nabore.bg

Хвалеше се, че получава най-голямата пенсия в селото

Снимката е от 1950 г. пред нашата къща. Дядо Борис е с мен - неговия внук Пенчо.

Дядо ми Борис е бил заможен. Имал е повече ниви и е преживявал живота си добре. Идва 9 септември 1944 година и дядо ми разбира, че отечественофронтовската власт ще пусне дълбоки корени. Борбата срещу нея е невъзможна и безсмислена. Затова той още с образуването на ТКЗС е сред първите учредители на кооператива. Дори е бил назначен като отговорник да записва колко каруци зърно влизат в склада, тъй като не е имало кантар. В един момент управителният съвет /това става на местна почва и под диктовката на отделни личности/, решава да изключи от ТКЗС-то тези по-заможни селяни, уж да не правят саботажи. Обявява ги за кулаци и ги изключват. На дядо му връщат само една нива на 5 км от селото, на стръмен баир, с камениста почва, обрасла с бурени на които има само малки охлювчета. Дават му и 2 мършави крави. Дядо бил поставен в клопка. Клонял е вече към седемдесетте, но е бил принуден да работи земеделие. Взел едно 13-14-годишно момче за чираче и започва да работи. Работата не му спори, защото докато стигне до нивата с колата теглена от кравите, докато ги разпрегне и започне да оре, денят се преполовявал. Вечерно време младежите, подкокоросани от местните управници по цели нощи пеели под прозорците му песента „Хей кулак, хей народен враг“. Дядо не издържал на този тормоз и остави нивата за угар. Кравите му било жал да ги остави, затова продължил да ги впряга - ходеше само да ги пасе. Това продължи до 1957 г., когато настъпи масовизацията и всички бяха приети в ТКЗС. Дядо сякаш не беше реабилитиран и имах усещането, че местната власт му бе поставила черен печат. Преодоля шока и въпреки, че нямаше вече никакви имоти си даваше вид, че отново е богат и живее разкошно. Тогава местните управници си мислели, че е имал укрито злато и благодарение на това му идва куражът. Имало и нещо друго, което в последствие узнах и осмислих. В селото ни работила учителката от град Бяла Григорова. Сигурно е участвала в нелегалната борба и е била издирвана от властите. Малко преди 9 септември 1944 г. изчезва от селото. Вероятно  е минала в нелегалност. След 9 септември тя сигурно е заемала отговорен пост в Околийския комитет на БКП. Бях чувал от баща си, че тогава  дядо ми я крил няколко дни в дома си за да не я арестува полицията. Вероятно след това тази жена му се е отблагодарила, че й спасил живота. Непосредствено след 9 септември дядо ми е бил обявен за враг № 1 в селото. Правили са обиск в дома му. Въпреки, че не са открили нищо щели са да направят всичко възможно да го заточат в Белене. Каква е била истината - по това време двама едри предприемачи са имали в селото мандра и мелница. Дядо ми се сближил с тях, спечелил е доверието им и те го назначили за отговорник на мандрата и мелницата. Дали са му луксозна двуколка и той с нея е обикалял обектите, някои от които били в други села. Обличал се е изискано. Имал е възможност и винаги си е угаждал. Новата власт не му се е понравила, но е нямал друг избор. Вероятно и учителката Григорова да се е позаинтересувала за съдбата му след Девети. Сигурно е разбрала, че местните го тормозят, дала им е указания да свалят обвиненията си. И така дядо отново беше приет в ТКЗС-то. Не му взеха кравите, така ги беше научил, че те вървяха послушно след него. Това го помня. Дори брат ми му беше направил снимка. Винаги ходеше да ги пасе в една красива местност - Молосманската чешма. Всяка вечер баба ми с нетърпение го очакваше, защото и носеше прясна вода от тази чешма. Дълги години получаваше най-голямата пенсия в село. Така се хвалеше преживе, че 20 лева му е пенсията, ала 40 години ги получава. Беше направил и друго да се впише името му в историята на селото.  Дядо подарил на църквата една нива за да му бъде разрешено да си направи гроб в църковния двор.

Беше убеден и имаше основание да вярва, че ще доживее до 100-годишнината си, но се случи така, че баба внезапно почина. Той не можа да го преживее, защото вече не можеше да живее сам след толкова години съвместен живот. И двамата починаха на 92-годишна възраст. Преселиха се завинаги там горе на високото в църковния двор.

Днес малко хора вече знаят за него. Останала е само къщата му на главната улица, където е имал малка кръчма, пазя снимката. Сега там е магазин за хранителни стоки.

Когато пиша този спомен съм склонен да вярвам, че учителката Григорова е запомнила, че дядо й е спасил живота и. Отвърнала му е със същата добрина. Помня, че веднъж дядо ме заведе при негов братовчед, който се беше завърнал от Белене само след едногодишен престой там. Още бях малък и не запомних всичко, което му каза за преживяното. Запомних само, че по лицето имаше рани, а ушите му бяха окапали от студа.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско