nabore.bg

Свободно съчинение за свободата на печата

Свободата на печата не е лъжица за всяка уста, както казва пословицата. Включително и за моята уста, макар че в случая свободата на печата я разбирам като ценност, към която журналистът винаги се стреми и ще помни, че е на върха на перото, не само на върха на копие. Втората уговорка – дори не си и помислям доколко са свободни и в коя точно посока печатните и онлайн издания, това е работа на издатели, братята журналя и мисирки, писачи и текстописци, както ги нарекоха политици. Също на читатели и специалисти по медии. Просто да припомня мнението на Неофит Рилски, парите, наречени от него прокляти („всичкото от них зависи” ), и пояснението му, че било поп, било дервиш, накрая всичко иска тях.

   Мисля си: май е време да обърнем историята на нашата журналистика наопаки. Преди 180 години Фотинов издал първо книга, после се хванал с „Любословие”. Е, днес доста колеги се замислят как това, което са творили по вестници и журнали, да го съберат в книжка, та да остане за поколенията. Понеже вестникът си е вестник, като му мине денят – отива в библиотека, нерядко в дълбоко книгохранилище и оттам го вадят главно специалисти, които цитират, подкрепят или опонират с десетилетна давност. Такива автори са прави, миналото е заминало! Но не съвсем. В еднодневките дописки остава следа от ценни за цялата нация хора, остава знак от доброта, почтеност, някога визионерство, и всичко друго, което ги прави морален стълб за поколения насетне. В този смисъл парчетата вестник, за да отраят на времето, един ден трябва да се преродят в книга, а хич не е лесно.

Вестниците отдавна са таблоиди и сайтове, а написаното на хартия си остава...

   Вариант е издателят-откривател, ама в по-честия случай е самиздатът. Рови човек в своята документация, намира нещо, което му е безценно като текст и образ, поразкаже някой спомен за поборничество да публикуват написаното и да го отбрани от засегнатите критикувани, поясни защо запазените с десетилетия снимки са важни и за историята. Е, това книга не прави – нужна е предпечатна подготовка, печатница и накрая, то се знае, пари. Ако пенсийката стига само за хляба, трябват спонсори.

За тях ми е думата. Един от моите състуденти има поредица книги за историята на родния си край. Приказваме си това-онова, човекът признава – от кметове и общински съвети помощ не ще, за да не изпадне в зависимост после и да преглъща забележките, които някои техни решения предизвикват. Разчита на познати бизнесмени от квартала, така казва и на собствениците на магазинчета, колкото да са малки, щом понякога могат да отделят нещо и да подкрепят неговото издание от голямо сърце.

   От този колега съм научила ценен урок – вземе ли новото томче от печатницата, сяда да сътвори благодарни автографи и да праща на хората, които са му дали рамо. А общинските съветници и кметът получават даром книги с подписа му. Само че, пояснява авторът, от няколко десетки адресати се върнала една-единствена благодарност, че нарочната пратка е стигнала. Да се надяваме – и прочетена от кора до кора, за да се пази памет за  град -  люлка на книжовност.

     И втори колега напоследък направи чудесни книги със свои творби отпреди 30—40 години. По-млад е, още тича по събития, още се радва на публикации в популярно издание. Той пък разчита на големи спонсори и на помощ от кметството в своя град. Не съм го разпитвала колко екземпляри е раздал на общинарите и дали всички са им се зарадвали, но те допълват по неповторим начин историята на края, а там никога не са оставали без големи писатели. Той пък дарява екземпляри в библиотеки в други градове и села, в училищни, в читалищни.

  Покрай общия разказ за хората, чиито дела стават повод за гордост на земляците, нерядко и на цял народ, с книгите му остава следа за бизнесмени, откъснали от финансите си нещо за спомоществователство. Използвам нарочно тази дума, защото какво би било Фотиновото „Любословие” без Рали хаджи Мавриди, какво биха били първите български вестници и списания без имената на абонати, дали доверие на някой, който се посвещава на просвещението на народа? Над 18 десетилетия са дълга история. Само че тя се повтаря и сега има електронни издания, които се обръщат към читателите с молба за подкрепа. И нерядко тези „дребни” пари са им толкова важни, колкото капки дарена кръв за нечий живот.

 Годността за тази ябълка на познанието е... до следващия брой.

Иначе варианти има и още – деца и внуци ще помогнат, друга рода ще се загрижи, все ще се намери щедро сърце за сборници със стари дописки. Втори, не по-малко важен въпрос – отпечатаното трябва да стигне до аудиторията, само с публично представяне и с раздаване на автографи не върви, неизвестният и даже неподозиран читател чака да има достъп до книгата, например в книжарница. Не стигат е-информация и телефонен номер за заявки към автора.

     Аз също имам миниатюрен опит в самиздата – моят спонсор вложи и труда си, и пари, за да направя книжица, но тя не е с интервюта или репортажи... Господ знае дали на моите ще им дойде ред някога, а и моята документация има с кого да „проговори”. Нарочно употребявам странното словосъчетание, защото назряващият въпрос да извадим история на България от личните си журналистически архиви е актуален и за колегите от радиото, телевизията, киното, агенциите. Всичко това понеже нашият труд не е еднодневка, а летопис на времето, каквото и чието да е то. В някои медии тази специфична грижа е факт и вече заслужава аплодисменти. Но само обща история не стига. Нека да си го кажем: българският печат отдавна е петимен някой да се захване с по-пълна картина за възходите и паденията му. Това наскоро напомни и акад. Иван Илчев на представяне на многотомната история на българската телевизия. А не да се крием зад оправданията, че имало едно време един вестник, пък после собствениците му врътнали кранчето, сайтът му умрял и публикациите станали недостъпни в е-пространството. Или че новият сайбия решил да осъвремени онлайн-изданието и по свои съображения направил архива му недостъпен. Или достъпен, ама срещу заплащане, абонамент и пр. Да,  дигитализацията на старите издания и тяхната достъпност и в централните, и в местни библиотеки заслужава дълбок поклон. Ама електронните архиви на нашата по-модерна журналистика също са въпрос, който назрява. Пък и ако се намери хранилището, изглежда по-лесен. Бих добавила – и когато се разшири е-достъпът до тези съкровища. Та пак ще напомняа за Националната библиотека , където възрожденският печат е на един клик време и разстояние. Пък който има очи и сърце – да разлисти старовремски издания.

Аз, буки, веди, глаголи... в любима книжарница.

Дано не оставим грижата за днешните медии на изкуствения интелект. Той сигурно ще се оправи някак, само че преди него си струва да опитаме ние, нали освен авторски права имаме и авторски задължения. Нещо като родителски дълг и като парчета вестник, превърнати в книги, за да се знае. И помни.

Антония МЕЧКОВА