nabore.bg

Тежката дума

Директно: Почтените хора – изчезващи видове

Тия дни много се говори за почтеност, за почтени хора. То е защото почтеността у нас сега почти липсва, а почтените  хора са малко. След тая пуста промяна друг морал се „насади” в обществото ни. На почтеността почна да се гледа като на изживяло времето си благородство, а почтените хора почнаха да ги смятат за ненормални, даже за будали. Пак е истина болезненото Ботево възклицание „Свестните у нас считата за луди!” Истината е, че преди почтеността е била водеща благодетел, защото хората са държали на едното си честно име. Били са почтени, без да говорят за това. Такъв е бил моралът, такива са били обществените порядки!Така са били възпитани и така са възпитавали и те своите деца. Почтеността се е предавала от поколение на поколение, но тихо, скромно и безрезервно. Помня, че баба ми Петра – майка на 12 достойни деца и на две и повече дузини внуци и правнуци, когато съгрешехме, тихо, но строго ни гълчеше така: „Срамота! Какво ще кажат хората?!” Днес, във времето на парата,  няма такива понятия, като срам и съвест!Ценят се само забогателите хората, натрупалите  имоти, богатства и често не се мисли как и по какъв начин са  придобити. А новите богаташи не се интересуват какво, къде и как се говори за тях! Още по-лошо е, че на честността и на бедността вече се гледа като на срамни  пороци! 
   Но ние знаем, че не е изчезнала почтеността! Тя тихо и скромно пак съществува. Има ги почтените хора, но те сякаш са наврени в ъглите и обществото ни като че ли не ги забелязва.  А почтените люде са солта на живота! Те излъчват сияние, което не всеки забелязва. Те правят живота светъл, хубав, красив! Те ни дават вяра и надежда за бъдещето. Такъв беше моят баща и заради честността и почтеността си беше уважаван в Пловдив. Бях вече завършила образованието си и се върнах в „моята” гимназия като преподавателка по литература. В учителската стая станах колега на моите преподаватели, а в класните стаи бях учителка. Баща ми не можа да ме види – за мигове се беше пръснало сърцето му! Но в града го помнеха много хора. За абитуриентския бал и аз , като моите зрелостници, си приготвях нов тоалет. Влизам в магазина, от който съм си купила плат за новата рокля, а там народ много – пазарен ден е! Повдигам се на пръсти и казвам на магазинера бай Кольо – познат на баща ми, че не стига платът за модела, който ми е избрала шивачката, та трябва да ми отреже още два метра. Той си протяга ръката,  взима  топчето зад гърба си и чрез предните клиенти то идва при мене. Бай Кольо  казва  да режем колкото трябва и после, като връщам останалия плат, ще му докладвам колко сме отрязали.Чуха се възгласи: „Как така й давате цялото топче!” Магазинерът тихо, но твърдо заяви „Знам чия дъщеря е! Никога няма да ме излъже!” Ето това свято наследство от баща ми получихме ние – мама, брат ми  и аз! Колко хора имат днес такова наследство?!Колко от днешните ни управници ще оставят такова честно и неопетнено име на своите наследници?
 Наскоро бях в родния си Пловдив, в който не живея вече повече от половин век, но винаги казвам, че съм пловдивчанка.Не наследихме дом. Винаги родът ни е живял под наем, а ние с брат ми сме трето поколение пловдивчани. Дядо ми Иван е дошъл в града като началник на акциза, след като е бил учител, главен учител и кмет на с. Чернозем / сега го пишат Черноземен/. И баща ми, със златния си занаят на дърводелец, също не построи къща, защото с колегите си създаваха държавно индустриално предприятие  „Напредък”, което „демокрацията” унищожи – като хилядите фабрики и заводи от времето на „соца”! Събрали се с мама в края на 1939 г., после почнала Втората световна война и той попаднал в такива списъци на военните, че с малки отпуски изкарал войната от първия до последния й ден. Дядо Георги - бащата на мама, му предложил да ипотекира част от имота му на село и да построи къща. Татко му отвърнал, че е война, може да не се върне и е рисковано.  Не  бива  сестрите на мама да останат без наследство! Така ние сме с брат ми сега сме пловдивчани без наш пловдивски дом. Чудят ни се днешните нови „пловдивчани”, които не знаят знакови и култови стари  имена на заведения, сладкарници, улици. Те не са кореняци пловдивчани, но някои от тях имат по няколко жилища!
  Как сега, в поредните нови избори, да си изберем почтени управници? Как да познаем, че са такива? Други са новите ценности. Парата и лъжата властват в сегашния ни свят. Как да се ориентираме в този свят греховен?Всеки мисли първо за себе си. А ни са нужни нови управници - почтени! Хора на честта, на делата! Такива, които да поставят народните дела  над собствените си интереси. Имаме ли сега такива кандидати? Колко от тях на дело доказаха, че в това трудно за народа време, се отказват от привилегиите си, от големите си възнаграждения, от държавните коли? Отново най-трудните и най-сложните въпроси стоят пред нас – избирателите. Да ви призная -  нямам доверие на тези, които говорят против съперниците си, а не са доказали собствените си достойнства и възможности. И няма да гласувам за този, чиято втора дума е „АЗ”! Дано в морето от многото кандидати и вие, драги сънародници, да успеете да направите правилния избор!  Дано заедно да намерим почтените!  В тях ни е надеждата.
 

Петра ТАШЕВА