nabore.bg

Нашето детство след войната на селски деца беше много бедно, особено през петдесетте години, когато се образуваха текезесетата. След като се изпразниха дворовете ни от овцете и кравите, които до тогава ни снабдяваха  с мляко и  сирене, в селата нямаше почти нищо за ядене. Така беше поне в нашето полупланинско село, но като чета мемоарните книги на много мои връстници, виждам, че почти навсякъде е било така.

В съзнанието ми е останал следният случай от детството. Родителите ми заминаваха рано сутрин на работа по кооперативните поля. Бях останала сама в село, когато дойде приятелката ми, съседското момиче Геца и ми предложи да отидем на чешмата в местността Стърчи крак за вода. Каза да взема освен стомната и една торбичка, за да си наберем див тръни да направим от него супа. Но по селски му викахме чорба. Аз й казах, че не зная как се готви такава чорба, защото единственото, което майка ми поръчваше  понякога беше да сваря боб на печката, а тя като се върнеше му слагаше подправките и ако имахме мас го запържваше. Тогава олиото беше непознато за нас.

Геца, която беше само две години по-голяма от мен, се оказа, че знаела добре как се готви дивият трън. А аз и него не познавах – мама готвеше понякога супа от лапад или от коприва, но не и от този трън. А той се оказа в изобилие на поляната пред чешмата. И не беше никакъв трън - нямаше бодли. Беше едно  зелено растение, почти храст, с нежни розови цветчета, но Геца ми каза да късам само нецъфтящи клонки. Напълнихме торбичките и стомните и по пътя тя ми каза как да сготвя супата:  да нарежа клончетата, да ги измия и да ги оставя да се сварят хубаво заедно с една глава лук. Когато се свари зеленината да сложа една шепа фиде и ако имаме да натроша малко сирене.

Лесната рецепта ме затрудни само с това, че не знаех колко сол да сложа, та опитвах няколко пъти. Вечерта като се върна майка ми и видя пълната тенджера много се изненада и ме похвали за идеята  да им приготвя вечеря. И от тогава често ги изненадвах, научих се и как да приготвям супа от сушени дренки и боб по манастирски. А един път реших да  ги изненадам с топла питка, но опитът ми беше безуспешен. Тогава нямаше хлебна мая, майка ми месеше хляба с квас, който приготвяше сама, сушеше на слънцето едни питки  и ги ползваше при месенето. Бях виждала как размива тези питки във вода, но не знаех колко точно трябва да бъде водата. Тестото ми стана рядко. Сложих още брашно - стана много твърдо. Пак влях вода – пак рядко. Скоро нощвите, дървеното корито, в което се месеше хлябът, се напълни, а аз все не можех да го направя каквото трябва. Плачеше ми се. Бях готова да изхвърля несполучливото тесто като го дам на прасето, но баща ни правеше нещо в двора  и се тревожех, че ще ме види.

Очаквах вечерта,  като се върне майка ми да ми се кара, че съм разсипала толкова много брашно, но тя дори не ме укори, само се усмихна и каза, че хляб не се меси лесно. После сложи колкото брашно трябва, замеси тестото, което вече беше втасало добре и изпече два самуна, но вечерта пред всички каза, че аз съм месила хляба.

Янка СЪЛЕВА, Ловеч