nabore.bg

Изследователят на българския печат разказва за дейността на Георги Кирков в Казанлък

Професор Георги Боршуков, историкът, който десетилетия наред изследваше историята на нашия печат 

Брошурката „Георги Кирков в Казанлък” е от 1981 г., второ издание (авторът вече си беше отишъл от този свят) на историческия музей в града. Георги Боршуков я прави по молба на издателя, в нея професорът е използвал две свои по-ранни книги за Кирков. На мен ми я изпрати колега от Стара Загора, открил я в огромната си документация, а ако някой е прелюбопитен – изданието все още може да се намери из сайтове на антиквари. Що се отнася до пазара на негово име, той отдавна е Женски, преименуван е и родилният дом, някога наречен на съпругата му...

     Иначе историята наглед е добре известна и многократно разказвана в годините на соца: през 1897-1899 г. Майстора живее и работи в Казанлък, по решение на четвъртия конгрес на БРСДП заедно с Евтим Дабев трябва да създадат и да издават един особен вестник – защитник на формиращата се нова обществена класа и наречен „Работнически вестник”. Това местожителство и тази дейност носят на Георги Кирков псевдонима Майстор Гочо Зулямът или Майстора, също популярността му на журналист и фейлетонист, сетне – и обаятелен оратор от парламентарната трибуна.

Книгата "Георги Кирков в Казанлък" е издание на историческия музей в града

От Казанлък е родом и проф. Боршуков, той също има дълга журналистическа биография, та разказът му за Кирков предизвиква различни прочити. От книжката читателят си представя града „потънал в зеленина, поддържана от многобройни потоци, които кръстосвали улиците и дворовете...” И същевременно това не е блажена Аркадия, а място, в което през 1890 г започнала да работи текстилна фабрика, после се издигнал комин на фабрика за спирт, после се появила и пивоварна. Имало и добре обзаведена печатница на акционерно дружество „Надежда”. Друг ракурс на пейзажа – с какви машини и специалисти разполагала печатницата, какви прослойки и политически симпатии се оформили около предприята, как се препитавали занаятчиите. И трети поглед към делото на Майстора – избраният от него псевдоним означава беден, но той се подписва и като фотографчия, а колко от нас знаят, че Кирков е автор на „Кратко ръководство за фотография“... И още – думи с превод, които са далече от съвременния език, и разкази за клубове, кафенета, кръчми, които са се славели като място за общуване и политически дебати в онези далечни години.

     Да добавим още един професионален разрез към историята на „Работнически вестник”. Отдавна сме свикнали журналистика да е синоним за големи редакции на издания и сайтове, а тогава конгресът определил двама концесионери (концесори) с право на всички печалби или загуби, каквито вестникът можел да даде. Е, наричали ги и ортаци, но сякаш по-важно е, че делили и работата, и финансовите проблеми. Понякога абонатите плащали в натура – боб, леща, картофи, лук и пр., намирали се и хора, които да подпомогнат журналистите за разпространението на вестника. Ергенът Кирков даже се хранел у Дабев, който вече бил женен и в дома му извършвали част от редакторската дейност. Та в борбата за аудитория Майсторът започва да пише своите прочути фейлетони, за третата година на „Работнически вестник” събира 10 от многобройните публикациите и оставя прочутите „Дремиградски смешила” - тогава премия за читателите.

„Дремиградски смешила” е може би най-популярната творба на Георги Кирков

Нека се върнем към издаването на „Работнически вестник”, за което Георги Боршуков споделя нещо твърде важно:”Един от казанлъшките социалдемократи от онова време ми разказа, че често Кирков въобще не пишел антрефилетата, а направо ги диктувал на работника-наборчик, като се разхождал из помещението на печатницата. Този начин на работа Кирков имал и по-рано. За това съобщава и Тина Киркова”. Ето го ключа към съкровищата в книгите на професора, освен факти и доказателства, той винаги се стреми да улови и преки впечатления на хората, които срещаме из... учебниците по история. За него тя често е и част от личната му биография. Следващият пример е в книгата „Социалистическият печат в България. Том 1 – Първи години”, издадена през 1946 г. от Боршуков. Там той подробно разказва за един метьор-ан-паж (запазвам тогавашния правопис) - Никифор Солников, участвал в печатането на „Росица” на Е.Дабев, после и на „Работнически вестник”:”Тих, мълчалив и скромен, пише Боршуков, Солников, който беше станал дребен печатар в Казанлък, никога не говореше за своето минало. В неговия скромен образ човек би мъчно открил един борец, който е бил затварян за своите идеи, и работника, който първи между работниците в своя град се посвещава на социализма. В последните години на живота си Солников не бе тъй деен. Той беше член на БКП и се помина на 7 март 1935 г. в Казанлък.” За чудене ли е, че точно Георги Боршуков „разчита” и псевдонимите на участници в нелегална среща по повод юбилея на Габровската гимназия през 1889 г., тогава конспираторите използвали майчините си имена, разказваше проф. Ф. Панайотов в „Чучулигите” и „Вестници и вестникари”.

     Такива щрихи в изследванията на Г. Боршуков са и важни, и въздействащи. В посочената книга за раждането на социалистическия печат професорът пише:”На паметта на моя баща Еню Боршуков и на хилядите като него скромни ратници на социализма, които бяха пропити от най-възвишен идеализъм, вдъхнат им от първите социалистически журналисти...”. И едно продължение за същата тази книга – от внука на Еню Боршуков, кмет-социалдемократ на Казанлък през 1920-1922 г. На честването за стогодишнината на проф. Георги Боршуков синът му Еньо Г. Боршуков си спомня как през 1948 г. властите забраняват разпространението на книгата и младежът също помага да влачат непродадените екземпляри за претопяване.

 Двата автографа, открити случайно в столичната библиотека.

Последващ детайл за личното и искреното в историята. Намерих екземпляр от книгата „Социалистическият печат в България” в столичната библиотека. С автографа на Г. Боршуков  от 29.12.1946 г. – „На г. Н. Кърджиев за спомен и с голяма благодарност”. Само че нещата не свършват с четивото и подписа на автора – там е запазено и обяснение на получателя Никола Кърджиев: по една случайност книгата е излязла на бял свят за годишнини на братята му Георги и Тома, известни имена за българската журналистика. На различни страници от изданието – ръкописни бележки на Н. Кърджиев, които уточняват факти, изнесени от Боршуков.

     А Георги Кирков? Е, Майсторът, както се знае, напуска Казанлък след годежа си с Тина Киркова, а след време в столицата го чакат години работа като общински съветник и депутат, журналистическите му задължения са неотменими. Авторът на „Дремиградски смешила” затова толкова чистосърдечно се е присмивал на Дремиград – просто не си е и помислял да заменя действителността с блянове и химери.

Антония МЕЧКОВА