Интервю
- search
- Всички
Писателят Димитър Шумналиев: Автоцензурата скапва демокрацията с удобните си гюбеци
В България няма политически и духовен елит
Димитър Шумналиев е роден през 1947 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет. Работи в “Труд”, “Преса”, “Народна култура”, “Дума”, “Отечествен фронт”, “Литературен фронт”, “Нощен труд” - бил е главен и зам. главен редактор. Автор на романи и разкази.
-Къде търсите - и къде намирате - вдъхновението си? Любовта, жените, приятелството, смъртта, историята, магичното...?
-Да, вдъхновението лъха и примамва къде ли не. В любовта, приятелството, историята, магичното... Както е известно, то може да се появи от едно цвете, една звезда, залез или изгрев. От една или много жени – всяка жена може да вдъхнови поета или мерзавеца, да събуди романтика или убиеца. Защото човечеството открай време се е научило да наказва чувствата си. Омръзват му. Или раждат такава ревност, че заради една Елена измират хиляди. Вдъхновението може да е роза, може да е меч. Едва ли съществува дефиниция за неговата утроба. Кой всъщност ни кара да го открием така, че да започне да пише поезия, да рисува или да композира. Най-шаблонният отговор е – къде? – в живота. Ама и той не може да се похвали с дефиниция. Затова единственото сигурно място е у нас, в ума, сърцето, душата ни. Трябва да търсим и храним вдъхновението в себе си – най-сигурното гнездо на таланта. Талантът не битува в общото, във вселената... Той живее в човека. Без личност няма талант. Всяка дарба има, така да се каже, адресна регистрация. Има биография. Ражда се, съзрява, въздига се, катастрофира, пропада в комплекси, драми, трагедии – това не е ли орисията на създателя. На всеки божи човек. Да, ама ако се научим да възпитаваме вдъхновението в себе си, ще се научим да бъдем по-талантливи. Да откриваш вдъхновението вчера, днес, утре е велика привилегия. Космически дар. Макар че и създателите на IT-технологии изпитват вдъхновение, всеки велик програмист е дете на таланта, колкото и да не ни се иска да свързваме гения с числата, с математиката, с висшата иновационна система. Според съвременни теории цифрите могат да отразяват не само числа, а и чувства. Може и да е спорно, да накърнява природата на изкуството, но познавам програмисти, които работят като писатели. Прозата им от уравнения няма да стигне до роман, но може да стигне до възхита. А кой талант не се храни от възхитата! Надареният не може да живее само в себе си. Ако е само там, не съществува. Той е талант, тъкмо защото напуска ателието и хвърля романа си в устата на публиката. Без читателя няма книга. Ако всеки от нас се научи да намира вдъхновението в себе си, ще го срещне навсякъде. Светът, сто на сто, ще стане по-хубаво място.
-Как се спасявате от кошмара на ежедневието, от отчайващата бездуховност, от завистта и злобата, които ни дебнат навсякъде?
- Опитвам се да не съзирам и да не развивам в себе си кошмари. Да, всекидневието може да е опасно занимание, да изстрелва злоба или завист, да матрицира нещастия, лични или обществени, да публикува некролози. Ако във всекидневието виждаме единствено кошмари, няма как да видим звездите. Цъфналите череши или голите момичета в реката. Няма как да видим спасение. Къде е то? И в развитите държави ходят наранени души, обрулени от личните си неблагополучия хора, пропаднали пътешественици, стигнали единствено до разочарованието. Докато следвах писателската програма на университета на Айова в САЩ, наблюдавах съсипани от собствените си амбиции професори, късно осъзнали, че са объркали пътя. Кърт Вонегът, изнесъл лекции в няколко семестъра, всепризнато богат във всяка отношение, живееше с моя професор Брайс Конрад в края на града. Сред общинското гробище на Айова сити. Предприемачът купил гробището, дълго се чудел какво да прави надгробните плочи от преди век. Построил къщите, вградил плочите от външната фасада. Така на всяка къща има каменна плоча на мъртвец – име, дата на раждане, дата на смърт. Е, каза ми Брайс Конрад, Кърт Вонегът можеше да живее в най-луксозния хотел на града. Отсече, че тези къщи с надгробните плочи са по-вдъхновяващо място. За сведение на читателите на вестника, този квартал още съществува, всички къщи – заети от наематели, повечето с малки деца. Израстват сред старото гробище и са доволни от живота. Както са доволни хилядите в Индия, по улиците на Мумбай (преди Бомбай) спят милион и половина бездомници. Раждат се на тротоара, нямат паспорти, любят се в кашони и не се оплакват, че държавата не им осигурява социални. Виждах спокойните им лица, наранените от глад и болести тела, виждах усмивките им, а когато им подавах по някой и друг кроасан, не ми благодаряха. Горди, мамка му! Според последните статистики, в северните страни на Европа живеят най-щастливите хора. Но пак тези статистики ги откриват още в Доминиканската република или в свободни африкански племена. Стандартът не е повод за повече или по-малко благополучие. То се изгражда в колективната програма, в традицията, в най-богатата държава в Европа, Норвегия, или в най-бедната на юг от нас, Етиопия. В Адис Абеба момичетата за цяла нощ струват един долар. Щастливи са, ако им подариш пастата си за зъби. Няма да откажат и четката. Не познават завистта, не намират обект за мразене. Дали пък модерните общества не произвеждат повече мъка? Понеже и завистта, и злобата са мъка.
-Жива ли е все още автоцензурата в българския творец?
-Автоцензурата е страхът на бездарния, задръстената лаборатория на непрокопсаника, превърнал душата си в ада на несигурността. По соца имаше автоцензура, защото имаше цензура. Кой пречи днес творците да имат повече доблест, повече гражданска смелост? Системата не оправдава лекетата, блюдолизците, творческите примадони с политически грим. Автоцензурата замъглява обществения конструкт. Омаловажава престъпленията, усилва чувството за недосегаемост. За ненаказуемост. Автоцензурата не само не формира войници, тя скапва демокрацията с удобните си гюбеци. България никога не е формирала такава безпомощна съдебна система, проядена от собствените си страхове и зависимости, от политическите си чудовища. Затова суверенът се разгражда, затова предпочита обществената автоцензура като начин на оцеляване и социален рахатлък. У нас и протестите са платени, лидерите на протестърите станаха зам-министри, а отявлените им водачи харчат, както намерят за добре, парите от чужди фондации. Справедливостта не може да избори дори на Орлов мост. Тя е бронирана от размазване на целите, от викащите средства, не от същността. Когато цял народ заболее от автоцензура, площадите опустяват.
-Съвместими ли са високият талант и ниският морал в една и съща личност?
- Уви, историята, както и културните наследства ни съобщават десетки примери на диво кръвосмешение между високия талант и ниския морал. Не приемам хипотезата, че само морално изграденият може да бъде дарен с висок талант. Или че талантът живее единствено върху морала. Кой морал? Чий морал? Защото с времето той променя технологиите си, правосъдните си пледоарии. У всеки творец дреме пират, както у всеки мъж дреме педофил. Гоген напуска Европа, жена си, петте си деца и се установява в Таити, в обятията на 13-годишната Тайра (с около десет варианта на произношението). Тя му е подарък от родителите. Писва му. Прибира се в любимия Париж. И тук му писва. Връща се в Таити. Тайра е вече женена. В знак на уважение съпругът подарява за една седмица жена си. Гоген не отказва. Педофил ли е Гоген? Или Лев Толстой, на когото крепостните селяни подаряват дъщерите и внучките си. Подготвят ги психически, изкъпват ги, накипрят ги, отвеждат ги в покоите на графа. Да си ги ползва колкото време иска. И графът не отказва. Тук високоморалните, щампованите от църковните канони, от закритите пространства на откровението, веднага ще издадат присъда. Само че талантът е толкоз могъщ, че не чува ругатните. Те са в щампата, в нормата. Творецът е повече от норма. Така у всеки велик творец живее тъмна енергия.
-Писателят прелиства себе си, казва един гръцки автор, Менелаос Лундемис? До каква степен героите и събитията в романите и разказите ви са ваше продължение?
- Писателят цял живот прелиства себе си. Няма как да не се копира, понеже затъва в собствената си представа за света и битката за повече литература. Затова се появяват обърканите постулати на неумеещите да се прелистват творци. Познавам поне десетина, които стигнаха до крайност – четат само себе си. Затова, за да се спася от самосъзерцание, продължавам да рискувам, да нахлувам в съвременна тема, да дълбая в историята, да кръстосвам настоящето с бъдещето, да не изработвам собствен стил, за да не бъда разпознаваем. Приятно занимание.
-Защо в тези трудни времена не се чува гласът на духовния, на интелектуалния елит на нацията? Защо днес няма бунтари като Ботев, Яворов, Байрон, Солженицин, Хавел?...
- Защото няма духовен елит, както няма политически елит. Вече стана дума за автоцензурата. Елитите се боят от повече роля, от по-съдбоносно поведение.
-Къде виждате спасението за България - бунт, месия, външна намеса, катаклизъм...?
- Месията може да помогне, както и да строи магистрали.
-С коя от великите сенки на миналото бихте искали да си побъбрите, ако ви се отдаде хипотетична възможност за това?
- Искам да побъбря с Магдалена или Магдалина. Да разбера юдейското правило, че ако една жена измие краката на един мъж на площада – с вино или миро – то тя дава публичен знак, че приема неговата покана за съпруга. Ако роди дъщеря, мъжът й няма право да я докосне три години. Ако му роди син – шест. Юдейска му работа! Искам да чуя шепоти от тъмната й материя. Знаете, че Магдалина е прокудена от Ерусалим, с близки и роднини се насочва с гемия към Южна Франция. Спътниците й твърдят, че пренася кръвта на Исус. Десетки съвременни анализатори, въпреки гнева на Ватикана, твърдят, че тя не пренася тази кръв в епруветка, а в корема си. Бременна е с третото дете на Исус. Ей за това искам да побъбря с недообичаната от теолозите съпруга. Първо, каква кръв пренася. Второ, знае ли как да ми разсее съмненията или да ми укрепи вярата. Ще я попитам как съпругът й може да обясни безкрая на вселената. Учените днес твърдят, че са открити 290 милиарда галактики. Как да живея в тази необятност?
-Изкушавам се да ви попитам - в какво вярвате?
- Вярвам в безкрая на планетата и в това, че времето не съществува. Съществува само календарът, създаден от човечеството за собствена ориентация. Когато спомена 2 май 1244 година, аз не отбелязвам миг от времето, а знак от календара. Още Аристотел не вижда края на времето, защото пита, какво има след него? Пита: какво има и преди началото на времето? През миналия век се появиха стройни теории, че времето не съществува. На английския физик Джон Мактагарт, например. ЦЕРН днес не изследва времето, а тъмната материя, за която си говорехме. Черни частици, ускорения, но не и календарни понятия, не минути и секунди. Какво ли ще прави Айнщан без времето? Но така е, когато физиците започват да се правят на философи, а философите – на физици. Тази деконструкция още повече ме насочва към анкетата с Магдалина.
Интеврю на Христо КУФОВ