Тежката дума
- search
- Всички
Фронтално: Безлично лице, но с ... гръб
В живота ни се настаниха нищожества, които трудно можеш да заобиколиш
Разказвал ми е Борис Димовски как преди години на една каса отказали да му изплатят хонорар. Касиерката го погледнала, един такъв слабичък, с такенце и съвсем не можела да си представи, че това е именно художникът. А той не носел личната си карта – и така, с непредставителния си вид, не й вдъхнал доверие. А че е бил „лице“, а и е – в това никой от нас не се съмнява. Той съчетаваше талант и култура, самобитност и остър ум, простодушие и язвителност...Работехме стая до стая във в. „Труд“ и всекидневно ме очароваше с точната си реакция, с точната си позиция, със самостояталността си – една независимост, която само свободният дух може си позволи. Не изпитваше страх да каже всекиму една истина, спестявана от други. И досега виждам тънката му усмивка, почти незабелязана, една такава многоказваща, изтласкваща истината от думи, казани почти безстрастно. Усмивката беше техният глас, гласът на иронията, на сарказма, на отричането.
Говорили сме си доста за пътя към високата позиция. Конктретно за хора, които нямат характера и акъла да застанат там, но имат своя неоспорим коз: вуйчо, леля, татенце...или пък „бедро“. Е, не какво да е, а съблазнително оформено. Запомнила съм тази негова фраза:
– Пуска се едно бедро към ЦК...и готово.
Готово, ама бедрото трябва да е достатъчно дългичко, за да се изкачи по стълбите на ЦК. Или да е достатъчно младо. Или ...талантливо. И така, подобен „талант“ се противопоставя на онзи талант, който доказва интелектуални способности, който съдържа идеи, истини, всичко, което носи движение на една личност, но и на обществото. Агресия срещу способности. Привлекателно лице срещу способности, срещу солидни знания... И така нататък.
Тези дни, като чета депутатски листи и като виждам на какви позиции застават някои „лица“, си казвам, че някога стълбите на ЦК едва ли са познали това стълпотворение, което сега ни съпътства. „Демокрацията“ оголи човешки същности, притъпи и нашата чувствителност. Вече май приемаме да ни наричат калпав материал. Вече май не ни боли така, ако виждаме дамски лакътчета и яки мъжки мишци как тичат нагоре по партийните стълби. Гледах една дама на един диспут, нагласена като за виенски бал и със самочувствието на сътворила света. Друга една, дошла пак с шейничката на своя коз, е „водач“. Нищо, че в досегашното си битие на народен закрилник не е показала качества.
Някои сядат в удобни кресла на „съветници“ – не е издържал някой на агресията им, дигнал е ръце и е дал една „позиция“. Ще ми се да видим как се разплита кълбото след тази една позиция. Подарена, сякаш е шише парфюм – но платено с народни пари – то разпръсква своя аромат в букет от позиции: председател на еди какво си, шеф на еди какъв си инициативен комитет... все екстри към подареното шишенце парфюм. Ние дишаме аромата като габровци, отдалече, през десетки и стотици километри, от край до края на родината и свикваме да имаме ...въздух. Една такава особа, заела място с лицето си за няколко лица, сигурна съм – познавате. И можете да я назовете. Можете да назовете и нейния Гръб. Той е толкова солиден, че дори отдавна да не е жив, продължава да придържа скъпото за него тяло. Понякога то демонстрира, че няма глава. Но...никой не иска да вика, че царят е гол. Карай да върви...
Не знам докъде ще стигнем с това свое безмълвие, което подкрепя безличните, поставени на лични места.
Знам само как щеше да изрисува тази българска картина онзи слабичък, непредставителен, но гениален Борис Димовски. Той сам си беше Лице и Гръб.
Юлия ПИСКУЛИЙСКА