nabore.bg

Тежката дума

Фронтално: Възможна ли е днес социалната революция?

Днес в българската левица не искат и да чуят за Ленин, а той трябва да бъде изучаван заедно с Маркс и Енгелс

 

Не се съмнявам, че на неолибералите този въпрос звучи ужасяващо. Ужасяващ е той и за социалистите, които по-малко от неолибералите вярват, че е социалната революция е възможна, камо ли да се задава и да е съвсем близо. Те са я изключили като цел от политическите си програми и изобщо нехаят за нея.

Но аз съм убеден, че е дошло времето отново да го зададем. Макар социалистическото движение като основно и водещо в политическата левица днес да е почти напълно обезкръвено и дори обезсмислено, а субектът на подобна революция да не е все още роден или, в най-добрия случай, е твърде незабележим и немощен за такова гигантско социално изригване. Деидеологизирайки обществото, отричайки класовото съзнание, обезличавайки пролетариата и разлагайки националната държава и националното съзнание, капиталът и неолиберализмът като негова главна идеология намериха най-сетне идеалното решение на проблема за класовите противоречия. Те успяха да премахнат напълно всякаква опозиция срещу себе си, като превърнаха човека (особено младия) в ленив и безидеен субект, зазищайки духа му със сурогатите на постмодерната масова култура. Обществото се опростачи, но пък се лиши от политическа воля за преобразования и справедливост. Кой днес говори смислено и съзнателно за социално равенство, свобода и справедливост като за идеали, които трябва да се постигат и пазят. Дори и най-левите вече убеждават обществото, че днес капитализмът е напълно различен от своя предходник в индустриалната епоха и че „икономиката на знанието” и високите технологии коренно са променили неговата същност, правейки го благ, човечен и безконфликтен.

 

Никой днес не говори за експлоатация, а капиталистът е представен като благодетел,

 

осигуряващ работни места и милостиво даващ хляб на членовете на обществото. Ако някой разваля буржоазно-капитиалистическата идилия, това са партиите, политиците. Без тях обаче не може, защото умеят да успокояват и залъгват с обещания и думи. Системата е добра, европейската цивилизация е могъща, краят на историята вече е дошъл!

У нас днес дори недоволствата и протестите са вяли и беззъби, сякаш и те да потвърдят, че всичко е наред и че дяволът дори не е черен. А добър, човечен, грижовен и постоянно мисли за нас. Дори протестиращите винаги правят уговорката, че нямат политически претенции и не желаят партиите да ги използват за свои цели. И левите партии се съгласяват с тях и не им „досаждат”, за да не развалят нещо в системата. Левицата сама не организира политически протести, вероятно за да не я обвинят, че е използва уличен натиск и иска да вземе властта не по парламентарен път. Сякаш това е срамно и нечестно. Нея обаче я свалят от власт с митинги и викове „оставка”, с окупации на университети, гладни стачки, студентски бунтове.

 

Но тази политическа мелодрама не бива да ни заблуждава

 

и да ни насилва да си затваряме очите за реалните социално-класови процеси, свидетелстващи за зреенето на нещо ново и много важно за капиталистическата система и нейното бъдеще. Заради продажната пасивност и измяната на европейската левица (а на българската, разбира се) тези процеси са придобили уродлив характер и носят зло на целия свят. Говоря за тероризма на т. нар. „радикален ислям”. По своята същност той е насочен срещу несправедливия буржоазен свят и цели неговото разрушаване. Но той показва (и това не бива да се отрича), че не всички и навсякъде са равнодушни и безразлични към заплахите на постиндустриалния капитализъм и особено към последиците на глобализацията. Разрушаването на нациите и националните държави, ликвидирането на националните култури, посягането на традициите и политическите идеали, за да се установи изцяло американският модел на обществено устройство и начин на мислене, срещат все пак отпор и съпротива от културите. Поради липса на лява идеология, модел за бъдещо устройство и съзнание за ставащото днес отпорът се изражда в терор, ексцесии, проливане на невинна кръв, смърт и трагедии. Големите корпорации го поощряват, за да го опорочат и направят още по-жесток и недосегаем, както и за да го лишат от антикапиталистически основания и цели постоянно да напомнят какви хора са срещу тях.

Историята отново се повтаря. В началото на миналия век, когато се зараждат и започват да зреят процесите, които днес преживяваме, европейската левица също преживява своите трудно преодолими драми. Тя се е разделила и води вътре в себе си идейни спорове за своя характер и предназначение. Една част отстоява революцинното си учение; другата упорито насажда идеи за помирение с „класовия враг” и колаборация с него – уж за доброто на всички и за избягване на кървавите сблъсъци. И тогава капиталът е бил коварен и е внимавал да не би да премине границата и лиши бедните и онеправданите от илюзията, че левите партии са негови защитници. Той поощрявал колаборационистите, но ги е предупреждавал да не изоставят докрай революционната риторика. Защото, както пише през 1915 г. Ленин, когото днес левите не искат и да чуят и се плашат от името му (а напразно, дори е необходимо отново да бъде четен и изучаван – заедно с Маркс и Енгелс, разбира се), „на масите са нужни „радикални” думи, за да вярват в тях. Масите винаги трябва да бъдат хранени с „леви думи”. Ленин разобличаваше тази демагогия и повтаряше непрекъснато, че радикалните социални преобразования са възможни единствено под ръководството на истинската левица, която служи честно на пролетариата и онеправданите. Днес виждаме, че предупрежденията на Ленин са основателни и че те са приложими и към събитията и явленията, които стават пред очите ни и често с нашето неосъзнато участие.

Да, днес никой не желае насилие, кръв, страдания и разрушения – особено когато те не са наложителни! Затова и са толкова отвратителни и противни атентатите и насилията над невинни хора. Но да смяташ, че са възможни

 

вечен мир и разбирателство между бедния и богатия,

 

силния и слабия, капитала и наемния труд, означава, че не познаваш законите на общественото развитие на буржоазното общество и прикриваш неговия уродлив вид и същност. И че съзнателно или от наивност предаваш и продаваш интересите на тези, които са те избрали да им служиш, лъжейки ги че сега не е както е било едно време и че просто трябва да украсим и подобрим средата, в която живеем, за да сме щастливи и богати.

Когато самата левица се откаже от себе си и се превърне в пробуржоазна, празното място, оставено от нея в политическото говорене, се заема от десните мутанти като ГЕРБ, ултралевите, анархистите или лъжливите нациоаналисти, наричащи се патриоти. Парадоксално е, но особено десните по-отчетливо произнасят „левите думи”, служат си по-умело с левите лозунги и по-убедително обещават социални придобивки и убеждават избирателите, че те са техните истински защитници. Примерите у нас и в цяла Западна Европа са показателни за това ново явление в постмодерната политика и практиката на неолиберализма.

Чудно ли е тогава защо БСП не може толкова години вече да спечели изборите и защо хората предпочитат лъжите, простотията и простащината на ГЕРБ.

 

Панко АНЧЕВ*

------------

* Авторът е роден през 1946 г. във Варна. Литературовед, философ, историк на литературата. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Автор на повече от 20 книги.

 

 


Панко Анчев

Панко Анчев