nabore.bg

Васко Михов , мой далечен роднина и по-скоро приятел, беше някакъв фактор в „Студентски квартири” по време на социализма. И не е чудно, че тръгнех ли с него, разстоянието от бул. „Руски”, така се казваше „Цар Освободител” в онази епоха, разстоянието до дома му по „Раковски”до „Графа”се изминаваше за час, че и повече – кой студент не търси по-удобна, или по-евтина квартира.

Нещо не потръгна бракът му с Марта и се разведоха. Помоли ме да свидетелствам на бракоразводното му дело, на което се делеше, така да се каже имуществото, сигурно терминът не е точен от юридическа гледна точка. Та, пита ме съдийката какво е имало в апартамента. Почвам да изброявам по памет, стигам до „шкафче до спалнята”.

-        Какви размери има шкафчето?, пита съдийката.

-        Аз когато ходя на гости на приятел не си нося аршин в джоба, ехиднича аз.

Неуместен, оказва се, опитът ми да демонстрирам чувство за хумор.

-        Отстранявам ви от заседанието за подигравателно отношение към съда. Напуснете залата!.

Не разбрах у кого остана непремереното шкафче.

Вторият ми провал пак беше на бракоразодното дело на приятеля и колегата Иво Гарвалов, вечна  му памет на този изключителен човек.

               Животът на три пъти ме среща с Иво.

               В началото на петдесетте той беше в английския отдел на ловешката, тогава единствена, езикова гимназия. Бях един випуск след него във френския отдел, кой знае колко близки не бяхме.

               В средата на шейсетте Боян Трайков ми предложи да стана главен редактор на „Международна информация” на програма „Хоризонт” на БНР. Директор на „Хоризонт, по това време беше Иво. Неотдавна беше чествана годишнината на „Хоризонт”, в публикации и предавания бяха споменати много имена на знакови фигури, превърнали „Хоризонт”  заслужено в най-слушаната програма на националното ни радио. Тя, така или иначе, „откъсна” слушателите на „Радио Люксембург”, търсено заради музикалните програми и на „Радио Истанбул” по понятни причини. Там „проходиха” , а после оформиха лицето на програмата журналисти /и приятели/ като Веско Димитров, вечна му памет, Божана Димитрова, да е жива и здрава, Еди Емирян, Гита Минкова...Много имена с пълно основание, наречени „пионери” на съвременното радио. Ама никой не се сети, или поне аз не срещнах имената на двамата, които създадоха „Хоризонт” – Боян Трайков беше генерален директор на БНР /дали не беше и на вече обединените радио и телевизия?/, а Иво беше директор на „Хоризонт”.  Боян току що се беше завърнал от Париж, където беше кореспондент на радиото и беше „попил” и успешно внедри модела на модерното радио. Внедри го благодарение на дясната си ръка – Иво, желязно взискателен и принципен, заради принципността му не  всички го обичаха. Друго име, което не срещнах в свидетелствата и спомените за първите стъпки на „Хоризонт” е на Владо Костов. Този ранобуден мъж всяка сутрин пристигаше в радиото в 7 часа и четеше на живо политическите си коментари за събитията през последните часове.

               Но да се върнем към моите провали.

               В началото на осемдесетте в  Ливан, където бушуваше гражданската война, последвана от превземаането на Бейрут от Израел, се събрахме трима български кореспонденти: Васко Василев – на БТА, аз - на „Работническо дело” и Иво Гарвалов – на БНР. /Чувам, не съм сигурен, че сега БТА въобще нямала кореспонденти в чужбина/.

               За това каква личност беше Иво, ще дам само един пример. При поредна бомбардировка на Бейрут от израелската авиация, се оказа, че аз съм командирован в Сирия, а жена ми също отсъства в къщи – беше лекарка в една палестинска болница. Дъщеря ми после ми разказа: „Още не се беше разнесъл димът, още се ронеше мазилката от бомбата, която падна срещу нас и чичо Иво дотича по чехли /той така – по чехли –пристигна веднъж от Бейрут на софийското летище/ да пита как сме с братчето ми.” Иво знаеше, че ние със съпругата ми не сме вкъщи/.

Като се прибрахме в България, Иво, с огромно неудобство, ме помоли да свидетелствам на бракоразводното му дело. Трябваше да потвърдя, че макар и далеко в чужбина, е продължавал да помага за отглеждането на сина му.

                Съдийката иска от мене доказателства как той отдалеко е помагал.

               Обяснявам, че синът на Иво и моят син са били тогава на една възраст – 5-6 годишни и че Иво се е осведомява кога жена ми ще пазарува дрешки за нашия Георги и тръгвал с нея, да напазарува същите неща.

               - Какво, например, му е купувал?, пита съдийката.       

-              -Ами например шушляково яке, отговарям.

-                - Как така шушляково яке, такива и у нас няма, а там е война...

И тук следва моят провал.

-        Независимо, че тук е мир , а в Ливан е война, ливанският пазар е много по- богат от българския.

Следва гневно избухване и тирада:

-        Вие твърдите, че българският пазар е беден, че у нас липсват стоки...Давате ли си сметка, че това е политическа диверсия...

 Естествено последва отстраняване от заседанието, позорно изгонване от залата /не си спомням дали не ми наложиха и някаква парична санкция/.

След този рецидив в ролята ми на свидетел, категорично отказвам да свидетелствам на бракоразводни дела на мои близки и приятели.

Константин ИВАНОВ