nabore.bg

В края на август 1972 година, след кратък престой в Пирея, трябваше да отплаваме за далечния гръцки остров Сирос. Суматохата и възбудата от предстоящото пътуване възпламеняваше всички ни. Не само, че за пръв пътщяхме да стъпим на този захвърлен сред вълните каменен остров, но за нас беше първо и самото плаване по Егейско море, с неговите коварни и капризни бурни прояви (след години мореплавателката Юлия Папазова щеше да ми разкаже как едва не загинали в него с Дончо. Според нея то било „най-страшното“ от всички пребродени дотогава от тях морета по света). Вече разтоварвахме багажа от колата, за да го прехвърлим на кораба, когато към мен приближи суха, жилеста жена на средна възраст, с посребрени коси, цялата в мазила по набръчканото си обгоряло лице. На малко разстояние от нея стоеше друга жена – също тъй кокалеста и тънка, само че по-млада. Притиснала под мишницата протъркана дамска чантичка, първата страхливо се огледа, направи нерешителна крачка към мен и запита на английски имам ли нужда от преводач. Отказах, но тя повтори същия въпрос на френски, после на немски. И на трите предложения жената получи моя отказ с оскъдните думи, които знаех. Но тя не ме оставяше. Върна се за малко при другата, каза й нещо на своя език и като се огледа обезпокоително, пак пристъпи към мен. После изведнъж заговори на чист български с груб, дрезгав глас:

– Ама, вие българи ли сте, бре?

– Българи. А вие каква сте?

– И аз съм българка – отговори бързо жената и отново се огледа. – Ние сме две сестри. В България сме родени, но тук живеем.

Беше вълнуващо да чуя родния си език в тази чужда страна (да си припомним, че тогава отношенията ни с Гърция не бяха такива, каквито са днес. Например по време на Военната хунта аз и екипът ми получихме гръцките визи чрез вербална нота с личния подпис на тогавашния вицепрезидент на Гърция. Още повече, че щях да снимам част от филма си „Безсмъртие” на недостъпния остров Сирос, където по това време се намираше Шести американски флот).

– Ха, много хубаво! – възкликнах, когато чух, че са българки. – Ами, защо не заговорихте на български, та веднага да се разберем, ами?...

– Щото е опасно! – не ме остави да довърша жената и като се приведе над мене, каза бързо, съучастнически: – Полицията дебне навсякъде. Ние със сестрата сме преводачки и с туй си изкарваме прехраната.

– А къде живеехте в България?

– В Бургас.

Не можах да скрия новата си изненада и изрекох поривисто:

– Че и аз съм от Бургас.

– Наистина ли? – трепна жената и бързо погледна към сестра си, която с живи, малки очи наблюдаваше отдалеч.

– Живеех в центъра, в началото на “Фердинандова”, на № 3 – назовах старото име на моята улица, като смятах, че жената още отпреди Девети 1944 г. е напуснала града.

– А ние пък живеехме на “Богороди”.

– Значи сме били съседи. А откога сте в Гърция?

– Отпреди петнайсет години, че и повече.

Жената отговаряше на въпросите ми бързо и непресторено, като не преставаше да се оглежда тревожно насам-натам из гъмжилото от хора, коли и автобуси, сновящи на кея пред кораба. Сестра й продължаваше да стои на същото място зорко и неподвижно, сякаш осигуряваше тила й. После се престраши и дойде при нас.

Разговорът продължи още малко и само след няколко минути минахме на „ти“, сякаш се познавахме от рождение. Стана ми мило, че тези жени са родени в България, живели са в Бургас, говорят български, и че сме били порта срещу порта, дето се казва: един и същ въздух сме дишали, пили сме една и съща вода, която в онези години беше топла като салеп и зъбите ни пожълтяваха като на стари хамали. Разменихме още няколко думи и разбрах, че двете жени живеели на квартира съвсем сами в Атина, където нямали никакви близки. Получавали добри пари за труда си на преводачки, когато имали клиенти, но когато нямали, било тежко. Затова през лятото работели почти денонощно, защото тогава имало най-много туристи. А през зимата живеели като мравките – хранели се с това, което събирали през лятото.

– Но много ни е мъчно за България! – проплака по-малката сестра. – Вечер скришно слушаме българските радиостанции и по цяла нощ плачем.

– Че защо скришно? Ние в България свободно слушаме вашите станции с гръцка музика, а вие?

– Не дават, затуй се крием – поясни по-старата сестра и продължи гневно: – Тоз идиот не дава, президентът! – рече тя остро и грубо по адрес на тогавашния гръцки президент, като наново извърна страхливо главата си настрани. Като се увери, че няма опасност някой да я чуе, продължи: – Колко пъти правим постъпки да си идем в България, ама не дава. Българите дават, той не дава. Полицията му не дава. Все връщат, връщат, връщат документите, да ги убие Господ! – гневно изрече последните думи жената, като бързо махаше с ръка напред-назад. После внезапно сгърчи жилестото си рамо, погледна встрани и остро ме попита: – Хем, да не кажете на някого, че говорим против президента?

– На кого? – запитах озадачен и обиден.

– На полицията, на кого – троснато отвърна жената. – Само една дума да кажете, че сте говорили с нас и чули такива работи, набърза ръка ще ни натикат в дупките.

– Как ще кажа, като не ви познавам, нито знам имената ви. А и не сме дошли тук да правим лошо на хората!

Но жената пак не ме остави да довърша и рязко ме прекъсна:

– Ти не знаеш, ама те знаят. Не са толкоз будали. В Атина има само две сестри от България, родени в Бургас – не сто…

– Бъдете спокойни! – извих глава към колегите си Иван, Жоро и Стойко, които вече приближаваха към мен да разберат с кого разговарям толкова дълго. Казах на Жоро, че жените са наши сънароднички от Бургас (Жоро пък беше бургаски зет). Но още преди да довърша, двете жени злобно ме изгледаха и внезапно си тръгнаха, без да кажат довиждане, или поне една дума за извинение. Но тръгнаха не е точната дума. Защото те просто хукнаха при появата на екипа ми, като непрекъснато се обръщаха назад, докато се скрият из навалицата на пристанището. Стана ми болно за тях и споделих тягостното си чувство с колегите. Но Стойко, операторът, запали поредната си цигара и рече през тънките си устни:

– А, мани ги тез, бе! Кой знае какви са. Я някои гларуси, пуснати от полицията да ни “преслушат”, я някои дърти мастии. На нас ли тез номера, бе! – и като смукна дълбоко от цигарата, шумно се изсмя.

Но аз не повярвах на Стойковото подозрение. Защото знаех, че бащиният дом, земята и къшеят хляб, покълнал от нея, карат човека до гроб да милее и скърби за тях, щом ги загуби. Не религията и народността, вероизповеданието и нравоучението правят хората родолюбци и жертвени за отечеството. Прави ги родното гнездо и бащиното огнище. Тогава и чуждото знаме става твое и скъпо. И чуждата страна – твое отечество. Животът на двете жени ги беше осъдил да коленичат на две знамена – българското и гръцкото. Но само на едно от тях можеха винаги да се кланят с обич и до гроб – онова, което се развява над бащин дом и бащино огнище…

Станко МИХАЙЛОВ, София

 stanko.mih@abv.bg