nabore.bg

Как дълбоко е вкоренен вече в душите ни песимизмът - как във всичко виждаме несполуките, конфликтите...

Напиши нещо светло, помоли ме приятелката ми Ани. Молбата й беше съпроводена с въздишка – наоколо все тъжни и мрачни неща...А идват празници!

Добре, но откъде да извадя тази бяла лястовица? Не съм вълшебник, нямам дълги ръкави, нито владея играта на илюзията. Но шансът си е шанс. Елка (с нея ме свързва дълго и искрено приятелство) беше получила от сина си подарък: една ложа в Софийската опера. Ще гледаме „Кармен“. Едно неочаквано бягство от българската реалност. Светът на музиката винаги предлага нещо светло...Ето откъде, казвам си, ще изхвръкне една бяла лястовица. Не можех да откъсна очите си от гост-диригента, Кейтаро Харада. Устните му се движеха, той знаеше всяка дума на всеки изпълнител,   ръцете му владееха със страст и чувствителност всеки миг...Както казва и диригентът в една интервю – „музиката е универсален и могъщ език“.

Изпитвах онази мъчителна радост,

 в която нежната тъга и светлината танцуват заедно...И както си мислех, че сега ще имам час, два или три щастие, ще съм независима и в никакъв случай трагична, ще  изпия поне част от някаква чаша свобода...аз се озовах на толкова познатата наша реалност. Защото безупречният професионализъм на японеца ми напомни изведнъж колко неумело стои на нашия политически пулт нашият политически елит, воглаве с най-личния там, Б.Б. Асоциацията беше доста нелепа, защото се връщах там, откъдето бягах. Но това е истината. Как дълбоко е вкоренен вече в душите ни този песимизъм. Как във всичко виждаме несполуките, конфликтите...Как във всяко наше бягство се появяват сенките на фрази и сблъсъци, и тъжни обобщения! Словесните двубои между политическите сили са изпълнени с „дебили“, с всякакви язвителни подмятания, появяват се  констатации от рода на „пикла без цици“ и точно подобни констатации получават виза за общественото пространство. Не че няма как някои трънливи и неблагоприлични фрази да бъдат опитомени – никой не смята, че има такава необходимост. Всичко е едно към едно. Затова се открояват  разсъждения като тези на Валери Найденов,

който с чувствително, но не гадно перо,

с тънка ирония анализира фактите – цивилизовано, подплатено с огромна информативна банка, с култура, без невъздържана гневност. И те кара да мислиш, а не да се потопиш в безизходицата на гнева.

 И така, погалена от могъществото на звуците, успоредявах случващото се на сцената  с онова, което беше извън вратите на Софийската опера. Сценографията на Миодраг Табачки, изчистена, внушителна и естествена, макар и наситена с много символи, ми напомни за отношението към нашите „възрастни“.  Стъпкани отвсякъде. А същият този Миодраг, дето си го представях млад  поради модернистичното виждане, всъщност е към седемдесетте. Познат по цял свят.

Но колцина от нашите хора на почтена възраст могат да стъпят на сцената на изявата? Като поостарееш, в България вече не те броят за нищо.  Но, мила Ани, заради теб сега си спомням за хора, които не се предават  и в късна възраст осмислят живота си.

Това е като подземна река, мощна и богата на минерали,

 които българският политически елит не може да отрече, да обуздае и да спре. Спортистката Йорданка Благоева, която е на седемдесет, е погълната от отговорности и вечно има някаква цел, както някога целта е бил високият скок.  Юристът Стефан Саранеделчев, също на седемдесет, пише книга след книга, с изследоватетелска страст събира къс по къс съдбите на юристи от Старозагорския край. Нямаме ли необходимост от тази памет? Новата му книга е за „намигването на Темида“ – пак събрани малки истории, реални късчета живот, истини с горчивини и смях. Редове, запазени за бъдещето. Да не забравяме и неуморимия наш колега Кирил Янев, не просто публицист, а страстен изследовател на събития и съдби, вече над деветдесет...

Неотдавна социоложката Мира Радева ме покани да я видя в новата й амплоа. В едно от кътчетата за култура на Националния дворец тя, заедно с Александър Кипров, представя вълнуваща импресия за любовта. Връща ни Едит Пиаф. И не само нея. Пее...И макар Мира да не е в редиците на възрастните, е прекрасна илюстрация за пътя, който един дух търси. Илюстрация за неуморимост и вяра. Тя не остава затворена в един кръг. Търси промяната. Опитва.

И се опиянява от всяка нова пътека.

Така че...Щом държавата не ни дава възможност да бъдем пълноценни люди до края на своите възможности, да опитваме сцени, да творим – ще трябва да го правим сами. Да си стегнем каручката и да потегляме. Да търсим бялата лястовица, която да зарадва духа ни. Да повярваме в себе си, в нещото, което можем да направим, дали следвайки традиции, дали хукнали след ново хрумване...Щом сме живи, ще трябва да вървим напред и да търсим смисъл. А защо с каручка, ще кажете. Ами защото отде пари за билети и за всякакви превозни средства. Да тръгнем по жицата...Да си търсим бялата лястовица. В никакъв случай да не спрем насред пътя. Защото, мисля си, нашият политически елит на това разчита. Защо да му доставяме удоволствие?!

Юлия ПИСКУЛИЙСКА