nabore.bg

Уволни ме шуреят на Тодор Живков, а ми намери нова работа неговият личен лекар, разказва д-р Тотко Найденов

Дългогодишният лекар, журналист и писател д-р Тотко Найденов, автор на десетки книги и хиляди статии

Предлагаме на читателя откъс от книгата със спомени "Изтанцувай си живота" на известния лекар и журналист д-р Тотко Найденов. В него се разказва за премеждията, които той е преживял след публикуване на негова критична статия за частната лекарска практика във вестник "Здравен фронт" през далечната 1983 година. Ето и текстът на д-р Найденов:

Мемоарната книга на д-р Найденов "Изтанцувай си живота", излязла за неговата 75-годишнина

"През месец май 1982 г. вестник „Народна култура“ публикува статията, която преобърна живота ми: „Унижение през целия ден“. В нея защитавах тезата, че най-мизерно платеният лекар в целия свят е българският, ерго – трябва да му се вдигне заплатата и да отпадне забраната върху частната му практика. Тогава бях редактор във вестник „Здравен фронт“, орган на Министерството на народното здраве, и много добре знаех, че академик Атанас Малеев, всевластният аятолах на здравната система, първи заместник-министър със специален ранг на пълноправен министър, беше твърдо против нея. „Частна практика“ беше буквално мръсна дума в онези времена, лекарите не смееха дори да я произнасят, без да се озъртат.

Академик Атанас Малеев - той е шуреят на Тодор Живков т.е. брат на съпругата му д-р Мара Малеева. Снимка БТА

Малеев веднага свикал Колегиума и гневно ме заклеймил. Министърът академик Радой Попиванов заявил: „Тотко обиди министерството“ (сякаш Министерството десетилетия наред не обиждаше и продължава да ги обижда и до ден днешен!) с невероятно ниски заплати. А главният секретар д-р Борис Михов, откровен сталинист, съвсем директно ми бе лепнал етикет на народен враг: „Найденов е контрареволюционер в здравеопазването“ и настоял да бъда изключен от... Партията.

Вестник "Народна култура", където бу публикувана статията на д-р Найденов "Унижение през целия ден"

Сигурно ако Белене не беше затворен, с удоволствие щеше да ме прати там. Малеев му възразил, че това е нонсенс, защото съм член на БЗНС (и това, значи, е бил проверил; нямаше празно при бате ви Наско, аятолах Малеев). Разпоредил на секретарката да го свърже с главния ни редактор Георги Димушев и му казал: „Днес е петък. До понеделник Найденов да го няма.“ Гошо (когото подозирахме, че е доносникът на ДС в редакцията) ме извика в кабинета си и ми каза, гледайки ме гузно, като препикало килима куче, в очите; помня думите му със запетайките: „Не те обичам, защото не си наш. Но те уважавам, защото пишеш хубаво и честно. Веднага си пусни молба за освобождаване по взаимно съгласие, член 29, буква „а“ (от Кодекса на труда, бел. Т.Н.), защото иначе ще трябва да те уволняваме по буква „в“. Това е заповед на Малеев; тя не се обсъжда, а изпълнява.“

Вестник "Здравен фронт", издание на Министерството на здравеопазването

Причината сам си я знаех, народът ни я е казал: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ И, още: „Език кости няма, кости троши.“; „Волът (или кокошката, бел. Т.Н) рие, пада на гърба му“. Устата ми пресъхна за миг, стомахът ми се сви на топка, но успях да полюбопитствам (нали все искам нещата да са ясни): „Гошо, за буква „а“ ми е ясно – взаимно съгласие. Но каква е тази буква „в“?“ „Това означава „вълчи билет – разкри ми той партийно-ченгеджийската им конспиративност. – Т.е. политически неблагонадежден. Ще можеш да работиш като лекар някъде по селата (добави ехидно: ти нали оттам дойде при нас?), но никога – като журналист.

Академик Радой Попиванов, министър на здравеопазването

Така е, като не превиваш гръбнак. Ще ти го пречупят, щом искаш да изправяш гърбици... (Като всеки „Овен“ – тъп, но упорит, не се поучих от грешките си: по-късно ме уволниха още три пъти... Да, сигурно и аз, като всеки активен човек, с хиляди статии, интервюта и коментари и десетки книги, съм грешил в някои от становищата си, но никога – заради подкупване, от страх или под заплаха; затова след 45-годишен журналистически стаж съветта ми е чиста и мога спокойно да гледам хората в очите!) Разбира се, на минутата си написах принудителната зорно-волна молба и си събрах багажа. Сърцето ми се късаше: тъкмо бях проходил в новото си поприще и започвах да се налагам като име в медицинската журналистика и публицистика, и – изведнъж ме изхвърлят с омерзение и, както ми се струваше тогава – завинаги.

Професор Христо Куманов

Светът ми се срина буквално като декор, както казва Миряна Башева. А сега – накъде, драскачо? Кой те накара да искаш частна практика на колегите си, след като самият ти нямаш намерение да отваряш кабинет; някой от тях наел ли те е за адвокат или обществен защитник, да ти е платил, поне да те е потупал по гърба? Напротив, спряха дори да те поздравяват; нещо повече – подписваха се с настървение в протестни писма до министерството срещу твоето искане за повишаване на заплатите им и за право на частен кабинет (сякаш ти щеше да го отвориш, след като нямаш клинична специалност). А ти остана без работа; сега кой ще ти храни децата? И ще си позволя да изрека засядащата в стиснатото гърло горчива истина, пък който иска – да ми се сърди: този народ (както с презрение пръв го нарече недоразумението Филип Димитров) не заслужава да го защитаваш: той не познава благодарността, не обича стърчащите над ниската приведена тревичка, страни и се пази от различните, макар че се борят за него – да не би случайно да навреди на себе си, угодничи и се кланя единствено на властимащите, колкото и гнусни да са те; лекарското съсловие не може да бъде по-различно, защото е част от своя народ; как да е по-друго? Тогава, поради какви подбуди и наивен идеализъм вече десетки години го защитавам и възпявам, описвам го в книги и му създавам празниците? В памет на баща си? Но той отдавна не е между живите и не знае какво правя. Нямам отговор и обяснение; не обвинявам никого, само споделям. Просто – мисия или карма, творческа нагласа или подсъзнателно залегнала тематика, защото не познавам нищо друго по-добре от моето първо, наследствено и вечно съсловие. Поел съм по този творчески път и няма закога да кривна от него. Ще споделя още една горчилка. Преди години срещнах на „Петте кьошета“ моя стар приятел професор Христо Куманов, уролог, член на партийния комитет на Медицинска академия, от когото зная подробностите за злополучното съвещание в Колегиума на МНЗСГ по моята статия. Тъкмо се заприказвахме, до нас спря мъж на средна възраст и го поздрави. Куманов ги хвана за ръката и му каза: „Ела да те запозная с Тотко Найденов.“ В този миг трамваят изгъргори шумно и човекът явно не чу добре изречението, освен името ми, защото каза: „Да, той е голям мошеник.“ Онемях! „Ама това е Тотко Найденов, бе!“, засрамено го предупреди професорът. „Защо да съм мошеник, колега, кого съм измамил?“, удивен попитах аз. Чак тогава онзи разбра кой съм, смутолеви: „Бързам, бързам за работа“, и избяга, та се не видя. Е, това съсловие заслужава ли да го защитаваш с цената на собствени страдания?! Да продължа с темата за частната лекарска практика, в чието възстановяване, все пак, и аз имам някаква заслуга (нека не прозвучи нескромно). Та ние вкъщи благодарение на частния кабинет на татко преживявахме с неговата малка заплата (майка тогава не работеше, гледаше децата си): прегледът се заплащаше левче; толкова беше и трудоденят, та нерядко селяните вместо пари носеха кокошки (в двора си имахме курник от поне 10- тина ярки, които по цял ден кудкудякаха и носеха яйца), пържоли, тикви. Когато бях студент, татко ми пращаше по 100 лева месечно – цяло състояние за онези времена (мекиците струваха по 3 стотинки, водката в „Тримонциум“ – 48 ст., кифлата - 6 ст. и т.н.); колегите надушиха, че джобът ми е пълен и често ми искаха назаем левче-две, та ми излезе прозвището „Банка Тотко“; не отказвах никому (добре, че не съм жена...), но не повтарях услугата, ако не ми бяха издължили стария; е, 2-3-ма ме завлякоха, но това е рискът на банковото дело; нарича се „лоши кредити“. Дотук добре, докато през 1971 г. в Ямбол, по настояване на тогавашния здравен министър д-р Ангел (всъщност – по-скоро Дявол) Тодоров не забраниха частната практика и татко увисна; покрай него – и аз... Издръжката ми бе чувствително намалена, и „Банка Тотко“ пусна кепенците поради несъстоятелност. Ето защо така яростно пледирах чрез статията „Унижение през целия ден“ за отпадане на забраната за частната лекарска практика.

Проф. Иван Черноземски, министър на здравеопазването

След Десети ноември за здравен министър бе назначен професор Иван Черноземски (3 мандата от по няколко месеца, общо не повече от година: октомври 1990 г. – септември 1991 г.). Отидох при него с тази идея; отговори ми, че тя отдавна е и негова и неведнъж я е предлагал на МС. Нещо повече: понеже премиерът Андрей Луканов и президентът Желю Желев били твърдо против, си беше подал оставката, но не му я приеха. Накрая отстъпиха и забраната падна! Дали имам и аз някаква лична заслуга, друг ще прецени. Не моля да бъда обявен за „активен борец“ и да се радвам на чест, слава и привилегии от съсловието. Стига ми тази награда колегите да кажат някога, че съм се борил за тях, но не го вярвам. Българинът е опериран от благодарност и признателност. Ще изплача като Мариус Куркински: „Много боли, когато те ритат хора, на които си дал обувки...“ След принудителното уволнение от вестник „Здравен фронт“ ме приеха на работа като кофражист III разряд в „Софстрой“. Шефът на „Личен състав“ се оказа много разбран, като му обясних положението. Предупреди ме към молбата си да не прилагам копие от дипломата по медицина, а само за средното образование, защото им било забранено да назначават висшисти. Като я видя, възкликна: „За пръв път ще имаме толкова интелигентен кофражист – пълен отличник!“ За няколко месеца изпедепцах (ямболски диалект на глагола „усвоих“) занаята. Така че ако някой има нужда от изчукване (на кофраж, де), плетене на арматура и биене на плоча, да ми се обади, няма да го подведа. Мога да пробивам и дупки всякакви, както във филма „Специалист по всичко“. Бяха ми връчили и „един пистолет“ за разбиване на бетона, където е необходимо; беше много тежък, сигурно – 20-тина килограма, та от носенето му на рамо и вибрациите получих тежък плексит; 40 години оттогава – не е съвсем отшумял: винаги ме пробожда при влажно време или повдигане на предмети като куфари или крака; скъп спомен от уволнилата ме злополучна статия. Отделно фактът, дето нито един от лекарите, работещи в министерството, не ме поздравяваше, когато ме срещне по улицата – извръщаха си главите, дори не ми и кимваха: току-виж някой ги видял и ги докладвал на Аятолаха, че са ми симпатизанти. От няколко болници в страната главните им лекари изпратили до министерството протестни писма против... искането ми за по-високи заплати и частна практика: колективът бил доволен, даже предоволен от възнагражденията си. Без съмнение, от МНЗСГ им бяха заповядали да съчинят тези пасквили. Това ми призна мой приятел от Търговище, с когото карахме заедно войнишката служба, а бащите ни са следвали в Монпелие, където са били първи приятели. Главният им лекар ги свикал на събрание и им предложил да подпишат протеста срещу мен – техния колега, който се бореше за повишаване на жалките им възнаграждения и за разрешение на частната им практика. Попитах набора: „И ти ли се подписа?“. Да, и той... И ти ли, Бруте?! „Но аз пострадах заради всички вас, изритаха ме от работа, защото ви исках доброто, бачках по строежите!“ „Чухме и това. Но какво да правя, братче, нали ще ме уволнят, ако откажа?“ „Как ще те уволнят, заради един отказ на подпис? Това да не е четирсе и седма година, да те пратят в Белене? И никой не ме защити, не се противопостави, така ли? – не можех да повярвам.“ „Никой, братче...“ „По правило пациентът е неблагодарен“, казва Хипократ. Ами лекарят?! Ямболският гастроентеролог д-р Венцислав Пастърмаджиев, срещнал майка ми (с която са били съученици) и ѝ издумал позорното признание: „Четем статията на Тотко по кьошетата, като се оглеждаме да не ни види някой, все е писал смело, ама тази е върхът, ще има да бере ядове...“ Пак добре, че колективно не са изяли вестника, за да няма доказателства, че са го чели. Де гиди, робски душици, потомци на Киряк Стефчов... Имало и други реакции. Д-р Боримир Фурнаджиев, с когото се запознах много по-късно, по това време УНГ в поликлиниката на Велинград обаче постъпил другояче: изрязъл статията и я залепил на таблото за обяви, нека да я четат всички. На другия ден го извикали направо в Градския комитет на БКП да му се... карат – защо правел подобни провокации против социализма. Колегата се измъкнал хитро: „Но статията е публикувана в наш вестник, не в „Ню Йорк Таймс“ Накажете главния редактор.“.

Георги Найденов, главен редактор на вестник "Народна култура"

Тук ще допълня, че главният редактор на вестник „Народна култура“ Георги Найденов (белоруски партизанин!) действително пострада заради моята публикация: незабавно бе уволнен и от притеснение получил фатален инфаркт... Отидох при Веселин Йосифов, председател на СБЖ. Подадох му вестника със съдбовната статия „Унижение през целия ден“ (оказа се, че той я е чел!) и му казах, че заради нея са ме принудили да напусна любимата си редакторска работа и сега съм кофражист. Весо Кучето (както му беше прякорът) моментално набра пред мен по „Петолъчката“ министър Попиванов. Като ден днешен помня възгласа му със запетайките: „Ти ли си бе, другарю академик? Ниско бия челО пред твоята академичност, но тук при мене има едно момче, на което сте му .бали мамата. Браво на вас, бе! Аз, член на ЦК, с две ръце се подписвам под тази статия, а вие, вместо да му дадете някаква премия за силното перо, че се бори за съсловието си, го изхвърляте като парцал на боклука?"

Веселин Йосифов, председател на Съюза на българските журналисти

Разбира се, ефектът беше нулев: би ли могъл академикът-земеделец да оборва решението на академика-гръмовержец, член на ЦК на БКП, чийто зет е самият Живков?

Та, за генерал-лейтенант Иван Хариев. След като получих плексита от буренето с тежкия пистолет в блока, който строяхме (как още не е паднал, не мога да се начудя...), му се оплаках. На другия ден той, облечен с панталона с лампазите и куртката с двете едри звезди на златните пагони, ме заведе в Постоянното Присъствие, направо при секретаря Петър Танчев.

Генерал Иван Хариев

Щабът на партизанската бригада “Чавдар” на 13 септември 1944 г. в София (от ляво надясно): Тодор Делов-Стефо, Добри Джуров-Лазар, Веселин Андреев-Андро и Иван Хариев-Доктора

Представи ме така: „Този доктор ми е приятел. Единствен от лекарите има и второ висше образование – по журналистика. Член е на БЗНС. Пише много хубаво. Ако обичаш, да го вземеш във вестник „Земеделско знаме“, че в момента е без работа.“ „Добре, де, но защо е без работа?“ – учуди се бай Петър (както всички го назовавахме).

Лидерът на БЗНС Петър Танчев (вторият отдясно наляво) в компанията на Тодор Живков. На снимката са още членът на Политбюро на ЦК на БКП Милко Балев и колубмийският писател Габриел Гарсия Маркес.

Хариев – и той като мене, не можеше да лъже и да бъде дипломат; вместо да измисли нещо приемливо и нестряскащо, направо изтърси: „Ами Малеев го е изгонил от „Здравен фронт“. „А-а, Малеев го е изгонил, пък аз да го взема...“ – смръщи се Танчев; ясно беше – дърпа се предводителят на сдружените земеделци. „Ще го вземеш заради мене. Аз съм личният лекар на другаря Живков още от партизанските години“ – изпъчи се генералът наш. Онзи неохотно, с половин уста, смутолеви някакво мъгливо обещание; разбрах, че предложението на чавдареца не му хареса.

Органът на БЗНС вестник "Земеделско знаме"

След дълги месеци протакане (той повторно го навести да ходатайства за мен), бай Петър най-после преодололя колебанието и страха си, и ме назначи на най-незначителната длъжност – „литературен сътрудник“ във вестник „Земеделско знаме“, със закована заплата от 200 лева, която за 9 години не помръдна и със стотинка, не ме повишиха дори и с една йота. Така съпартизанинът на Тато от бригада „Чандар“ ме спаси от гладна смърт и хронифициране на плексита. Беше невероятно добър, доблестен и родолюбив българин, живя дълго и достойно, Бог да го прости. По настояване на съпругата му д-р Даниела Хариева аз държах надгробното му слово."

Д-р Тотко НАЙДЕНОВ

(Откъс от мемоарната книга "Изтанцувай си живота")

--------

Лекарят, журналист и писател Тотко Найденов е роден е на 23 март 1948 г. в Ямбол. Завършил е хуманна медицина в Пловдивския медицински институт през 1972 г. и журналистика в Софийския университет през 1981 година. Работил е като лекар в Кардиологично отделение и Бърза помощ в Ямбол, както и селски лекар на с. Ръжена, Казанлъшко. Бил е редактор във в. „Здравен фронт“ и в. „Земеделско знаме“. Един от възстановителите на Българския лекарски съюз; два пъти член на УС на Централата му и на Столичната лекарска колегия. Специалист по социална медицина. Създател на Деня на българския лекар, Празника на фармацевтите, Чилови дни, Деня на Спасението, който е официализиран от Министерския съвет. Член на Съюза на българските писатели. Автор на над 45 документално-публицистични книги предимно на медицинска и лекарска тематика, между които „Аз, лекарят“, „И волята е лекарство“, „Майки сред вълци“, „Джобен гид за любовта и секса“, „Защо и как се самоубива българинът“, „Съдебните лекари разказват“, „Здравна азбука“, „Децата, без които не можем“, „Кратка история на медицината и лекарска етика“, „Болестите и сексът на държавниците“, „222 любовни лекарски истории“, „111 нови любовни лекарски истории“, „Небесното избухване – здравна и любовна култура за млади и стари“, „Книга за българските хирурзи“, „Съдба, наречена хирургия“, „Нежната жена“, „Силният мъж“, „Сняг в косите“, „Моя поклон приеми“, „Светейки на другите – изгарям“ и други.

Найденов е създател и председател на Клуб „Родопско здраве“ и на званията „Свещено място на българската медицина“, с което е удостоено с. Славейно, „Център на българското здраве“ – с. Могилица, Център на здравно-духовния туризъм – с. Момчиловци, „Град на фармацията“ – Дупница. Носител е на Почетен знак – златен на МЗ, на БЛС и на „Мати Болгария“.