nabore.bg

И когато всичко бе подредено и украсено, дойде оная с косата и ми отне съпруга

Когато се сдобихме със селска къща, най-щастливи бяхме с двора. За нас, живеещите в панелките, за които терасата  е единственото място, наподобяващо двор,където  ни се усмихват домашните цветя в сандъчета и саксии, малкият зелен, истински двор ни се струваше земен рай. Радвахме се на всяко дърво, на всяко диво израсло храстче, а към цветята се отнасяхме като към любими същества. Имотът дълго време беше стоял без стопани, подивели бяха много от овошките, надвили над всичко бяха бъзунекът, копривата и плевелите. Как лесно оцелява дивото и ненужното в природата? А питомното чака ръката човешка, иска грижи. Така е и с доброто у нас – трябва да го отглеждаме!

        Влизаме за пръв път като стопани в двора и ни посрещат пищно разцъфтели джанките, пременени в бели булченски одежди. Около тях въздухът ухае тръпчиво, с горчив привкус. Ахнахме като ги видяхме, обикаляхме замаяни сред тях. Отвсякъде ни се обаждаха птичи гласове, а над нас в синьото небе се рееха облаци с чудати форми. Вечер ни похлупваше звездното небе и ние се въртяхме по двора с вдигнати глави и търсехме познатите ни от учебниците звезди и съзвездия, защото в града рядко се вижда чисто небе, скрити остават звездите, само Луната властва на небосвода. А тук, сред тишината и чистия звънък въздух, единението с природата е желано и неизбежно – точно към това и ние се стремяхме,това беше целта ни, от която се ръководехме при закупуването на селски имот!

         Изчистихме двора и започнахме неговото “планиране” – както казваше мъжът ми. Той смело грабна брадвата и първо се зае със саморасляците. А на нас ни беше жал за всичко – и за бъзуняците, от които си беряхме  ароматни цветове за сок и за чай, и за копривата, която жестоко ни пареше, но пък и ни гощаваше с вкусна чорбица. В този беден, полупланински край, плодородието е оскъдно. Най-много из дворовете растат джанките,от които “пекат” ракия. /Мама се чудеше на говора тук: “Ракията се вари, а те я пекат!”Колко още подобни изненади я чакаха в тоя далечен и непознат й ней край! /И в нашия двор имаше много джанки – едри, сочни, жълти и червени, плодовете им красяха короните на дърветата. Но наистина ставаха само за джибри – толкова киселееха, че с нищо не се услаждаха. Та и ние, които бяхме в съседство със селския “казан”, се поддадохме на тая зараза и засъбирахме джанките в бидони – и без друго беше неприятно да се подхлъзнеш в тревата,настъпил мекия плод! И ние няколко години “клечехме” пред огъня,хапвахме вкусни печени картофи, слушахме весели и “пиперлии” селски истории, и май само това ни остана от тая “процедура”! Не беше за нас огнената течност, само я раздавахме, разнасяхме по роднини и приятели. Затова и мъжът ми реши, че трябва да прочисти двора и от джанките. Първо посегна на едно малко дръвче, под което си бяхме сложили пейката,защото рехавата му сянка ни създаваше чаровен уют. Ах,това прелестно малко дръвче! Пролет то първо се украсяваше с ефирно бяло було,после така щедро се отрупваше с плодове, които приемаха различни цветове,докато станат в зрелостта си тъмночервени.И през всичкото време ни изненадваше с красотата си! Но…горкото,беше въшливо! И никакви препарати не го оправиха.Затова  то първо мина под секирата. После го последваха другите му големи и възрастни роднини. Дъщеря ни,чийто смях ехтеше из двора, се катереше по джанките,люлееше се на един дънер,който се беше изкривил във формата на удобно кресло, запротестира. Дърветата бяха нейните царства,наоколо тя пръскаше играчките си,а сега трябваше да се раздели с обикнатата територия! Нямаше как да спася нейните господарства – трябваше да засадим череши, вишни, дюли…, пък и на тези дивачки тя късаше дрехите си, нараняваше се на шиповете, плачеше, но пак си ги обичаше: говореше си с играчките,с цветята, с дърветата като с живи същества! А ние се тревожехме, че ще падне, че ще се нарани, не дай, Боже, може и лошо да се случи!

         Подреди мъжът ми в редица ябълките,засадихме хубав сорт череши, които тръгнаха бързо нагоре,оформиха си красиви корони.И вишнап  имахме,и дюлите есен се обсипваха изобилно с жълти плодове, които светеха като запалени лампи.

           Под гаража се извисяваше уханна акация, но скоро клоните й почнаха да събарят керемидите от покрива на гаража. А в нейната корона пееха славеите, които сутрин ни опиваха с песните си.И акацията прежалихме, и тя стана жертва на резачката. Разчистихме и този ъгъл на двора, но изгубихме славеите. ”Две добрини трудно се задържат на едно място!” – така казваха съседите.

          На големия орехов дънер чукаха пъстри кълвачи – санитарите в природата. Седим на пейката в двора, а те неуморно: ”Чук-чук-чук! ”Ореховата корона е огромна, стволът е на междата между нас и съседите, но плодовете се разпределят между нас и тях, защото така е решило самото дърво. А под големия орех е израсла млада негова фиданка. Тръгнала е добре ,но няма бъдеще – много е близко до големия си родител! И с това красиво малко орехче, се разделихме!

           Зад къщата, която ни крие от улицата, от погледите на минувачите, е малкото влажно късче от двора. Там сълзи някакъв стар керамичен водопровод ,от което зеленината е буйна, сочна. Затова и тройният лешник, който съпругът ми засади, тръгна да расте като луд! А аз на шега боднах върбова клонка, от която избуя  красива върба – ненужна, нераждаща плодове, но голяма красавица! Поглеждам питащо мъжа си, а той се смее: “Няма, няма да ти я отсичам, само ще намалявам короната й откъм лешника. Ще оставя върбата ти – тя ще ни пази откъм улицата.”

          А в двора вече са подредени лехите за доматите,карето за картофите, квадратният метър за морковите, късчето земя за праза. На високите пръти се вие зеленият фасул, чийто разнобагрени цветчета скоро се превръщат в дълги шушулки, пълни с вкусни зрънца. Край оградите на двора ухаят малини, къпини, подават главички оранжеви цветя…Около кладенеца пролет грациозно извисяват глави сините ириси, расте и ухаещата на лимон маточина. В близост е и царството на джоджъна, към който посягам, когато готвя. Тук е ятото на горските теменужки,към които пристъпвам на пръсти, гледам ги любовно и душата ми се пълни с красота, с обич към сините им красиви личица! Колко радости ни подаряваше този малък двор! Всеки от нас си имаше своите любими кътчета и си ги обгрижваше. Напролет, когато след дългото зимно отсъствие идвахме като щъркелите в гнездото си, първо се отправяхме към обикнатите си ъгълчета – да си ги проверим, да им кажем:”Здрасти! Как изкарахте зимата? Сега добре ли сте?” Чакаха ни цветята, бухлатите чимшири, бързо се раззеленяваше лападът, от който виехме вкусни сарми…И земята е като нас, хората – грижиш ли се за нея, тя ти се отплаща, дарява те с плодовете си ,храни те. Така и ние есен събирахме реколтата от овошките, ровехме картофените гнезда, из чийто пазви се показваха големи и малки топки, а ние им се радвахме заедно с детето. Всичко , каквото си произвеждахме в двора, ни беше хем вкусно, хем ни носеше удовлетворение, радост. Учехме се на земеделие от съветите на мама, от книгите и бяхме станали почти специалисти в отглеждането на някои култури. Какви вкусни домати отглеждахме! Мъжът ми казваше: “Как няма да растат! Та аз от семката ги гледам като малки деца!”

           И тогава, когато дворът бе добре подреден, когото всичко в него се народи щедро, изневиделица , нечакана и не навреме дойде Оная с косата, та отнесе опората в семейството, грабна съпруга ми и го взе със себе си…Заплака душата ми, а дворът, зеленият и китен двор, остана само в сънищата ми…

Петра ТАШЕВА