nabore.bg

Образите на Невена Коканова, бай Дико Илиев, Апостол Карамитев  и Радичков са запечатани от камерата на 80-годишния майстор на обектива Георги Панамски

Черно-белите снимки на Георги Панамски са съхранили образите на комсомолци, развяващи знамена, на работници, спортисти и космонавти. В неговите кадри се редуват официални срещи на Тодор Живков със снимки от младежки фестивали по целия свят, футболни мачове, в които играят звезди като Гунди. Сред портретите на Йордан Радичков, Златю Бояджиев, Атанас Далчев изникват и младежките лица на Катя Паскалева, Христо Стоичков, Гена Димитрова. След като завършва “Право” в Софийския университет, Георги Панамски записва и втори факултет - журналистика, който напуска с назначаването му в редакцията на в. “Народна младеж” (1960 г.). Името му е свързано и с “Работническо дело”, “Дума”, БТА-Пресфото и в. “Футбол”, в който се пенсионира през 1995 г.

Прочува се заедно с брат си Кольо –

Големия Панамец, овладял малко по-рано занаята.

Кой не помни онези грамади от вкусни любеници, които струваха по две стотинки килограма… или Мавзолея по време на манифестация! Гледаш снимките на Панамеца и си казваш – така беше. “Чрез обектива си никога не съм търсил скандала и грубата сила. Обичам засмяни хора, жизнени, оптимистични“, казва 80-годишният майстор на обектива и веднага си спомня думите на Тодор Живков: „Как ще ме снимате сега, как да гледаме, оптимистично?!“ „Това е негов лаф. Винаги съм се стремял да изглежда величествено на снимките ми, а щом имаше събитие, на което Тато присъстваше, винаги го слагаха на първа страница на вестника, всички други събития отпадаха. Абе, той беше главата бе!“, отсича фотожурналистът и разказва, че последните години Тато е доста по-труден за снимане. „Не беше суетен. При мен не е имал претенции. Още бях хлапак, когато при него в ЦК дойдоха едни пионери, за да ги награди. Когато ги прегърна, видях, че вратовръзката му шавна настрани, аз отидох и я оправих, а той се засмя. Нищо не ми каза човекът.”

Спомня си и партиен конгрес

през 1962 г., когато в Партийния дом Живков излиза с пионерите, а той снима на два метра от него. “Никой не ме е гонил и забранявал да се доближавам до него. Изведнъж той се обърна и ме повика. Изплаших се! Наведох се към него, а той ми каза: „Кажи назад в залата да подемат песента „Хей Балкан, ти роден наш“ и аз предадох. Партийният секретар на „Дело“ видял тази работа и ме пита: “Адаш, какво ти каза другаря Живкова, бе?” Отвърнах му - „Ние си имаме лаф с него.“

Питаме очевидеца какво от соцвремето му липсва днес, а той отсича: „Любовта, с която съм правил всяка една от тези снимки. Може би затова имам снимки, които се отпечатаха по света. И ни показва фотос от военен парад. „Неочаквано едно детенце притичва пред строените военни, целите окичени в медали. Е, това ако не е подарък от съдбата, за да направиш снимка символ, кое да е?! Това е причината моите снимки да станат някак важни" - казва с типична скромност и добавя, че никога не е търсил обществена позиция. „Нещата потръгнаха, без да искам. Не е имало случай, в който моя снимка да не е публикувана, защото не съм предлагал неподходящи. Това е автоцензурата! На главата на вестника пишеше - орган на ЦК на БКП и аз изпълнявах, без да вървя срещу течението.” Никой не му поставя изисквания, винаги е на почит и търсен от редакторите. „Ако в Народното събрание всички снимат от едната страна, аз снимах от другата. Моите снимки винаги са от различен ъгъл.“

С фотоапарата си

Гошо е търсил документите на времето.

„Ето ги и Невенчето и Апостол“ (Невена Коканова и Апостол Карамитев). „Тогава трудно се намираха букети, навсякъде се продаваха саксии с циклами. И хората подаряваха на любимите си артисти цели саксии с красиви цветя. Точно така съм хванал след представление Невенчето, която се радва на три саксии. Разказва ни и за една от незабравимите си срещи със създателя на прочутото Дунавско хоро – бай Дико Илиев. „Посетих го в дома му в Михайловград. Бай Дико се обръсна, пусна грамофона и ми изигра хорото. Въпреки възрастта си играеше и преживяваше. А аз не мога да се сдържа, снимам и викам: “Бай Дико, много хубаво, прекрасно...” А той: “Хубаво, я!”.“

Разказва и за Брежнев,

който се хванал на “Дунавското” при едно посещение в България през 1967 г. “За изумление на всички, той веднага влезе в стъпката и го изигра.”

Панамецът, както го наричат всички, е и единственият, „хванал“ Гагарин на посещение в столично училище да засажда борче. „След манифестацията на 24 май 1961 г. Юрий Гагарин беше на трибуната и махаше оттам, изведнъж дочувам, че ще посети училището на бул. „Ситняково“ – Бастилията му викат и до днес. Хуквам натам и го сварвам заобиколен от децата. Така го снимах. Чарът му беше неописум. Лъчезарен, слънчев, естествен. Помня, че в Плевен едно момченце стигна до него и му поднесе цветя. За 50-годишнината на Гагарин аз открих същото момченце, вече голям мъж, който ми сподели, че Гагарин се е запечатал като най-светъл спомен от детството му.“

И Чаушеску е суетен мъж

В Гюргево сме, за да отразим среща на Живков с румънския президент Николае Чаушеску, разказва Георги. Снимаме аз, един колега от БТА и местен фотограф. По едно време Чаушеску както чете и награждава, прекъсна речта си и повика фотографа си. Каза му нещо на ухото. Аз се уплаших да не би да сме сбъркали нещо. Оказа се, че му е направил забележка да не му снима десния профил. Суета! И то каква, смее се Панамски днес.

Дигиталната фотография е като спънато магаре

След хилядите снимки, които е направил Георги Панамски със служебния си фотоапарат, го питаме изкушава ли се да снима днес. “Не, не ми се снима по новия начин. Всичко е електроника”, отвръща той. “Липсва онова вълнение да бързаш след снимките за тъмната стаичка, да дебнеш какво ще излезе. Няма я магията на проявяването”, добавя 80-годишният пенсионер и ни показва една от любимите си снимки с магаренцето - “Уж има пред него голям и безкраен път, пък е спънато, завързали са му краката...”

Драгомира ИВАНОВА