nabore.bg

Станаха 130 години откакто Алеко написа великолепния си пътепис

1893-94 г, Алеко и Чикаго...

Навършват се 130 години от излизането на една чудна книжка – пътеписът на Алеко Константинов „До Чикаго и назад” . Кое далечно време е това – за професионалистите, които често се упражняват и в същия жанр, 1894-та е годината на първия български журналистически конгрес. Строгите съдници пък биха ме линчували за орязване на заглавието, но ще се защитя само с три думи: Земята е кръгла. Човек колкото и да обикаля по нея, няма нужда да се връща назад, за да стигне мястото, откъдето е тръгнал. Да остави пътни бележки е друго...

И второ, загледайте се по витрините на книжарниците, там от една корица ще ви се усмихне Щастливеца на фона на картата на Колумбовото изложение в Чикаго, 1893 г. Това е „Das Wunderkind” на Иво Милев, биографията на Алеко, издадена от „Книгомания” през 2024 г. Струва да я разлистим най-внимателно и да научим куп неща за уж познатия автор, „залегнал в учебната програма” на много поколения българи. Този разказ за живота на Алеко увлича бързо, а чудесно подбраното множество от фотодокументи води читателя в май не съвсем добре осмислено време на следосвобожденска България.

Но заслужава ли си сега да се занимаваме с някогашни пътеписи за Париж, Чикаго,Лондон и пр.? Ами те любителите на туризма могат да си платят екскурзия до още по-невероятни посоки и пребогато да онагледят спомена от пребиваването си в далечни краища? Не е ли демоде да четем Алеко, за да добиваме представа за Америка и нейните нрави, след като мнозина отдавна имат рода и приятели из т.нар. Нов свят и говорят за тамошните адети по-възторжено, отколкото за непознатите или вече забравени селца и градчета из Родината?...

На Черни връх, 1894 г., Щастливеца е първият вдясно. Снимката е един от чудесните документи, с които Иво Милев живо и увлекателно пресъздава съдбата на Алеко.

Иво Милев подсказва, че е интересно, а и нужно да се вгледаме в преживяното и премисленото от Щастливеца в чуждата земя, да премерим с днешни мерки споделеното за битката между човек, природа и техника, за расовите и половите различия, за социалните неравенства и бъдещето на цивилизацията. И всичко това – с възхита пред постиженията на американците (все някога ще ги стигнем...), но и с яснота, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат (или ни ги представят). А в добавка, с твърде променливия на вкус отговор на въпроса къде сме ние? Защото няма нещо, към което Щастливеца насочва поглед на световното изложение, България участва за пръв път в такова събитие, което да не е видяно и в светлите, и в тъмните му краски, както и в сравнение с живота и душевността на тогавашния българин. Та не е чудно, че покрай възторга от Новия свят и желанието да се обиколи цялата планета, (останало нереализирано от Алеко) в пътеписните му бележки се усещат и неверие, горчилка, самоирония. Всеки сам да си тълкува думите, че сме европейци, ама все не сме чак дотам и да търси първообрази на Бай Ганю. Няма как – той е трябвало да се роди точно в досег с високите постижения на други народи и държави, за да ги интерпретира по своя си начин. Затова за Алеко няма връщане назад от Чикаго, нали по архимедовски има своя отправна точка за запознанство с новите светове винаги в себе си. Така правата е Калифорния – Кюстендилски окръг или Пловдив - Чикаго, не паралели и мередиани. Така при срещата с Ниагара писателят не би приел щедър жест от самия апостол Петър, комуто би заповядал да се махне от пътя към мечтания водопад даже светецът да отваря портите на Рая.

2024 г., една непубликувана рисунка на моя приятел художника Никола Георгиев-Кайо, в която пътеписът е мост между страни и хора.

Сега, половин век след школското ми пътешествие до Ниагара с Щастливеца, се питам как съвременните тийнейджъри биха приели разказа му за онази страна, народ и нрави. Сигурно ще им е трудно, езикът не прилича на днешния, а с един-два клика на компютъра всеки може да се озове в море от реална информация за описаните територии. И дали точно това не е огромното предимство на старите автори, които разказват с неповторим стил за някогашни събития и преживявания, т.е. застопоряват календара за нас? Защото кой друг би могъл да проговори с отдавна забравените думи и да предаде на по-младите щафетата на архаизмите като време, смисъл, нравствена оценка? Не съм мазохист, но виждам: колкото е по-мъчно, толкова по-интересно става да разширяваме словесната си представа за историята, каквато са я живели тогавашните хора.

И е хубаво, че Иво Милев напомня и за недоволството на Алеко, сърдит от поправките, нанесени при публикуването на пътните му бележки в сп. „Български преглед”. А ние, нима сега ние сме в правото си да „превеждаме” произведения на Вазов, Ботев, Щастливеца и др., вместо да обясняваме значението на думи, колкото и да са много, но са плът от плътта на тяхното творчество и народното битие? Уж ги признаваме за класици, пък ще ги преправяме, сякаш са дописници-селкори и се нуждаят от половин страница запетайки, които редакторът да разстави, където му е драго.

Та такъв е моят сладкодумен Алеко, представен от Иво Милев – пътешествие само напред, което след Чикаго ще „повлече крак” и с пътеписи за хубавата Татковина, възпята като земен Рай. Стига да имаме сетива за нея – вчерашна, днешна и утрешна.

Антония МЕЧКОВА