nabore.bg

И нелечимата болест не може да съкруши духа ни, ако хората, които ни обичат са край нас  

Случай трагичен и показателен, послужи за информация и сравнение с нашата действителност. Семейство на български специалисти е на работа в Африка. Работи усърдно, събира средства, докато идва момент, в който узнава, че съпругата заболява от неизлечима форма на рак. Не след дълго, на 55-годишна възраст тя умира.

Болестта се открива по време на отпуската им в София и след дълги и сложни изследвания и прегледи резултатите се потвърждават. Никой от лекарите обаче или от семейното й обкръжение

не съобщават диагнозата на болната.

По-скоро я уверяват, че тя след известни лечебни усилия ще оздравее.

   Семейството има средства да замине за САЩ за по-подробни изследвания и за лечение. Но и там лекарите потвърждават диагнозата на софийските си колеги. Постъпват обаче по различен начин. Те веднага съобщават истината на болната. Всъщност, ако не го направят, болните могат да съдят лекарите, че не представят истината, според американското здравно законодателство.

   Както може да се очаква, духът на съпругата е напълно съкрушен. В главата й минават мисли за самоубийство. Но в семейството заедно с дъщерята взимат решение да се върнат в Африка, съпругът да продължи работата си по течащия там трудов договор. Решават там да дочакат тъжния край.

   По добра случайност в Африка попадат на обществена благотворителна организация, наречена “Изланд хоспис”, чиято основна цел е да се грижи, регламентирано безплатно, за поддържане духа на безнадеждно болни и обречени хора, да се постараят да направят последните им дни възможно по-леки и поносими. Семейството е посетено от психолог на организацията, който в подробности се запознава с живота на болната. След това през интервали от два-три дни провежда десетки лични разговори с болната

без участието на съпруга и дъщерята.

Главната цел на разговорите била да внуши на болната, че тя е имала през целия си живот невероятни и неподозирано добри шансове да живее един прекрасен живот до този момент. Че всъщност много добре си е изпълнила мисията в живота и в семейството. При болната надълго се представят основни положителни страни от живота й:

- Родена и отраснала в добро и почтено семейство. Не всички деца се раждат в достойни семейства

- Получила е отлично образование. Не всички са имали възможността да завършат висше образование в желаната област на науката, да си намерят добра работа и да се реализират като добри специалисти

- Имала е щастлив брак. Не всички бракове са успешни. Съвместният живот в повечето семейства протича с тежки катаклизми и някои с разводи

- Имала е отлично здраве до този момент. Не всички хора са били физически и психически здрави през целия си живот

- Професията, която е упражнявала, напълно я е задоволявала. Не всеки може да се похвали, че следва избраната от него професия

- Имала е чудесна социална среда.

Всички са я обичали и оценили като човек,

съпруга, майка, сродница и приятелка. Не всички са имали нейното пълно уважение от страна на другите

- Била е финансово осигурена. Не всеки е могъл да разполага през целия си живот с необходимите му средства

- Имала е възможност да живее, или да посети много страни в четирите континента. Не всеки може да си позволи да го постигне по време на целия си живот.

- Всички възможности за изцеряване са били проучени и съобразени за прилагане. Била е преглеждана и изследвана от едни от най-добрите лекари специалисти в света. Далеч не всички хора по света имат нейната добра възможност.

- Що почине без болка /заради особеностите, мястото и характеристиката на нейния тумор/. Не всеки заболял от рак има нейния рядък шанс да не страда до края на дните си

- Ще почине в къщи при съпругата и детето си. Не всички ще имат тази спокойна възможност да го сторят

- Това, че знае за предстоящия си край, има своето предимство, че ще може да се сбогува с близките си. Тези, които си отиват внезапно, няма да го сторят.

   В резултат на развитата в продължение на няколко дни подобна терапия, съобразена с особеностите на случая, болната

постепенно се отпуска и успокоява.

Приема с разбиране съдбата си и започва да пише прощални писма до роднини и приятели в България и навсякъде по света, където се е сближила с хора. Не след дълго отвсякъде, докъдето е изпратила писмата си, получава многобройни отговори с удивително успокояващи слова за нейния край. За това, че все пак е наясно със ситуацията и че има сили да се справи с нея.

Всички изказват удовлетворение, че са я познавали, че са били добри приятели с нея. Но за най-голяма изненада и за нейно объркване и огорчение, писмата от родината са оскъдно малко. Повечето български адреси, до които е писала, запазват пълно мълчание. Всичко опира до опита ,позицията на човека попаднал в подобно положение. Хората у нас просто не знаят как д апостъпят в такива случаи и как да реагират адекватно. След малкото писма, достигнали до жената от България имало “окуражителни” писма. В тях се уверявало, че нищо от написаното от нея не би могло да е истина, че нищо й нямало, лекарите можели да грешат, че тя все пак ще оздравее и т.н.

 У жената наново се прокрадва съмнението, надига се отново жаждата за живот и сляпата надежда, че все пак ще остане жива.

   И отново се хвърлят в тиха, невидима битка психоаналитиците от “Изланд хоспис” да възстановят и укрепят психологическия й статус и полагат наистина повторни неимоверни усилия, за да го постигнат.

   Накрая болната толкова се успокоява, че сама си приготвя дрехите,

с които иска да бъде облечена преди кремацията.

Даже със съпруга си минават с колата покрай три от всички погребални бюра в града, за да си избере самата тя едно от тях. Дава последни поръчки в присъствието на дъщерята към съпруга си да не стои дълго сам. Все пак след време да си потърси съпруга. И накрая издъхва съвсем спокойна в навечерието на коледния празник с ясното и спокойно съзнание за достойно извървял земния си път човек.

   Когато ми разказаха всичко това съпругът /не споменавам имена, защото близките им помнят случая/, бяха изминали пет години от смъртта на съпругата. Семейството се бе установила до живее в САЩ. Тези дни той бе дошъл отново в България, за де се ожени – отново за българка. Беше успял да ми сподели, че е спокоен, дето е изпълнил последната воля на първата си жена към него. Дъщеря му вече си има свое семейство, деца. Той искаше да преодолее самотата. И държеше да има българско присъствие у дома си.

Дора  НИКОЛОВА, Перник