nabore.bg

Йордан Радичков ми завеща: Обективът е обективен, ти го направи емоционален!

Фотожурналистът Георги Панамски е роден е на 6 май 1934 г. в Ловеч. Завършил е право. Учи още журналистика и география. Работил е като фоторепортер във в. „Народна младеж”. Бил е зав.отдел и член на редколегията на в. „Работническо дело”. Награден е със златни и сребърни медал на международни фотоизложби. Правил е самостоятелни изложби: „Мигове в праламента” (1991 г.) и „Портрет на един народ” (1999 г.) и др. Издал е авторският си фотоалбум „Професия: Очевидец”

 - Завършил си право, а си с фотоапарата цял живот. Защо?

- Винаги съм подчертавал и сега искам да наблегна – от фотография нищо не разбирам. А вестниците влязоха под кожата ми още от малък. До дома ни в Ловеч имаше вестникарска будка. И всеки ден ходех при будкаджията да чета вестници. А за фотожурналистиката брат ми Кольо е виновен – той ме запали по нея. Още като студент в юридическия факултет често ходех при Кольо във фотолабораторията на „Народна младеж”. Дори съм преспивал там. Започнах и дописки да пиша. Първата във в. „Народна младеж” излезе с грешка в името ми – Панайски. (Смее се). Сътрудничех и на в. „Студентска трибуна”. А с фотожурналистиката просто се влюбихме от пръв поглед, паснахме си. И досега не сме си изневерявали един на друг.

- От фоторепортер във в. „Народна младеж” си стигнал до шеф на отдел и член на редколегията на в. „Работническо дело” без да си партиен член. Как стават тия работи?

- Ооо, не само, че не бях член на БКП. В десети клас ме изключиха и от Комсола заради „буржоазен произход” – баща ни имаше работилница за щавене на кожи и го обявиха за „враг на народа”. Но в т.нар. партийни органи също имаше хора, които оценяваха журналистите по тяхната лоялност, ентусиазъм и хъс за работа. Например Лалю Димитров – с него много сме спорили за композициите на снимките. По едно време го обвиняваха, че търси сензационност и вестникът „жълтее”. А той отговаряше, че когато е вярно, сензационното вестникарство не е жълто! С Лалю целият дежурен екип след като пуснехме броя за печат, отивахме да се къпем в банята на Полиграфическия комбинат. Ти с главния си редактор къпал ли си някога се в служебната баня? (Смее се). 

- Една от големите ти слабости е космонавтиката. Как успя да заснемеш приземяването на Александър Александров?

- В деня, когато капсулата трябваше да кацне на земята, към мястото на приземяването бяха изпратени два хеликоптера с журналисти. В първия, естествено, се настаниха съветските колеги и нашите специални пратеници. Там се качи и колегата от БТА. „Панамче - смигна ми той  - не се ядосвай, че оставаш за втория курс. Ако не направиш снимка, ползвай моята.” Е-й-й, умрях от яд, като ми рече това. Както и да е, ние също се издигнахме над пустошта. Аз се подредих до едно от прозорчетата на хеликоптера. И по едно време един от колегите ме сръга: „Панамец, това да не е...”. Веднага започнах да снимам като луд. Когато се приземихме, капсулата беше паднала – изваждаха космонавтите от нея, махаха им скафандрите, подадоха им по чаша шампанско за „Добре дошли” на родна земя. Аз продължих неистово да снимам. В един момент се огледах за първия хеликоптер -  от него няма и следа. После в Байконур, когато изпращах снимките по телефото, успокоих колегата от БТА: „Не се притеснявай, че не можа да заснемеш кацането. Ще ти дам два-три кадъра!”.

- В архива ти има снимки с много знаменитости. Имало ли е случай да ти забраняват да ги снимаш?

- Когато съм ходил за „специална” снимка, винаги съм се стремял да предразположа човека с няколко думи. Веднъж трябваше да направя няколко фотографии на акад. Тодор Павлов в кабинета му в БАН. Преди да започнем, му разказах как съм снимал един млад инженер от Стара Загора. След като снимката му излезе на първа страница във в. „Народна младеж”, на следващия ден стана експлозия и инженерът загина. Майка му ми се обади в редакцията и ме помоли да й изпратя последната снимка на сина й. Като чу тази история бай Тодор Павлов подскочи като ужилен: „Напусни! Отивай си!”. Изгони ме от кабинета си. Забрани да го снимам, защото се изплаши да не би и с него да се случи нещо трагично, ако снимката му излезе във вестника.

- Бил си близо и до Никита Сергеевич Хрушчов..

- Във Варна Хрушчов държа реч от балкончето на общината. Най-напред го снимах отдолу. В един момент разбрах, че ще му подаряват нашенски калпак. Промъкнах се до охраната на сградата и им викам: „Пуснете ме само да снимам връчването на калпака и веднага слизам.” Те се съгласиха. Направих няколко снимки. Изпратих ги по телефотото във варненската поща. На другия ден един западен журналист като ги видял във вестника, отишъл при брат ми Кольо и му поискал една от тях. Кольо веднага му казал, че ще я копира и ще му я даде. „А колко долара ще струва?”, попитал го колегата от Запада. Брат ми го погледнал в недоумение – за първи път му предлагали долари за снимка. Абе, чужденците и тогава, и днес знаят колко струва професионализма.

- А от срещите си с Тодор Живков?

- Снимал съм го много пъти. Във всякакви пози. Един от случаите, които никога няма да забравя, е когато бях в „Народна младеж” и ме пратиха на партиен конгрес. Казаха ми колкото се може в по-едър план да снимам Живков. И аз все гледах да съм близо до трибуната. Последния ден съвсем се бях приближил до президиума. В един момент Тодор Живков ми махна с ръка – вика ме при себе си. Аз изтръпнах – кой знае какво съм объркал, рекох си. А той ми вика: „Кажи на тези от първия ред преди да закрия конгреса да запеят „Хей, Балкан ти роден наш!”. Така и стана. Партийният секретар на „Народна младеж” бил в залата обаче и на другия ден ме пита: „Абе, адаш – Георги беше и той, - Тодор Живков какво ти каза?”. Пък аз се направих на важен: „А, какво? Ние с другаря Живков отдавна си имаме наша приказка, адаш!”. Ей, после дълго време ме преследва да му кажа какво съм си говорил с Тодор Живков на партийния конгрес.

- А ти каза ли му?

- А, ще му кажа. Не му казах, разбира се. Това си беше наша приказка с другаря Живков! (Смее се).

- Като очевидец, а не като наблюдател на живота ни, не си ли повече пристрастен, отколкото рационален?

- Не. Йордан Радичков ми завеща: „Обективът е обективен, ти го направи емоционален!”.

Интервю на Ангел МИХАЙЛОВ

Вестник „Златна възраст”