nabore.bg

Кой не би тръгнал на път с интересен събеседник! Ако е не само отличен шофьор, но и опознал пътищата, забележителните и живописни места на родината ни, той е и истински екскурзовод. Питам се понякога как успява да не пропусне и най-малката подробност за връх в планината, за особеност на някое населено място, историческо минало или особено настояще,  дори да насочи вниманието към характерно растение в дадена местност.

Да се спука гума на път или да стане друга авария за него не е беда, а цяло приключение – лесно и занимателно повредата се отсранява.

Тридесет години вуйчо Рашо е на волана. Така е “сраснал” с автомобила, че няма повреда или дефект, който може да го изненада или обърка. Не е спрял дотук. Все опитва, изпробва  нови системи устройства на различни видове автомобили. А за това се иска не само опит, но и  изобретателски способности. По слух различава и най-странния шум на мотора,

погледът му намира всеки външен дефект

на моторното средство. Неизправностите усеща между дланите си, широки, груби и винаги изцапани с машинно масло. Понякога се размисля нощем, скача, запалва мотора и до зори шофира. Пресмята, опитва и така, и иначе, после предлага и доказва в сервизите на техници и инженери къде да проверят, кое да сменят, за да се получи резултат. И се получава. Не веднага и не леко, но винаги убедително. Мислите за автомобила бягат по него и като си тръгне към дома. Те го гонят и той ги следва. Така е, когато има нещо, което не ти дава мира. Не че трябва веднага да го решиш, а може би не трябва даполучиш веднага. Като търсиш настойчиво, излизаш през кой да е изход, само да го отхвърлиш, за да не те мъчи утре и в други ден. Не, не взетото бързо решение не е изход, а само отсрочка, завой или измъкване крадешком. Така обича да решава въпросите си Рашко, каквото и да му струва това.

Вечер в домашен кръг обсъжданията продължават. В разговора – той е традиционен тук – се включва и синът, пък и приятели, увлечени от света на техникта и автомобилите. Всеки му се е случвало да има проблеми с личния автомобил. Една консултация с добър спецалист, като него, е винаги полезна. Някои са се обръщали с молба “само да погледне” някъде там, където нещо не е в редв колата. А той не само “поглежда”, но и веднага открива повредата и докато пусне няколко весели шеги, всичко е наред. А вътре в него зад кадър червената лампичка свети – тук ли да търси решението, или да опитва, да опитва отново?

Домът често се пълни с традиционни посетители – вуйчо има половин дузина племеннички, които търсят неговата компания, защото е интересен и оригинален – истински сладкодумец и душеприказчик. Сутрин не пропускат да му пожелаят “Добро утро” и “Лека работа”, а той е винаги усмихнат, забавен, остроумен. Но се пита – да е леко, или надалеко да стигне? В неговия типичен стил. Често се оказва

“обсаден” от веселото присъствие на момичетата.

Свикнали са още от малки с шегите му и всеки ден се отбиват при него да си възвърнат доброто настроение след напрегнатия трудов ден. И да надникнат в кухнята на вуйна си, откъдето толкова често излиза аромат на сладкиши и вкусни баници. Приказките ромолят, преливат от сериозен разговор към шега и обратно към равносметка, като черти от събрано, извадено и разделено през деня. Между шегите му ще научиш къде си сбъркал или можеш да сгрешиш, как се виждат отстрани проблемите ти. Понякога само да споделиш и излиза напред смисълът, в дълбочина истинската причина за нещата, които ти се случват. С момичетата ще се посмее, но към сина си е винаги строг, съсредоточен, взискателен.

-             Сине, гледай и прихващай – подхвърля той. – Снахата да е весела като Велина, масата да подрежда като Невена, да е сръчна като Камелия, да се лепи за книгите като Мая, но и да е красива като Велина и така ще подреди добрите качества на  племенничките си. Ще подхване разговор за откровението, за добротата и нравоученията му никак няма да са досадни. Те идват сами, нареждат се в мозайка – всичките убеждаващи “за” и “против”. Напълни ли се – ето го отговора. С автомобила, казва, е като при човека. Като му присадиш друг орган – част, може и да тръгне отново. Но, как да го накараш е майсторлъкът? Гонят го мислите и той ги догонва, търси ги, докато ги нареди и попълни мозайката.

Събота и неделя двамата с  вуйна, а често и с някоя бъбрива племенничка, поемат пътя към вилното място в село Крушовица, с малката дървена къщичка – негово дело – на няколко километра от София. Там наблизо е гората. Хладината привлича в горещите дни, освобождава гърдита, диша се дълбоко, спокойсно.

Вуйчо е чудесен познавач на гъбите.

Търпеливо с удоволствие броди между боровете. Тук се наведе за манатарка, там за сърненка, после така вкусно ги приготви с масло..., пръстите да си оближеш! Дали е от приказките, или от гъбите?

С вуйчо не се скучае. Стоиш, слушаш до него и искаш още и още да вземеш от безкрайното му уважение към хората, да погледнеш света с неговите добри, умни и шеговити очи, които умеят да решават ребусите на живота. Не искаш и не можеш  да забравиш големите му мустаци, под които така често сияе жизнерадостна усмивка – дали е от решението...?

Бяхме се събрали на рожден ден на леля Таца. Приятелите й говореха предимно за него – за неотдавна починалия й съпруг – Рашко. Спомняха си веселите истории от времето, когато са били заедно. Всички се надпреварваха да разказват по-забавна, по-интересна, по-весела история с него, заради неговия неподправен, оригинален и жив хумор. Рашко беше самороден талант – духовит и интересен разказвач. Сладкодумник от класа! С него не можеше да се скучае или да си дълго в лошо настроение. А беше мъдър и човек с богати интереси. Имаше стар, разбрицан москвич. Шегуваше се с него, че е най-бързата и най-луксозна кола, която може да се намери.  Наричаше го “баба Наста”. Радваше се, когато можеше да изпревари само и единствено трабант на пътя, или спрелите луксозни коли и го казваше гордо, изпълнен с оптимизъм и самочувствие. Изглеждаше красиво и в никакъв случай не абсурдно и досадно. Той умееше да види хумора в дребните неща, грозното превръщаше в симпатично, лошото проявление като недостатък на объркан от живота, но по някакъв свой начин добър човек. Рашко живееше духовито и забавно, сякаш бе най-богатият човек на света. Познаваше богатството, което съдържаше в себе си. Работеше много,

но в джоба му се намираха само дребни стотинки...

Веднъж пътували с приятели – Толето /Апостол/ и жена му, Ваня, заедно с техния малък син /сега преуспял инженер в Америка/ към вилата в Крушовица. Споменът е от преди 30 години, но е толкова жив за тях, сякаш е станал вчера. Рашко е изключителен шофьор, професионалист, виртуоз на волана.

Спира ги милиционер на пътя за дребно нарушение. Пита Рашко, защо е настъпил непрекъснатата линия. – Като съм я настъпил, да не съм я скъсал! – духовито отговаря Рашко. Милиционерът оставал непреклонен. Глобил го с два лева, но в този момент детето в колата се разплакало от страх, или от нетърпение. Рашко се обърнал сериозно към милиционера и му казал: - Дай един лев да му купя закуска, тези два ми бяха последните. – Милиционерът зяпнал от изненада, но бързо протегнал ръка. – Ето ти ги и двата – и му ги върнал.

Продължили пътя развеселени

и освободени от преживяното притеснение.

Паднал голям смях в колата, не спирали да се шегуват цяла събота и неделя на вилата.

Така валяха спомените, разказвани от всеки от гостите на леля Таца за нейния съпруг, събрани да празнуваме нейния рожден ден, но прехвърлящи живи спомени за един изключителен човек. Говорехме за него с много мило, топло и обично чувство - за Рашко, който ни даваше дух и сила в не леки дни. Умееше да живее духовито, интересно, с изтънчеността на една сложна и богата чувствителност. Търсим днес, потънали в трудностите на нашето време, от неговия оптимизъм, от рицарския му дух. Опитваме по неговия начин да се освободим от товара на сложното и объркано, непосилно за много от нас ежедневие.

Теодора МАНЧЕВА, Своге