nabore.bg

Посвещавам тези редове на моя баща Добри Горчев от с. Паламарца, Поповско и чичо ми  Стойо Минчоолу от Опака, Търговищко, участници във Втората световна война

9 май 1945 г. – Ден на победата! 9 май 2015 г. – Ден на радостта от победата. 70 години без война!

За този ден трябва да се говори много, да се пише много, да се знае много! За този ден не стигат ни песните, ни танците на народите, защото на този ден е прекратена една война (на 9 май тя все още не е свършила, защото ще има Нагазаки и Хирошима). Една жестока и човекоунищожителна касапница, една кървава мелница на човешкия живот ще спре да се върти.

Не знам дали е от мъдростта на тримата големи - Сталин, Рузвелт и Чърчил, дали е от умората на войниците от войната, или е от радостта за победите,

но войната спря.

Спря и Европа се успокои (само привидно) в чакане на нещо ново и добро за народите. Новото беше т.н. „желязна завеса”, новото беше „Берлинската стена”. Доброто беше, че се мъчихме със силата на словото да направим: „Човек за човека е другар, приятел и брат” (из програмата на КПСС, приета на XXII конгрес през 1961 г. – тогава бях гимназистка. Е така и не стана. Защото още Христос е казал: „Обичайте се!”, защото е видял, че в основата на човешките отношения не лежи любовта.

Родена съм на границата на тази война - 1945 г. Баща ми се завърнал от фронта, за да остане завинаги с онези  жестоки спомени в неговото съзнание и с моите разходки на детската ми ръчичка по гърба му, където имаше белези на рани от куршумите. Тези белези бяха 7 грапави, вдлъбнати места, където спираше детското ми пръсче и почваше да брои. Баща ми не говореше много, но когато се съберяха на гости с чичо Стойо (от сегашния град Опака), тогава оживяваха такива картини, които аз като дете много трудно разбирах и възприемах, а и думите бяха: „Огън! Хвърли гранатата! Залегни! Атака!„ Пък и аз съм момиче, с мен не се говори като с момче.

Момчето е бъдещ мъж

и той трябва да стане герой. Боже, каква заблуда.

Трудно ми е да възстановя тези разкази и спомени. Ще кажа само, че чичо Стойо беше нещо повече от брат за баща ми. Войната ги беше свързала завинаги с нещо, което е повече от мъжко приятелство. Защото: „Братът може да не е приятел, но приятелят винаги е брат!”. Те бяха видели смъртта в очите, те бяха се ръкували с нея. Те никога не забравиха тази война.

Затова, когато съм се родила (аз съм трето дете, момиче в семейството, второто е починало, баща ми се усмихнал и казал: „9 дъщери да имам, но нито 1 момче, за да не изпращам син там от където се върнах аз!” Звучи като заклинание, звучи мъката в душата на един мъж, който винаги би искал да има син.

Баща ми се връща от фронта с напълно побеляла коса (в детските си години, аз се срамувах от това), а е бил само на 35 години. Тогава става „бай Добри”. Така го знаеха всички, от Попово до Русе и от Русе до Разград. А чичо Стойо, той беше най-усмихнатия, най-добрия приятел на татко, който идваше в къщи. Беше висок и едър човек, вземаше ме на ръце и ме вдигаше високо, високо, а после сядахме двамата и дълго, дълго разговаряше с мен като с възрастен.

На този ден, 9 май, могат  или не могат (защото на село винаги има работа за свършване),

тези двама мъже се срещаха.

Обикновенно у нас, защото на 24 май е сборът на Опака и тогава ходехме ние. Град Опака е много близо до моето село Паламарца. Дели ни само един баир и при енергичен мъжки ход, през баира баща ми слизаше в Опака за кратко време. Пък и двете села са капански от „наште”. Нас ни свързва далечния корен на дедите ни, от  времето на хан Крум Страшни.

Тези двам обикновени български войници, не станаха „активни борци”, те дори нямаха пенсии за заслуги, а едва ли ордени и медали.... Каква подигравка с човешкия живот, на един от народа...

Защо пиша тези редове?

Да напомня за една дата, която в световната история е незабравима. За да се поклоним пред паметта на загиналите. За да поздравя всички хора, обичащи мира. Да стигне гласът ми до Украйна и до Русия!

Не позволявайте нова война господа управници! Народите са мъдри, те ще измислят миролюбиво разрешаване на конфликта! Те ще се разберат. Морето и вятърът се борят, а корабът страда. Корабът е народът, онзи народ, който издигна Мамаев Курган, който запя:  „Солови, не тревожте солдать, пусть солдаты поспят”.

Нека има мир в Европа! Нека чуваме радостния глас и смях на децата!

Честит 9 май – Ден на победата!

Недялка ДОБРЕВА, с. Паламарца, Търговищко