nabore.bg

Кадър от джендърски прайд в София.

Вече   съм почти  убеден, че  доктринерската идеологизация от времето на „зрелия  социализъм”  почти напълно се повтори през годините на така наречения „демократичен”  преход, макар и с либерален  знак. Разликата се състои  в това, че вместо  скудоумните цитати от класиците на „единствено правилното учение”,  продължават да ни се натрапват  фанатичните мантри на неолибералните идеолози  и провиденци на разхваления до небесата   „демократичен” свят. Впрочем понятието „демокрация” отдавна е  изпразнено от съдържание. Особено заради неговата прекалена   употреба от западните политици и политолози (че и от нашите закоравели  „демократи”  и евроатлантици)  в противоборството им  с митичния „комунизъм”.

          Така например американските идеологически стратези  си присвоиха правото непрекъснато да сочат САЩ като образец на „демокрация”  едва ли не за всички времена и всички държави. Демокрация е имало един единствен път - в древна Атина, където половината от населението (около 100 000 души) е било свободно. Сиреч - имало е  право да гласува и да бъде избирано в местния парламент. Но пак там - в Атина-  е имало и 100 000 роби. Такива е имало и в САЩ, макар и преди да „възникне”  американската „демокрация”. Вече за нейното днешно съдържание е излишно  да отваряме дума... Съвсем наскоро  обявеният от сп. „Foreign Policy" за един от 100-те най-влиятелни интелектуалци в  света  Иван Кръстев в интервю за френското списание L’Express  (6.11.2025 г.) направи голямо откритие, че „либералната демокрация не е универсална”, а по-скоро нещо като историческо изключение, резултат от съвпадение на различни фактори. Ако е така, защо бяха необходими тези хистерични  напъни на нашенските и други „демократи” да убеждават себе си и света, че именно демокрацията е едва ли не единствената  уникална форма за управление  на всички държави за  всички времена?... Но за това по-конкретно и по-нататък...

Демокрацията като панацея

        Сега преценявам, че преди повече от  35 години, в началото на прехода (”Дума”, 7.01.1990 г., ”Българската интелигенция за продан” ) съм  отправил доста наивно предупреждение  към читателите на левия вестник,  че  „ще бъде огромна грешка”,  ако българската интелигенция продължи да обслужва нечии чужди партийни и политически интереси.  От  разстоянието на времето днес смятам, че иде реч не за грешка, а   за  стагмиране и демонтиране на старата система, за сатaнизиране на „комунизма” и последователно  ПРЕФОРМАТИРАНЕ  на националната ни историческа, социална, културна и етническа  идентичност. Така самата трансформация от държавен бюрократичен социализъм към пазарен капитализъм беше осъществена под знака на въпиющата „демокрация”. Демократичен беше тъй нареченият „преход”. Демократично беше събарянето на паметници и символи на „комунизма”. „Демократи” бяха вандалите. Демократичен бе погромът на „лошите”   предприятия  и земеделски стопанства, наследени от социализма.

Посланикът на САЩ - Сол Полански, който през 1990 г. дава „зелена улица” на нашенските мозъчни тръстове ТИНК-ТАНК.

 Демократични бяха пръкналите се нови партии и организации. Демократично беше фалшифицирането и изопачаването на историята. Демократичен бе т.нар. „нов прочит” на литературата. Демократи бяха привържениците   на новата „демократична” власт. Докато ималите нещо общо със  стария режим - всички до един бяха „мръсни комунисти”, „динозаври”, „ченгета” и пр. ...

   В своето задълбочено изследване „Демагогията като същностна характеристика на прехода към кризисен неолиберален капитализъм” (в сборника  „Политическата демагогия в прехода”, 2017 г. ) проф. Васил Проданов много точно е забелязал, че  „политическите маркетолози” на промяната   „говорят за „демократичен преход, който ще ни направи по демократичному равни и свободни” , докато  всъщност „ставаме небивало неравни, робски подчинени на гигантската мощ на глобализирания и олигархизиран пазар, на структурите, които той създава, поддържа и фаворизира”  с.21.

      Като се спира на идеологическата демагогия  при осъществяването на  прехода В. Проданов конкретизира, припомняйки  обещанието на СДС по време на неговата предизборна агитация през 1990 г. за Велико народно събрание „как като вземел властта щял да дава такива високи заплати на мъжете, че жените нямало нужда да работят, а да си стоят в къщи и да гледат децата.”, с. 22.  Пак тогава пропагандистите на в. „Демокрация”  например внушаваха колко са „вредни” детските ясли и градини, които са „измислени”  от... комунистите.

 Тримата номенклатурни юнаци: Огнян Шентов, Евгений Дайнов и Иван Кръстев, които учредяват едни от първите „резервоари на идеи” у нас.

По-нататък, като се спира на „демократичните” метаморфози в българското общество след 1989 г.,  авторитетният политолог и анализатор на левицата отбелязва как „част от интелигенцията в социалните и хуманитарни науки” се е превърнала в „ударен отряд на демагогията за прехода към капитализъм”, като „довчерашни преподаватели по научен комунизъм, галени и фаворизирани от ЦК на БКП започнаха публично и неудържимо да говорят отвратителни неща срещу „страшния комунизъм”.  Нещо повече:  „Бивши специалисти по история на БКП станаха първи „демократи” или пропагандни остриета на неолибералната идеология. Колкото е по-креслив,заклеймяващ миналото и „бившите”, обещаващ светло либерално или социалдемократическо бъдеще, толкова повече шансове за успех има такъв индивид”с.33  – прецизира своето наблюдение  В. Проданов.

Едни наляво, други надясно

  В края на 80-те години на XX век българската  „социалистическа интелигенция”    се делеше на „художествено-творческа”, „инженерно-техническа” и „научна”. Освен всичко останало тя  беше и ... „народна”. Това се подчертаваше особено през последните години от властването на  Тодор Живков, когато благодарение на  своя антураж от по-интелигентни съветници  в някаква  степен той  беше превъзмогнал казионните идеологически  клишета на апаратния социализъм, обръщайки поглед към „патриотичното възпитание”, поради което  либералните историци и политолози  днес му вменяват вина, включително за изфабрикувания от тях ... „комунистически национализъм”.

         Като журналист от екипа на новосъздадения от Стефан Продев ляв вестник „Дума”  сега си спомням колко  бърза и  динамична, „изненадваща”  беше „демократичната трансформация”  в средите на интелигенцията след 1990 г.  Върху фона на политическите котерии и внезапна подмяна на възгледи и ценности, убеждения; не на последно място - на хистерични масовки и заклинания: „Времето е наше” и „Ние пак сме тук”, някои от бившите „убедени комунисти”  лавинообразно „обръщаха палачинката”. Така например спортен журналист от бивша тоталитарна  медия, който споделяше  колко много децата му „страдали”  по социализма,  за нула време стана заклет „демократ”. Прилежни практиканти в партийния орган „Раб.дело” от раз прегърнаха „синята идея” и се префасонираха в... „убедени седесари”. Един от тях дори написа и издаде антикомунистически „роман”, който продаваше от своя сергия на пл. „Славейков”. Кореспондент на „София прес”, който разпространяваше в „братска страна” многотомните съчинения на първия ръководител на партията и държавата, се преобрази в „демократичен издател”.

         Факт е, че една основна  част от българската интелигенция не тръгна нито „наляво” , нито  „надясно”, а стъписана и объркана от скоростта на промяната (и подмяната)  на възгледи и принципи, остана  във „вътрешна емиграция”, без да се доверява на този или онзи политически субект. Немалка част от българските интелектуалци запазиха своите леви убеждения, без да се идентифицират на всяка цена с БСП или друга „лява” партия. Така повечето „пишещи братя” останаха да членуват и до ден днешен в набедения за „казионен” Съюз на българските писатели, който включва над 800 писатели и поети.  През 1994 г. беше създадено алтернативното „демократично” Сдружение на българските писатели, което в момента наброява около 200  автори. Сравнително подчертана  политическа неутралност успя да запази Съюзът на българските художници, в който членуват над 3000 творци. Подобна неутрална  позиция  можа да се съхрани Съюзът на българските музикални и танцови дейци. Съюзът на  българските журналисти продължава да бъде прицел на кариеристично-политически амбиции. Докато Съюзът на артистите в България си остава крепост на гербаджийската псевдодемокрация.

Цената да станеш родоотстъпник

Няма обаче и следа от „неутралност”, или поне  опит за някакво идейно „балансиране”,  сред така наречената „грантова  интелигенция”, която   веднага след 10 ноември 1989 г. яхна „демократичната вълна”. Иде реч за социално и политически преориентиралите се наследници на бившата  „апаратна номенклатура”;  гъвкавите кариеристи и слагачи от времето на „соца”, цицали напоително от неговите блага. Същите, които  освен от хранилката на опосканата ни  държава, зобеха  и от чуждестранните фондации, заработваха солидни плати като „експерти” в т.нар.  тинк-танкове, мозъчни тръстове и „изследователски” институти , финансирани от Джордж Сорос и западните „либерални агенции” и фондации.

Фабриките за политическа манипулация

        Кой знае защо така наречените  ТИНК-ТАНКОВЕ (мозъчни тръстове  или резервоари на идеи) у  нас остават някак си в сянка, макар тяхната роля в „демократичната трансформация” да е не  по-малка от тази на различните десни и либерални партии и формации. Така първите „танкове на демокрацията” (наричани гальовно така  от самите „експерти”!)    възникват  още в началото на митичния „преход”.

         Например първият от тях-  т.нар. Център за изследване на демокрацията бе създаден   още в края на 1989 г. Той беше  оглавен от Огнян Шентов- образцов партиен номенклатурчик, чиято „демократична кариера” може да бъде прекрасен пример за шеметно „издигане” по спиралата на новото време и новото  поприще. Преди „избухването на демокрацията” Шентов е нещо като „вътрешен дисидент” в БКП. Той започва кариерата си в идеологическата комисия на ЦК на партията. По-късно е  прилежен научен сътрудник в Института по история на БКП. Едновременно с това - преподавател във Висшия  икономически институт „Карл Маркс”. В края на своята партийна кариера  е сътрудник в „Международния отдел”  на ЦК на БКП. Като „прагматичен апаратчик” той, заедно с Евгений Дайнов и Андрей Иванов,  е поканен на обяд от американския посланик Сол Полански в неговата резиденция. Така изгрява  „звездният” му  демократичен час. Още повече, че след тази среща потичат  поредица грантове от Републиканския институт на САЩ и последвали бонуси от Джордж Сорос, а самият Шентов е изпратен в САЩ да изучава опита на американските тинк-танкове.

       Днес Огнян Шентов продължава да ръководи един от  най-успешните  ТАНКОВЕ на „демокрацията”  в България, да реди „проект до проекта”  и да ръководи тъй  наречената Комисия за стратегическо прогнозиране, чиято задача е да отстоява  „зелената трансформация, кръговата икономика и устойчивите бизнес интереси”. Самият гуру на ЦИД е още собственик и представител на 8 фирми. Неотдавна, като един от малцината посветени в тънкостите на  „демократичния бизнес”,   той обяви своята  най-нова инициатива  „Диалог за отбрана на демокрацията”, която предвижда борба за  „укрепване на свободата” , по  така наречения „Кремълски наръчник” и подготовка за бъдещата „дигитална ера”. По-скоро - нещо като „европейска” презастраховка спрямо „едноличната дипломация” на Тръмп и опасността  да пресъхне кранчето на  тъй необходимите американски  грантове и финансови бонуси за Шентовия център.

        Друг,  но идентичен случай,  е вездесъщият „рокаджия”  и създател на тъй наречения Център за социални практики Евгений Дайнов, станал известен със своите арогантни откровения и недодялано  самочувствие на „син шаман”, на демократичен „провиденец” и  пръв заклинател на „комунизма”. Като син на Александър Дайнов-  бивш кореспондент на „Работническо дело” в Москва и Лондон, като  възпитаник на Оксфорд , Дайнов младши няма никакви   скруполи. Може би защото биографията му винаги се е подреждала едва ли не „по ноти”- по нотите на  гладко и  безпроблемно преуспяващата номенклатура. След завършването на Оксфорд от 1 март 1982 г. той  автоматично е зачислен като редовен аспирант в института по история на БКП. Две години по-късно  е кандидат на историческите науки, с тема на дисертация, посветена на... Френската комунистическа партия(!) Вече като убеден „идеен кадър” на  разноски  от фондация „Людмила  Живкова”  е изпратен на ... специализация  пак в  Оксфорд, отново в капиталистическа Великобритания. Подобна „разходка” до страна от второ направление тогава малцина можеха да си позволят. Вече „приземяването” на Дайнов към демократичното ни общество е също толкова гладко и идилично както неговата „номенклатурна кариера”. По-горе  стана реч за „звездната среща”  с американския посланик Сол Полански. През 1994 г. Дайнов създава своя Център за социални практики, който година по-късно е „прикачен”  към  Нов български университет. И тук внимание- от 1997 до  2000 г. Дайнов е шеф на фондация „Отворено общество”, сиреч   той е човекът, който  тогава  определя размера на грантовете, идващи по линията  на Сорос за нашенските НПО-та. Днес, като шеф на  Центъра за социални практики  и преподавател в департамент „Политически науки” на НБУ Дайнов продължава да бори „комунизма” и да стимулира „гражданското общество” ,  да зарибява „Дойче веле” със своята журналистическа  халтура.

         Друг „специален случай” представя напористият и безцеремонен политолог Огнян Минчев, който още по-бързо и находчиво обръща палачинката от теоретик на „комунизма” към образцов прислужник на „новите силни на деня”. До 1989 г. Минчев е редови член на БКП  и асистент в катедра „Научен комунизъм” на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където бистри постулатите на марксизма и диалектическия материализъм. Преди това - през 1986 г.-  е на няколкомесечна  специализация във факултета по журналистика  на Московския държавен университет „Ломоносов”.  През  1991-1992 г. обаче като стипендиант на програмата  „Фулбрайт”   се озовава в Калифорнийския университет в Лос Анджелис,  откъдето  започва да  громи научно „научния комунизъм”. На 11 юни  1997 г. Минчев основава  Института за регионални и международни изследвания, в който до ден днешен продължава да разработва „граждански стратегии за демократична политика” и да нищи т.нар. „селективната декомунизация”, чиято  цел е превантивното ограничаване на  бившия „комунистически елит”. 

Доста несправедливо  е на последно място в тази условна  „класация” да бъде поставен споменатият още в началото Иван Кръстев- син на бившия главен редактор на в. „Народна младеж”, зам. шеф на отдел „Административен” и шеф на отдела „Средства за масова информация”  при  ЦК на БКП  Йото Кръстев. Невръстният синковец първоначално е член на БКП, но  още преди 1989 г. се изживява като партиен дисидент. На конференцията на фракцията АСО през февруари 1990 г. в пламенна реч обяснява, че е напуснал XIV конгрес на БКП, тъй като тя била „изкуствено образувание”. За разлика от вътрешнопартийните  „дисиденти” младежа не си губи  времето  в излишни размотавания. Още през 1991 г. вече е напълно преориентиран - специализира за една година в колежа „Сейнт Антъни“ на Оксфордския университет със стипендия на „Отворено общество“. Вече на 19 май 1994 г. е сред учредителите на т.нар. Център за либерални стратегии и председател на неговия  Управителен съвет до ден днешен. Изследовател е в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“. От 12 август 2015 г. е  постоянен колумнист на в. „Ню Йорк таймс”.

          Изброените дотук ТИНК-ТАНКОВЕ са създадени и оглавени от „изпитани кадри” на бившата номенклатура на БКП. Към тях следва да се  добавят още:  Институтът за близкото минало, прононсиран и  ръководен от такъв интелектуален  кадър на бившата компартия  като покойния проф. Ивайло Знеполски;  Институтът за пазарна икономика е иницииран и направляван от бившия асистент по философия в АОНСУ- Красен Станчев;  Създателят на  Центъра за икономическо развитие (1997) и бивш директор на „Отворено общество” - Георги Прохаски пък  е бил „само” партиен секретар  на българската организация на БКП, докато е специализирал в  Института за международни отношения в Москва, но  замълчи сърце...

        Вече колко разнообразна е  тематичната  „палитрата” на  нашенските ТИНК-ТАНКОВЕ, може да се разбере,  като споменем само някои от тях. Например  платформата “Move” на представящата се като „бизнес ангел и филантроп”  Саша Безуханова ще обединява обществото чрез... „общи действия, отговорност, развитие и... любов”. Фондацията „14 януари” на специализиралия се в боядисване на тоталитарни  паметници Асен Генов пък има за своя цел... „намаляване на политическото лицемерие”. И най-накрая - създадената през 1998 г. фондация  "Български център за джендър изследвания (БЦДИ)”  твърди, че  „работи” ...в областта на равенството между половете (!)

       През  2004 г. самият Иван Кръстев съобщава във в. „Дневник”, че броят на тинк-танковете в България през 1999 г. бил 20, като 90 на сто от финансирането им идвало от чужбина, което им позволявало да се дистанцират от партиите, бизнеса и властта, като съвсем не било ясно „дали това е добро”. През 2013 г. неформалната група Anonymous Bulgaria публикува в интернет  списък на  23 български  мозъчни тръста заедно с имената на близо  500 техни чиновници.  В свое проучване от 2015 г.   главният асистент от  Института за изследване на обществата и знанието на БАН Димитър Ганов посочва 12 мозъчни тръста, които според него са част от „масовата публичност в българския социум”. В сп. „Летописи” от 26.01.2023 г. левият политолог Станимир Стефанов смята, че от 1991 г. насам броят на мозъчните тръстове и тинк-танк групи в страната е достигнал от 47, като те представят сериозна заплаха за... „изчезването на България” .

 Кипи безмислен труд

           В своя статия още на 8 април 2011 г. във в. „Култура” независимият политолог икономист Андрей Иванов смята, че „българските  tink-tanks са предимно и най-вече мощни консултански компании за скъпо платени консултантски услуги”, чиято задача е „да предефинират старите комунистически идеологеми”.Тяхна  отговорност е „да произведат адекватна визия за страната и обществото и да участват в нейната реализация”. След дълъг и пространен анализ на  извършеното от „тинк танковата общност” в България   за изминалите 20 години Андрей Иванов установява, че българските „резервоари на идеи”   са претърпели провал в създаването на „адекватна визия за страната и претенцията да станат национален елит”.  Основното  в този провал е, че:  „Те са нечий друг елит, не национален”. В своята дейност  само са „добавяли европейско лустро и фразеология, изпразнени от реално неизбежно национално съдържание”. И нещо особено важно- като сравнява крайният резултат от тази дейност на  „мозъчните  тръстове”  в други източноевропейски страни,  А.Иванов поставя въпроса за  „крайния  резултат от прехода”, и отбелязва,  че озовавайки се на исторически кръстопът тези държави винаги са успявали да изберат „по-малко грешния път”. И тук анализаторът стига до  своето най-важно  заключение, че в конкретния случай „може би разликата е в това за каква държава става дума - която тепърва се изгражда/възражда или която трябва да се разгради и разграби”. Това съмнение вече го навежда на мисълта дали пък нашите тинк- танк експерти „ са интелектуалните сиви кардинали или са просто занаятчии, набарали доходоносна ниша”?... Невероятно точни „попадения”, които  могат да ни обяснят защо  14 години по-късно  България е една  мафиотско-олигархическа държава,   с толкова меркантилен и опростачен политически „елит”. Вече за  „транслаторите  на прехода” като че ли е  излишно да се отваря дума въобще, след като от всичко написано дотук се подразбира коя и каква част от родната интелигенция  „представят”  те.

        Дали за изминалите 35 години от появата на тези „резервоари на идеи” картината  се е променила с нещо съществено,  е трудно да се каже. Явно е обаче, че е продължил да кипи упорит „експертен труд”  на тези над 500   вербувани  чиновници. През  това време е повече от сигурно, че те са продължили да работят „на парче” по възложените им от техните „гурута” проекти и  „да бълват стотици страници монографии и подобни бълвочи” (пак по думите на А. Иванов). И най-важното - да получават своите тлъсти грантове и бонуси от Сорос и Америка за България, от ЕК.   Иначе „технологията” на тази „демократична” трансформация е повече от елементарна. Чиновниците снасят своите планове и идеи за преформатиране на българската държава и обществото ни в съответствие с  либералните идеи и догми, които идват отвъд океана и ЕС, а нашенският политически  „елит” може би   ги поглежда „за сведение”  и продължава да управлява (и краде!) така, както си  знае и може. Сиреч кипи безмислен труд, при което и вълкът е сит и агнето е цяло, както се казва в онази известна нашенска поговорка.

(Следва)

Борис ДАНКОВ