмите в града

на шир и длъж.”

 

Детето дали за сираци в дом,

където в мъки и лишения,

в страдания и огорчения,

забравено от всички,

често пъти гладно,бито,

сълзите бършело си скрито,

то свойта майчица зовяло

в мизерия и страх живяло.

 

Не го потърсил и баща му-

изчезнал и потънал по света,

а лелята пак весело си заживяла

свободна вече с гостите гуляла.

 

Продали хубавата къща

и в София заминала със своя мъж.

Накупили имоти,заживели те богато,

а тя отрупана със злато

не пропускала приеми

и ,когато,приели я в отбраните среди,

пак видна дама станала,

каквато е била преди.

 

Забравили за Мина,

за бедното сираче,

но то пораснало обаче

и станало красив младеж.

 

С успех в училище блестял

и скромно,бедно той живял

от подаянията на роднини,

така изминали години.

 

Той след училище работел –

обувки чистел,вестници разнасял,

а с даровете от морето

в менюто си наслада внасял.

 

Но Райна вече остарявала

и хубостта й преминавала.

Замислила се тя тогаз,

че няма кой във сетния й час

да й склопи очите сини

след бурните й минали години.

 

Покойник бил мъжът й вече,

любовниците – все по-малко

и сетила се,че далече

е племенникът й,

богатството ще се разсипе – жалко.

 

Извикала го тя при нея,

подмамила го със пари,

поиска ли – студент ще бъде той дори.

 

Помислил малко бедния младеж

и съгласил се,имал си копнеж –

да учи право

и правосъдие той да раздава,

онеправданите да защитава.

 

За майка си е знаел малко,

разказала му лелята лъжата,

която тя навсякъде тръбяла,

от истината се бояла.

 

Дошъл във София

в луксозния апартамент

на леля си – просторен,светъл,бял,

от възхищение бедняка засиял

и във разкош той заживял.

 

Когато вече бил студент –

красив,висок,с широки рамене,

решила лелята,че време е поне

да й се отплати с женитба,

но с богата,накуп да съберат благата.

 

Тя запознавала го със девойки

от видни столични семейства,

но никоя не го пленила,

сърцето негово не покорила.

 

Във библиотеката четял той всеки ден

и там видял момиче,което

грабнало сърцето му във плен.

Била девойката красива,

с усмивка нежна,приветлива,

със руси пухкави коси

и пъстри весели очи.

 

Но не била от висше общество

и не била от град голям,

ами от село някакво далечно там.

 

Щом казал той на леля си за нея,

тя ахнала”е,туй е вече срам,

такава да ми водиш в къщи,

ще съжаляваш вечно!

Веднага връзката си прекрати

и за селячката ти забрави!”

 

Но кой на любовта ще заповяда

и кой ли може да я спре?

Немирника Амур не сяда

и стреля точно и добре.

 

И нито лелята жестока,

и нито бедността дори

не е могла на любовта потока

да спре в сърцата чисти и добри.

 

Оженили се тайно –

без шум,без шаферки,без църква,

без пари,с един букет цветя

бедняшката квартира да им украси.

 

А лелята бесняла,

от всичко своя племенник лишила,

за чистата любов не му постила

и на далечен сродник

богатството си завещала.

 

Когато тя разбрала,

че е настъпил сетния й час,

със глух,задавен глас

пред по-голямата сестра признала

за тежкия си грях,

че от гнева на Господ се бояла.

 

Изминали са толкова години

щастливи двамата били,все заедно

 и спомняли си младините сини.

 

За майка си със обич и тъга

понякога си мислел той и досега.

Аз с благодарност днес поглеждам

към вече старите си майка и баща

и им желая да се обичат до смъртта.

 

Марина ДИМИТРОВА