nabore.bg

Завършил германистика в СУ, Емил Коралов е носител - още като студент през 1927 година за „Луната и прокурорът“ и през 1930-та за „Великата жажда“, издържани в европейска повествователна техника и посрещнати изключително радушно от литературната критика - на големите  литературни награди на Съюза на писателите и на Министерството на просвещението. Превеждан на много езици, Коралов (1906-1986) е автор на романи, повести и театрални пиеси, в които търси мо­рал­ния смисъл на антифашистката борба, но и корените на злоупотребите с властта. Той е един от първите, дръз­на­ли да извисят глас срещу сталинисткия режим в защита на човешката неприкосновеност, за нуждата от общест­вен контрол върху властта. Писателят Коралов завинаги остава верен на неугасващия хуманистичен идеал.

Участник във водещите литературни кръгове преди войната, Коралов е сред изтъкнатите литературни и те­атрални критици, утвърдили името си по страниците на сп. “Зла­то­рог”, “Нов път” и “Изкуство и критика”. Създал е през 30-те години за­ед­но с първата си съпруга талантливата писателка Милка Петрова-Коралова (1906-1944)

легендарния ли­те­ра­турен седмичник ЛИК (“Прожектор”).

От този период е „Непримиримите“ (1938) – един от първите български романи, в които писателят отхвърля античовешката същност на сталинизма.

През 1941 година е поканен за член на Настоятелството на Писателския съюз. Най-младият сред такива имена като Георги Райчев, Стилиян Чилингиров, Никола Данчов, Георги Караиванов и др., той работи всеодайно заедно с тях за името и престижа на българския писател.

Той е един от основателите на издателство „Народна младеж“, в което работи до 1966 г., и като редактор и завеждащ отдел дава път на цяло поколение талантливи съвременни разказвачи.

Наред с богатото си белетристично творчество, запомнено от хилядите му чи­та­те­ли с голямата си пластичност и изобразителна сила, Емил Коралов ос­тавя необятно творчество за деца. А с поредиците си през 30-те години за Жари и Морското момиче – епопея на човешкия прогрес и вя­рата му в доброто, е един от бащите, според литературната критика, на бъл­гар­ския научно-фантастичен роман.

 През 1930 г. големият литературен историк Петко Росен пише във вестник „Зора“: „Романът на младия Коралов “Великата жажда” е цяла изненада. Най-ценното в тая хубава и умна книга е вярата му в доброто: колко много, колко важни страни от нашия страшно размътен живот са обозрени и с каква спасителна трезвеност са обсъдени.

През 1938-ма литературният критик Йордан Бадев добавя в списание „Златорог“: „Като художествено изображение на нашата културна, политическа и обществена съвременност „Непримиримите“ е едно от най-значителните и най-обхватните дела на днешната ни литература.“

В своите „Спомени далечни“ през 1996 г. акад. Петър Динеков отбелязва  следното за Коралов: „Бях го срещал в три книги: “Луната и прокурорът” (1927), “Дни и нощи” (1928), “Великата жажда” (1930) . С Емил Коралов съм се запознал вероятно като студент в Софийския университет или в редакцията на Д. Б. Митов в “Литературен глас”, където двамата печатахме ...Коралов следваше немска филология,

но по-често го виждах в писателска среда

 и още в онези млади години имаше у него някаква мярка, която вдъхваше и уважение, и доверие. Защото сдържаността му и чувството му за достойнство не бяха израз на високомерие, още по-малко на самовлюбеност... През втората половина на тридесетте години и двамата участвахме в списанията “Изкуство и критика” и “Златорог”. Беше се създала традиция за вечерни събирания на сътрудниците на Владимир Василев, Николай Лилиев и Сирак Скитник един път в месеца най-често в “Юнион-палас”, срещу Археологическия музей. В “Злагорог” той публикуваше не само разкази, но и театрални рецензии. Тогава в София имаше един голям театър – Народният – и всяка премиера беше събитие. От разказа той премина към голямата романна композиция...

Още в най-ранните си произведения Емил Коралов се насочваше към остри обществени проблеми, избираше герои с нравствена биография, предпочиташе постъпки с психологическа борба и нравствено изкупление....Когато се връщам със спомените си към младостта на Коралов, не мога де не го виждам в една интересна творческа група. Тя влезе в живота на нашата интелигенция в мъчително време и не мина незабелязано в развитието на българската литература – принадлежи на нейната история.“

          През ноември 1996 г. литературният критик Яко Молхов казва пред програма “Христо Ботев” на БНР, в предаването “Между деня и нощта“: „В романите си, в повестите си Коралов се отнесе критично към своята съвременност. И това го беше направило любим автор. Създаде образи безкрайно интересни и богати. Неговите книги се преиздаваха, те имаха огромни тиражи. Той, разбира се, е летописец преди всичко на българската интелигенция. Негови любими герои бяха лекари, архитекти, учители, художници, музиканти и някои от тях дали живота си в името на този идеал, който беше и негов идеал. Но аз отново искам да подчертая:

той беше ярък антиконформист.

След 44-та година Коралов се отнасяше критически към нашата съвременност. Към моралната уродливост, към себичността и безправието, към злоупотребата с властта. Всички тия прояви на неговите съвременници вече след 9 септември той подложи на критика... Това е, което аз искам да подчертая за Емил Коралов: неговия антиконформизъм, който го направи неудобен, неофициозен, неофициален писател.“

                                                           * * *

            Емил Коралов е най-вече градски писател. „Чинарите зашумяха“, „Нова летопис“, „Градът на светло“ са книгите, заради които е канен на безброй читателски срещи, на които ходи неизменно, докато здравето му позволява. Получава безброй читателски писма (особено на засегнати от култа хора) заради писателската си борба срещу тоталитализма, за гражданско общество, лична свобода и човешко достойнство. Все постулати на автентичната социалдемокрация, които писателят отстоява до края на дните си.

Във всички книги на Коралов е жива София от неговото студенство и от зрелите му литературни години. Остава завинаги жива в тях и родната му Северозападна България. Навсякъде сред страниците на „Вечната жажда“, „Непримиримите“, „Септемврийци“, „На изпитание“,   „Двубоят“,  „Спътници“, „Яна Чимширева“ се провиждат градски улици, театри и оперни зали (любимите му герои са художници, писатели, музиканти), но и клисури покрай планински пътеки и възрожденски дворове, сред които писателят е запомнил гласа и нравствените повели на техните жители. Родителите му Дончо и Донка Станчеви са отишли да учителстват около 1906 г. в село Славотин и там се е родил Емил. Според проучванията на Красимира Цолова, краевед, изследовател на неговия живот и творчество,  и читалищен деец от Славотин, той е първият вишист от селото.  А днес там работи с читателите от района бибилиотека „Емил Коралов“ към местното читалище „Просвета“.

 По-късно във Вършец и Враца преминават неговото по-късно детство и ученичество. Преди да стане Коралов, Емил Станчев е изчел любимите си юношески четива от бащината библиотека – Юго, Достоевски („Унижените и оскърбените“!), много от Дикенс, а и приключенията на Жюл Верн, Дефо и Майн Рид, които са първите му учители по разказване и справедливост човешка. Години по-късно журналистът Емил Зидаров пише: „Удивително е колко леко и колко сигурно разказвачите като Емил Коралов умееха да внушават на децата важни житейски истини, без да им се натрапват и без да им додяват с поученията си. От него се учехме да тачим истината, да бъдем милостиви към слабия, да почитаме старостта и да ценим силата на младостта си.“

В творчеството си  Коралов не забравя есенните дни на 1923-та, когато мнозина от съгражданите му стават жертва на полицейския произвол

след кървавото потушаване на Септемврийското въстание.

Години по-късно издига писателския си глас срещу новите изтъпления на властта, за което литературният критик Тодор Янчев пише през 1966 г. във вестник „Народна култура“: „Емил Коралов, този голям изобразител, изследва нравствената същност на онази категория хора, които станаха носители и жертви на култа...Всъщност тук е засегната парливата проблема за опустошаващата сила на властта, когато тя попадне в ръцете на нечестивите, приспособленците...“Чинарите зашумяха“ е страстно написана книга.“

Дни след смъртта му в края на юли през 1986-та поетът Салис Таджер добавя във вестник „Литературен фронт“: „Ако проследим списъка на неговите книги, ще получим внушителна цифра от над 100 заглавия  проза и драматургия за възрастни и деца, с които поколения се възпитаваха на възвишени чувства и човешки добродетели... Емил Коралов беше призван да бъде един от изповедниците и съдниците на нашата драматична съвременност.“

София, октомври 2019 г.                        

Любомир КОРАЛОВ

Емилия КОРАЛОВА-СТОЕВА