nabore.bg

Това е дата, която  тихомълком подминаваме, а в нея се пресичат смислово миналото и бъдещето ни

През месец септември започва учебната година. Какво трябва да се казва на българските ученици в първия учебен ден днес, а и в бъдеще, ако ще има такова българската нация?

Първо, трябва да се напомни, че най-важните събития в историята ни са се случили през септември. Някои от тях възхваляваме, други заклеймяваме. През няколко десетилетия се обръщаме на 180 градуса съобразно ветровете на промяната – възхваляваме заклеймяваните и обратно. За което имаме постоянна готовност, благодарение присъщото за нашите „водачи“ политическо качество, наречено от Найден Шейтанов „гумогръбначие“. Но има една дата – 29 септември, която  тихомълком подминаваме. А тя е фокусът, в който се пресичат смислово миналото и бъдещето ни.

Така поставен, въпросът изисква да се насочим към конкретните политически действия около обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г.

 На 10 септември  княжеския секретар Стефан Чапрашиков пише в рапорт до Фердинанд, който е в Австро-Унгария, че  обществото е узряло за  независимостта както никога преди. По това време Фердинанд вече се е договорил по въпроса с император Франц-Йосиф и външния министър граф Ерентал, оставало само да се уточнят подробностите. Това било направено по същото време – на 10 и 11 септември.

Но Фердинанд не се завръща веднага, а остава в Австро-Унгария. На 16 септември правителството взема решението за обявяване на независимостта на 20 септември. С шифрована телеграма министерския съвет моли царя да се завърне час по-скоро. Началникът на тайния му кабинет Добрович телеграфира, че е абсолютно нужно да се завърне в неделя, 20 септември,

иначе всичко пропадало

В присъщия си лукав и безпардонен стил на общуване, Фердинанд Лисицата, както го нарича Стивън Констант,  отговаря: „Депешата ви ме туря в ужасни изтезания. Защото тя е в противоречие с вчерашната уговорка с Малинов. Пристигам неделя вечер.“ Няколко часа след тази телеграма той изпраща друга, в която твърди, че от два дена бил болен.

Цв. Тодорова – „Обявяване независимостта на България през 1908 г. и политиката на империалистическите сили.“, С. 1960 г.

Тези инсинуации и явни лъжи са нужни на Фердинанд, за да изпълни договорката с Франц-Йосиф и Ерентал – с обявяването на независимостта България да наруши Берлинския договор точно един ден преди да изтече 30-годишни срок за окупация на Босна и Херцеговина, за да може на другия ден Австро-Унгария да обяви  анексията й.

Без да правим анализ на статута „царство“ и титлата „цар“ в историята на българската държавност,  само от текста на Манифеста се вижда, че не става дума за независимост на републиканска демокрация /“Ние, народът“/, а за независимост на княза от неговия сюзерен – султана /“Моят народ“, „Народа ми“, „Държавата ми“/. Последният израз е секуларизиран /модернизиран/ вариант на израза „Царството ми“ от грамотите .на Иван Асен II. Разликата е в това, че при конституционната монархия се провеждат избори за законодателна и изпълнителна власт.

Но при условието, че титуляр на двете власти е монархът,

 /чл. 9, 11 и 12 на Конституцията/на практика – както ще бъде показано нататък – България попада изцяло под властта на монарха. 

Ето ги тези части от „Манифеста…“, в който формата на власт, наричана „конституционна монархия“  манифестира самата себе си:

„Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска….

   Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция…..

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.“

След така обявената независимост, самопровъзгласилият се „цар“ /държавен глава на „царство“/  постепенно се ориентира към война за „освобождаването  на „брата-роб“, според тогавашната политическа реторика. Неговата роля в тази, вече „независима“ външна политика ще се определя не от действащата в този момент конституция, а от една поправка в нея – в чл. 17, който третира правомощията на Народното събрани при сключването на  междудържавни договори. Още през януари 1911 г. министър-председателят Александър Малинов

внася законопроект за изменение на някои членове от Конституцията

 В проектозакона, внесен от управляващата коалиция, чл. 17 е формулиран така: „Царят е представителна държавата във всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом интересите и сигурността на страната допущат това.“

Казано без нормативно-езикови извъртания, правителството предлага на Народното събрание да се откаже от свой основен прерогатив.

Докладчик на комисията по чл. 17 е Атанас Буров. На въпроса как е уредена тази материя в Европа, той отговаря, че там е именно така, както се предлага в проектозакона.

Йорданка Гешева – „V ВНС. Функции и дейност. Исторически аспекти“. ИП кн.1 2/1992 г.

За приемането на поправката гласуват 323 депутати, против са само 64, /27 депутати отсъстват/. Така с огромното мнозинство на депутатски гласове цар Фердинанд става независим от българското Народно събрание.

Веднага след това започват преговорите за войната срещу Османската империя със Сърбия, след това и с Гърция. Важна роля в тях играят пълномощните министри в Рим и Париж Димитър Ризов и Димитър Станчов. Първият - македонският българин Димитър Ризов - е единственият народен представител, гласувал през 1887 г. против кандидатурата на Фердинанд за български княз. Сега е негово доверено лице. Неговата роля в изработването и подписването на договора със Сърбия е изключително. В книгата си „Балканската война“ ген. Иван Фичев го нарича „един от главните виновници за междусъюзническата война“.   Но Главният виновник по силата на  вече поправената конституция и поради морално-психологическите особености на политическата класа, е държавният Глава. Както при сключването на договорите, така и при тяхното прилагане,

той е диригентът, на който е подчинен държавния апарат,

както показва, например, поверителния доклад на посланика на Великобритания  у нас Бакс-Айрънсайд за един личен разговор с Фердинанд.

„Ако трябвало да се бият срещу Австрия или Турция, България и Сърбия щели да действат като една държава. Той се надява скоро да се договорят и с Гърция; преговорите между двете страни вече били започнали и сега били в разгара си. Негово величество бил одобрил сръбските предложения относно военното споразумение. Цар Фердинанд заяви, че е много загрижен този договор да не стане достояние на Австрия, докато е жив настоящия император, но не мислел, че това ще бъде възможно. В никакъв случай обаче договорът не трябвало да бъде разгласяван преди посещението на Негово Величество във Виена и Берлин“.

 „Великите сили, Българи и Балканската война в секретните документи на британската дипломация 1910-1913 г.“, съст. Ф. Филипов, С.2018 г.

Плоските хитрини на царя се виждат с просто око: не искал да разбере императора на Австро-Унгария, но „не мислел, че това ще бъде възможно“; а договорът на трябвало да бъде разгласяван преди посещението му във Виена и Берлин!

И още един сигнал за ролята, която ще играе Фердинанд в Балканската война, много точно схваната от британския шарже д’афер в България Колвил Баркли, докладван на 18 септември 1912 г.: „От два независими източника дочух, че преди няколко дни цар Фердинанд е приел ген. Савов – стомболовисткия  министър на отбраната, който сега е обвинен в корупция, но който винаги е бил смятан за най-ефикасния офицер в българската армия и най-вероятния избор за главнокомандуващ в случай на война. Срещата му с цар Фердинанд е  много значима.“

Не може да се отрече прозорливостта на британския дипломат. В тази ситуация разумните аргументи на критически настроени партии и отделни политически личности са напълно заглушени - с два атентата – в Щип /ноември  1911/ и Кочани /юли 1912 г./ Идеята и решението да бъдат изпълнени тези „политически мероприятия“ са на друг македонски българин - Тодор Александров. Техниката на атентатите включва барут и магарета. Обречените на мъчителна смърт животни са натоварени с дисаги, в които е скрит взрив.  На 19 юли/1 август, в девет часа сутринта,

 взривът избухва на пазара и той е залян от кръвта

 на разкъсани животни и хора. Разгневените мюсюлмани се нахвърлят върху българите с всички подръчни оръжия.  Клането продължава 7 часа, без властите да се намесят. Според ВМРО жертвите са 39 души, а ранените 220.

   След този атентат политическата атмосфера в столицата и в страната е нажежена до червено. В столицата се провеждат митинги, а трети македонски българин – полковникът в оставка Александър Протогеров, тръгва из страната да организира митинги за обявяване на война. Целта й, според договорения с посредничеството на Димитър Ризов и одобрен от царя договор със Сърбия за подялба на Македония.

Никоя велика сила в този момент не желае такава война, най-малкото – Русия. Както тя, така и Антантата, гледат на Балканския съюз като на свой резерв в бъдещата война с антагонистичния военно-политически блок –  Централните сили. Както се вижда от вече казаното, за тази война най-много настоява България. А най-малко България би трябвало да води война за подялба на „братята-роби“….

Ето един документ от поверителния доклад на посланика на Великобритания в Русия Хю О’Бърн до Едуард Грей  от 8 юли 1912 г., който много точно представя отношението на Русия към готвената война.

„През април мосю Сазонов казал на българите, че трябва да имат търпение. Те били млад народ и бъдещето на Балканите очевидно било тяхно. Те не трябвало да  провалят нещата с прибързаност; той им посочил, че ако вземат оръжията и се присъединят към Италия срещу Турция, може да се намерят в ситуация, в която Италия се помирява с Турция и изоставя България. Във всеки случай, Сазонов заявил на българите, че ако тръгнат да воюват, Русия няма да ги подкрепи.“

    „Великите сили, , Българи и Балканската война  в секретните документи на британската дипломация 1910-1913 г.“, съст. Ф. Филипов, С.2018 г.

Царят обаче не пита „Народа си“ какво иска или не иска – по силата на поправката в чл.17 и по своя манталитет той прави каквото си е наумил и е съгласувал с „модерна Европа“, тоест, с Австро-Унгария и Германия. Текстът по-надолу е максимално обективна преценка за тези събития на руския посланик в България /1913-1915/ Александър Савински:

„Афоризмът, според който всеки народ има такова правителство, каквото заслужава, трудно може да бъде приложен в пълна мяра към „некултурния“, смачкан от вековното робство български народ. Тридесет и пет години не бяха достатъчни да се направи от него политически зрял организъм, още повече, че му беше дадена една от най-либералните европейски конституции, с която политическите дейци се отнасяха както децата – с огъня.

Да се обвинява народът за случващото се не бива,

 даже  е трудно да осъждаме строго и царя, тъй като той си остава такъв, какъвто е – немец; трябва да се обвиняват онези, които постоянно поставяха на българския престол немци“.

Днес сме верен неофеодален член на модифицираната, неолиберална Свещена римска империя на германската нация с „императрица“ Урсула фон дер Лайен.

Така че – честит 29 септември!

Александър КЕРТИН