nabore.bg

Кадър от филма "Под игото" със сцената на Радините вълнения

През втората половина на 60-те години на миналия век /само как  звучи - сега да не помислите, че съм стогодишна! Случило ни се е да живеем между две столетия!/ завърших българска филология и по разпределение започнах работа като уредник на къщата-музей “Иван Вазов” в Сопот. Големият Поповски род на баща ми беше пуснал корени и там, та роднини обещаха да ме приютят, докато се устроя на квартира.

В края на август пристигам аз с малко багаж в романтичния градец, обвеян с история, литература и най-впечатляващото – с красивата гледка на Балкана. В музея ме посрещат гостоприемно и най-окуражителните думи ми казва жената, която се грижи за чистотата на къщата и двора. Тя ми се радваше и ми говореше така:  

Първото издание на романа на Иван Вазов "Под игото"

- Не се плаши, Петричке! При нас ще ти е добре! Градчето е малко, но е китно,близо е до Карлово, пък и Пловдив /родният ми град/ не е далече.Ще свикнеш с нас.Тук сме шарени, но интересни и добри хора.Пък водата и въздухът ни нямат насищане!Нали виждаш колко е красиво навсякъде! Засмели са  се цветята в градинките - като тебе, като твоите сини очи!

И през цялото време, докато бях в Сопот, тази мила женица се грижеше за мене като майчица – носеше ми нещо вкусно за ядене от къщата си, радваше ме с цветя, орехи и плодове от градината си.

Стара илюстрация от романа на Вазов

Но, сега за първото пренощуване на новото място! Трябваше да дойдат да ме вземат моите роднини, но се разминахме. Тогава нямаше мобилни телефони, като сега – да се следим всеки миг като с радар и да се знаем как сме, къде сме! И понеже се смрачаваше, колегата реши да ме заведе в метоха – да спя тази вечер в стаята на Рада Госпожина, която беше също музейна. Ако знаете само какви чувства ме обхванаха!

  Докато бях в къщата на народния ни поет Иван Вазов,докато стоях на миндерчето в двора, сякаш отново четях романа “Под игото”, виждах многобройната челяд на чорбаджи Марко, чувах  как “гълчеше” юнаците си… Припомнях си страници от историята на Сопот, препрочитах си бележките, които си бях направила за миналото на града, защото се бях подготвила за идването си, за новите  мои задължения. От детството ми бях силно привлечена от красотата и историята на подбалканските градчета. Пирдоп, Златица, Копривщица, Клисура, Панагюрище, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък… Обичах ги, четях всичко за тях и ето,че съдбата ми се усмихна и сега имах възможност да живея и работя в едно от тези дивни градчета.    

Стара илюстрация от "Под игото"

Сопот е едно от красивите селища на Подбалкана. Разположени в тясната долина между Стара планина и Средна гора, като перли в наниз,малките градчета блестят с неповторими природни хубости, крият вълнуваща атмосфера и български дух. Те ни разказват за големи наши творци, родени тук, за видни просветители, пламенни революционери, за изкусни тукашни строители и майстори…

      Градецът е старо средновековно селище с име Копсис. Било е столица на владенията на трима братя: Смилец, Войсил и Радослав. Името “Сопот”, според Константин Иречек, идва от старославянски и означава “воден улей”. И сега в Сопот от чучурите на 27 постоянно течащи чешми струи бистра и вкусна планинска вода, стичаща се от южните склонове на Троянския Балкан. Пеят сопотските чешми денонощно, а водите им се изливат в бистри и приказливи поточета, които се вият из дворовете на къщите, ромолят и разнасят свежест и прохлада.

Илюстрация от първото издание на "Под игото"

Нашествието на османците през 14 век се отразило зле на града, който претърпял многократни набези на кърджалийски орди. Разсипван и опожаряван на 3 пъти – през годините 1497,1800 и 1807, Сопот бил сриван, опустошаван. Много от жителите му погинали от турски ятагани, други измрели от глад и болести, а трети били прокудени и се изселили из Влашко – в Брашов, Галац и Букурещ. После градът за десетилетия отново се замогнал и се издигнал икономически. Развили се над 30 занаята, като басмаджийство /производство на кърпи за глава/, астарджийство /платинарство/, гайтанджийство, стъкларство, ножарство… Заради тази домашна индустрия градът бил наричан Кючюк /малък/ Манчестър,  и още  Герджик /хубав/ Сопот – заради красотата му. Изнасяли сопотските майстори аби, гайтани, вълнени чорапи чак до Босна и Херцеговина, замогнали се и това позволило на Сопотската община да създаде през 1836 г. третото в страната новобългарско училище.

   Вървим по кълдаръмените улици, изкачваме се нагоре към Метоха. Отпиваме по глътка вода от близката чешма, а пред нас е църквата “Св. св. апостоли Петър и Павел”. Строена през 1845-46 г., тя е една от най-големите наши възрожденски църкви – шедьовър на Брациговската строителна школа. Гледам църквата, а пред мене е картината от романа “Под игото” – виждам Колчо Слепеца как се провира сред множеството, чувам гласовете на Вазовите герои…

  Вдясно от църквата е Радиното училище – Девическото училище, създадено през 1850г., а в 1874г. прераснало в четирикласно. Можем ли да забравим “Изпитът” от Вазовия роман? Ето я смутена Рада, изплашените ученички, наглият Стефчов, благородният Бойчо Огнянов, хлевоустата Гинка... Не, в Сопот не можеш да останеш самотен – съпровождат те навсякъде образи и картини незабравими!

 На около 150 метра от центъра на града е метохът - девическият манастир. Основан е в 1665 г. от монахинята Сусана. Бил е застроен около параклис от 15 век, до някогашния Хилендарски метох, в който е идвал Паисий Хилендарски, донесъл е своята “История славяноболгарская”,  преписвана многократно, от която са известни преписите от 1828 и 1845 г. като “Сопотски преправки на Отец Паисиевата история”. Хилендарският метох е изгорен от кърджалийте през 1794 г., но названието “метох” останало – пренесло се върху Девическия манастир.

Илюстрация от първото издание на "Под игото"

Навеждаме глави,за да влезем в този храм на българщината, пък и портата е ниска и ни принуждава да се сведем. Слизаме по няколко стъпала в тихия двор,покрит с каменни плочи. И тук всичко е история и литература…През 1877г. турците опожаряват това свято място, но оцелява църквата “Св. Въведение Богородично”, чешмата,част от килиите. Запазва се и скривалището на Левски, което е в килията на неговата укривателка - игуменката Христина - жестоко убита. Съхранена е и старата манастирска лозница. Тя е на повече от 350 години и е считана за една от най-старите асми в България.

     Посреща ни монахинята, която тук е нещо като “гид”. Значи с нея ще изпълняваме сродни дейности! И изненада! И тя ми се оказва родственица. Нарича моята баба Петра “кака”! Така е, като съм в близост до родното село на баба ми – Чернозем /Каратопрак/.

   Настанявам се в моминската стоя на Рада Госпожина. Отварям бялото легло,полагам си нощницата на възглавницата и - ужас! Светкавица раздира небето! Започват гръмотевици - оглушителни! Трополи с едри капки силен летен дъжд! Страх сковава душата ми,  която до преди малко бе населена с любими герои! Тичам долу в къщата, където е настанено свещеническо семейството, гости на манастира. Търся компания - страхувам се от гръмотевиците! В това време скръцва манастирската порта – идват моите роднини и ме отвеждат у дома си!  

Тъй и не можах да положа глава на възглавницата на Рада Госпожина!  

Петра ТАШЕВА

petra_t@abv.bg