nabore.bg

Разказ

Смейство Панови бе едно от много обикновени български семейства. Бяха  общителни. В дома им често гостуваха съседи и приятели на кафе и сладки, които домакинята приготвяше сама. А разговорите бяха разнообразни и интересни. Стопанинът Панчо беше минал  педесетте, а съпругата Ангелина – пет години по-млада. В дома растяха  момиче и момче. Възпитаваха ги в духа на всичко, което бяха научили от своите родители.

            Панчо беше икономист по оразование и работеше в голяма фирма. Възнаграждениет  му не беше от малките и семейството нямаше финансови проблеми. Ангелинка работеше като лаборант в млекопреработвателна фирма. В годините на демокрацията, както много други, тя фалира. Около петдесет човека останаха без работа. Ангелина също. За трите години безработна, малките ѝ спестявания се стопиха. Налагаше се за собствени нужди да иска от Панчо. А той, не че „цепеше косъма” на две, но скъпотията го принуждаваше да напомня често на жена и децата си да пестят и харчат само за най-необходимото. Сам той се отказа от някои свои мъжки разходи.

            Ангелинка продължаваше да се среща с приятелките си. Те бяха пет и се познаваха, може да се каже, от началното училище. Денят за срещи беше петък като си гостуваха по ред. Обсъждаха най-различни събития и проблеми от личен и обществен характер, спореха, но уважението им бе взаимно. Ангелина се чувстваш добре с тях. Години наред нямаше случай да си правят забележки за лични вкусове, навици. И все пак Ангелинка започна да се чувства непълноцинна сред тях когато остана без работа, въпреки че нямаше и най-малък намек от тяхна страна. Дразнеше се когато виждаше, че те спокойно разполагат за нови дрехи и козметика. Започна да си мисли, че в нея се появяват първите признаци и на критическата възраст. Вглеждаше се в образа си и забелязваше появилите се ситни бръчици около очите, по шията, които често се мъчеше да покрие с шалче или поло яка. Започна да използва кремове и най-вече  Ретинол-А. Взираше се и в лицата на приятелките си и ѝ се струваше, че те изглеждаха много по-добре от нея, дори по-млади. И най-важното – имаха работа.

Свикнала на финансова самостоятелност, Ангелина винаги се притесняваше, когато искаше пари от Панчо. Струваше ѝ се унизително, когато виждаше усмивката му, която изразяваше снизхождение. И тя не усети кога започна да изпитва към него по-особено чувство. Не можеше да понесе, когато ѝ подхвърляше  уж на шега да не се надява с козметиката да я преобрази в тинейджерка, с което ѝ напомняше за годините и, че вече е повяхнала.

Започна да го подозира, че той има скрити  пари. Бе повишен в службата и съответно заплатата му си вдигна. По неговите думи съвсем незначително. Но това с нищо не се отрази на семейния капитал. Ангелина мислеше, че ги използва свои нужди. Но какви нужди може да има женен мъж, който е задоволен в семейството? Сети се за мъжа на най-добрата си приятелка Мила, който ѝ беше изневирил. Тя сподели, че започнала да пребърква портмонето му.

На поредната сбирка бе подхвърлена идеята за екскурзия в чужбина. Тя се прие с въодушевление от всички. И пред Ангелина възникна още един сериозен проблем – от къде да намери необходимата сума. Не вярваше Панчо да се съгласи на такъв разход. Реши по някакъв начин да си я осигури.

Скоро се роди една идея.  Прибра се в къщи следобед и не завари никой. Мина в хола и пусна телевизора. На екрана се появи трамвай, претъпкан с пътници. В едър план даваха човек, който се притиска към друг, и бърка в джоба му. Тогава водещата каза:

-Показваме ви, драги зрители, как стават обирите в трамвая. Напоследък зачестиха. Въдете внимателни къде държите парите си!

За миг тя си помисли, че може и тя да направи това. Дори се стресна, тя не е такъв човек. И все пак трябваше да намери необходимите пари. Желаеше толкова много да прекара с приятелките си без грижите за в къщи. Не можа да заспи от притеснение.

На сутринта при среща на кафе го споедли с Мила. Тя както винаги реагира с усмивка:

-Както съм безпарична, може и да те окрада – двете така шумно се засмяха, че сервитьорът любопитно ги изгледа.

-Чакай – отново заприказва Мила. – Ти не си ли пребърквала твоя Панчо?

-В какъв смисъл?

-В прекия. Аз просто отварям портмонето на моя когато не е в стаята и си вземам по-дребни пари. Той никога не проверява парите си, а и да разбере, че му липсват никога няма да се усъмни в мен. Задържам си от пазаруването.

-Това и аз го правя – призна Ангелина. – винаги избирам по-евтеното или купувам по-малко. Панчо не е скъперник, но не се сеща, че и аз имам нужда.

- Такива са всички – каза Мила – ревнуват жените си когато искат да изглеждат по-млади и свежи на всяка възраст.

На следващата сбирка главната тема бе предстоящата екскурзия в чужбина. Някоя предложи да отидат за десетина дни в Париж и другите се съгласиха. Ангелина каза, че това пътуване не я интересува защото по това време ще бъдат семейно на море.

Връщайки се в къщи, тя се почувствува още по-ощетена от съдбата. Да, трябва да направи нещо. Тогава ѝ хрумна план.

Вечерта Панчо се върна от работа и както винаги окачи сакото на закачалката в антрето. Поговориха за някои домашни работи и той влезе в банята. Тогава тя тихо излезе от кухнята и се приближи до закачалката в антрето. Отново позвучаха думите на Миле: „Не си ли пребърквала твоя Панчо?”. Срамуваше се, но бръква в джоба на сакото и извади портмонето. Беше издуто – в едната преграда имаше документи, а в другата – пачка по двадесет лева. Върна ги отново в джоба.

Ангелина беше на тръни през целия ден. Пред ноща сънува как портмонето само излиза от джоба на сакото, пада бавно на пода, банкнотите се разпиляват из стаята като хартийки при вихрушка, а тя напразно се мъчи да хване някоя. И така няколко нощи.  Ходеше като болна.  И мислеше как да вземе парите, без да се усъмни Панчо. Не беше редно, но нямаше друг начин  да тръгне с приятелките си. Портмонето трябваше да изчезне как видяното по телевизията.

Ангелина си блъска главата ден-два и най-после намери решение. Рано сутринта, докато Панчо се приготвяше за работа в банята, извади портмонето от сакото и го скри на дъното в гардеропа под чаршафите. Каза му, че мисли да отиде до женския пазар. Панчо предложи да я придружи, отивайки на работа. Взеха трамвая, който както винаги беше препълнен. Панчо се шмугна напред. Тя остана да перфорира билетите. Слязоха на спирката до пазара и заоглеждаха сергиите. На една Панчо хареса пресните картофи и каза на жената да му претегли два килограма. Ангелина застана до него, напрегната до болка. Главата ѝ пламна, а сърцето  промени ритъма си.

-А! – извика Панчо, като бъркаше нервно в джоба си. – Няма ми го портмонето! Ангелина, чуваш ли?

- Обрали са те в трамвая – едвам продума тя.

-Това е невъзможно. Как така някой ще бръкне в джоба ми и няма да го усетя.

Зад тях стояха две жени, които  извика в един гла:

-Може, може!

-Пипат като факири – добави мъж. – В ухото да ти бръкнат, няма да усетиш. Два пъти са ме убирали.

От съседната сергия се обади и друг мъж:

-Наскоро даваха по телевизията, че напоследък има бум на кражбите.  Учат децата от малки.

Ангелина плати картофите и се прибра в къщи. Панчо беше много разстроен, но отиде във фирмата. Съжаляваше най-вече за личните документи, защото трябваше да се разтакава ро учреждения, за да измади нови.

Късно следобед тя позвъни на Мила и поиска да се сращнат пред НДК, за да сподели нещо много важно. Мила, изпълнена с любопитство, отговори, че ще бъде там. Ангелина извади портмонето, преброи парите, уви ги в един вестни , и ги скри отново.

Мила я чакаше пред входа на НДК.

-Какво има? Нещо лошо ли?

-И добро, и лошо – отвърна Ангелина и ѝ разказа какво е направила.

-Страшна си! - възкликна Мила и я прегърна. – А сега какво?

Мила, вече поуспокоена, сподели плана си:

-Мислила съм. Близо до нас има малко заведение. Ще отидем там. Ще се наведеш към тротоара пред вратата му, все едно, че си забелязала нещо. После ще млезем и ти ще подадеш портмонето на бармана, уж си го намерила. Ще го помолиш да се обади в полицията. Когато той я попита защо тя не се обади, отговори, че бърза за гарата.

Речено-сторено. Мила се наведе към тротоара до самата врата с портмонето в ръка и го „взе”. Влезе спокойно. В заведението нямаше посетители. Поздрави бармана и му подаде портмонето.

-Намерих го пред вратата. Отворете го да видим какво има в него.

Той се изправи над щайгите, които подреждаше и внимаотелно го разтвори

-Пари, разбира се, няма. Крадено и подхвърлено. Тази година ми се случва за втори път. Само документи – лична карта и други. Ето адреса и телефона – Панчо Панов. Не го познавам. Позвънете.

-Отвън ме чака такси, бързам за гарата.

-Добре, ще се погрижа.

Вечерта Ангелина чакаше да види реакцията на Панчо. Вечераха с децата. Когато те отидоха да гледат телевизия в хола, Панчо споедли:

-Подхвърлили ми портмонето с документите пред заведението на съседната улица. Барманът ми се обади. И това е добре. Крадецът прояви благородство и ме избави ме от главоболия.

Сега на Ангелина предстоеше да каже на мъжа си за екскурзията. Досега му беше говорила няколко пъти, че приятелките ѝ се готвят да прекарат десетина  дни в Париж, но той или мълчеше или казваше, че едно такова пътуване струва много пари и не е във възможностите им. Тя имаше вече парите, но трябваше да използва нова хитрост. Така става, когато човек започва с тях. А и се подготвяше като всички останали

Когато останаха две седмици до пътуването, каза на Панчо, че няма да му иска пари за екскурзията, защото намерила друго решение. Говорила с майка си и сестра си и те обещали да ѝ услужат с малко средства. Приятелките ѝ искали много да пътуват заедно и затова ѝ предложили заем, който ще върне когато може. Разговаряха в хола, докато децата вечеряха в кухнята.

-Нямаш нищо против, нали? – попита притеснено Ангелина. - А и приятелките ми искат да ми направят изненада за рождения ми ден, който се пада по време на пътуването.

Панчо четеше вестник, но се виждаше, че мисли за друго.

-Не! – каза той без да вдига глава. – Не можеш да вземаш пари от хората на дребно. Кажи колко ти трябват... Утре ще ти ги дам. Време беше и ти да излезеш навън и да видиш свят.

Ангелина изхълца и очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана прегърна Панчо и го целуна. Това беше мъжът, когото познаваше и обичаше. Радостта ѝ беше голяма.

Димитрина ХРИСТОВА