nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Буреносният Николай Хайтов (втора част)

(Продължение)

 

Хайтов нямаше умора в писането, пътешествията му из далечни страни, отпечатването на нови и нови книги, да сменя една творческа дейност с друга, да дава интервюта и добива все по-голяма известност, почит, признание, награди. Стана, доколкото помня (дано не бъркам) и Главен редактор на сп. „Родопи”, където го посещавах на разговори, после Директор но Творческия фонд към Съюза на българските писатели, депутат в Народното събрание и т.н. Но понеже и аз започнах вече да снимам като сценарист и режисьор първите си сатирични филмови импресии, документални, научно-популярни и други филми, да получавам награди и пр., освен вече познавайки „писателското ми перо”, след като при една от срещите ни ми каза, че съм имам изразителен, метафоричен език и пр., неочаквано ми предложи да заснема филм по негов сценарий за гръцките въстания с участието на българи и пр. Но понеже аз пък бях вече внесъл в Студията за научно-популярни филми сходна тема за Атонския манастир, веднага споихме идеите си и пристъпихме към неговата реализация. Той ми даде разширен документален текст за историческите въстанически събития в Гърция с участието на българи, аз написах Проекта си и лично го дадох на директора на Студията Чуковски, като останахме да чакаме отпущането на валутни средства и да тръгваме за Атон. Но ядец. Когато двамата хлътнахме при министъра на финансите да ги получим (мисля, че се казваше Коларов и внук на Васил Коларов) ни отказаха, поради липса на такива, като после лично получих и официално писмо от доскорошния ни премиер Пламен Орешарски като тогавашен началник на финансовия отдел. Така, че нищо не стана с идеите ни.

През послешните години ни се случваха и още какви ли не общи преживявания, вълнения, споделяне на разни идеи и пр. Но при все, че беше вече полетял в други орбити в търсене на писателската си обреченост той не погаси скромността, сърдечността и отзивчивостта си, нито се покори на надменността в целия неприязнен ръст, на каквато в много случаи е способен човека. И затова, когато през 2001 г. при завръщането на цар Симеон II в Родината да заеме премиерския пост на България, а аз бях поел задължението като кандидат-депутат на 39-ото НС да предлагам такива за новия Парламент, сред другите колцина предложих такъв да бъде и Хайтов. Като вече председател на Съюза на писателите, а и намиращ се на самия пл. „Славейков”, него ден го повиках да дойде пред Столичната библиотека да се поразходим сред сергиите с книги, хем и да поговорим за това, което бях намислил. Т.е. знаейки вече много добре богатия му обществен опит, знания, социалната му отзивчивост, безсънна работливост и пр., при все, че някога бил член на БКП, но после изключен от нея, реших да му предложа да стане депутат в Тройната коалиция: НДСВ, БСП, ДПС. Той обаче мигом и с категорична решимост отказа, като започна да ме облива с какви ли не хвалещи оценки, че аз трябвало да стана такъв, защото съм бил честен, скромен, работлив, всеотдаен, социално мислещ и пр., освен и добър писател. Така, че аз трябвало да стана депутат, а не той, нито други…

Но оттогава така се случи, че започнахме да се виждахме рядко тук и там, или когато специално го посещавах в Съюза на писателите – а кратки мигове. А за последен път го видях по време на смъртния му одър, когато отидох в черквата да му се поклоня. И тогава – пак за последен път, видях и Жени с вече възмъжалите му деца от предишните бракове. След като не бяхме се виждали повече от 30 години, пристъпих към нея, изразих съболезнованията си, а после я запитах приглушено: „Жени, забравихме се вече. Помниш ли кой съм?”, след което изненадващо за мен отговори: „Как бе, Станко… Не говори така. Веднага те познах…”

А сега за пръв път ще разкажа един сгромолясващ случай с Хайтов, на който него ден станах неволен свидетел. Беше през 1963/4 година след идването ми в София, а той вече достигнал до своите творчески върхове като Директор на творческия фонд на Съюза на българските писатели, носител на награди и още какъв ли не. А аз още нямах редовна работа в Киноцентъра, освен на краткотрайни договори като асистент-режисьор, нито софийско жителство, нито родители като кръгъл сирак още от малък, нито кръвни близки, нито пари, освен задължения към двете ми деца, при това живущ на свободен наем и т.н. Все чаках отнякъде да цъфне някое плодно клонче сред тежката ми материална нищета, но още нямаше поникнало такова. Поетесата Лиляна Стефанова като зав. Отдел „Поезия” във в. „Литературен фронт”, на който години преди това също бях Окръжен кореспондент в Бургас, искаше дългосрочно да ме командирова в Кремиковци да пиша разни неща. Но отказах, защото по поръчка аз никога не мога да пиша. Прие на моето място да отиде Георги Джагаров, защото по това време и той беше изпаднал в материална окаяност. Но Лиляна не се съгласи. Поетът Владимир Башев пък беше зам. гл. редактор на вестника и обеща да ми изплати авансов хонорар за няколко мои стихове. Но и това не стана. Препоръча обаче на Хайтов да бъда подпомогнат с определена творческа помощ от неговия фонд. Той мигом се съгласи и… нетърпеливо зачаках час по-скоро това да стане, та да живна малко материално. Но и тази надежда се запротака с дни. Влязох първия път при него в кабинета му и се уговорихме това да ми помогне без отлагане още през идната седмица. Но не би. Повторно отидох, но пак нищо не стана. Забавих седмица и пак влязох при него за трети пъти, със заканата да бъде последно, защото през тези дни бях вече натрупал доста разрушени надежди. Заварих го да говори прав по телефона с Жени. Докато чаках да свърши разговора, застанах до сами вратата. И както говореше уж откъслечно с „Да”, „Не”, „Добре” и… изведнъж гласът му прогърмя като при светкавична буря, заоблачила целия небесен простор. Такива гневни викове загърмяха от него! Такива оскърбителни думи заизрича с най-вулгарни псувни и заканителни крясъци, че не знам как не се срина кабинета му. Но и това не стигаше, а с бясна мощ започна да мята насам-натам от бюрото си купищата от канцеларски папки, мастилници, перодръжки, попивателни, докато пода се засипа с тях. При все това пак не спираше. Защото, без още да бе укротил вулканичните си изригвания, заедно с неспирните му викове и псувни, изведнъж както говореше по телефона, с динозавърска сила го изтръшка от бюрото си на пода сред купчината папки, след което започна да скубе кабелните контакти. Видях се в чудо и не знаех какво да правя: да бягам ли, да пристъпя към него и опитам да го успокоя ли, да му заговоря ли… Съзнавах, че никаква словесна кротост и благоразумие не можеха да възпрат душевните му взривове, затова, видял безплодността на което и да е мое разумно решение за подкрепа, продължих вкаменено да стърча в изправената си стока. После той се смълча и застина сталактитно зад бюрото си, устремил красивите си зелено-сини очи в моите. Постояхме така безмълвно загледани един в друг, когато по същия спонтанен начин и аз му отроних „Друг път ще се видим” и рязко напуснах кабинета му, без повече да стъпя в него…

Но едва него ден видях какъв буреносен ураган е бил моят приятел Николай Хайтов. И то не само със своя непобедим дух от духовна мощ, сила, достойнство, талант, глас, упорство и мъдрост, но и от достолепна гордост и мъжко честолюбие, и то без нито грам робска ранимост и унизеност.

Да, кратки мигове на гняв, дързост и безцеремонност бяха пробудили кротостта му, с които не го познавах дотогава през отминалите години. Затова и никога не допуснах, че зад скромността и ласкателните му житейски възторзи, точно той може да всели у себе си и в околните такава буреносна неудържимост от неукротима ярост и непощадимост. Знаех само, че силно ревнувал Жени. Но тя ли беше причината – не знам и никога няма да науча.

 

     Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор


Писателят със своя син - скулпторът Александър Хайтов

Писателят със своя син - скулпторът Александър Хайтов

Малкият син на Хайтов - Здравец Хайтов

Малкият син на Хайтов - Здравец Хайтов

Паметникът на твореца в Борисовата градина

Паметникът на твореца в Борисовата градина

Гробът на Николай Хайтов в столицата.

Гробът на Николай Хайтов в столицата.

Писателят в последните години от своя живот

Писателят в последните години от своя живот

Хайтов със съпругата си Жени Божилова

Хайтов със съпругата си Жени Божилова

Незабравимата хайтовска усмивка

Незабравимата хайтовска усмивка