nabore.bg

Напоследък в поредица наши популярни вестници заговориха какви ли небивалици за именития наш писател Николай Хайтов. Бил такъв и онакъв, стоял разкрачен над отрязани партизански глави, член на партията и изключван от нея, женен и развеждан, изневерявал и се влюбвал, обичал и необичал… Колко са греховете му и заслужават ли опрощение или състрадание, самият аз изпадам в морална немощ да квалифицирам какви са били деянията му. Затова ще разкажа за него, което знаех, освен че съм бил пряк свидетел на някои случаи, а и многогодишен приятел.

През 1960 г. бях окръжен кореспондент на най-популярният по него време многотиражен и четен наш вестник „Народна култура”. В тази ми функция, а и заради други дейности в културната област, често идвах в София. Тогава се запознахме с Николай Хайтов, постъпил във вестника като редактор и вече начеващ писател. Не ме отмина приятелска близост и с бъдещата му жена Жени Божилова (трета от браковете му): чернокоса, лъчезарна, дружелюбна, жизнена, която беше негова колежка като преводачка на вестника. Щом свършех задълженията си из съответните отдели, хлътвах в стаята на Николай за размяна на някои общи приказки, след което поемах обратния път за Бургас. И това продължи година и повече, което ни правеше все по-близки и потребни за взаимни разговори: той каже едно, аз друго, като в не редки случаи към нас се присъединяваше и Жени. И тогава в Бургас неочаквано получих пощенска пратка от Хайтов с неговата първа книга с разкази „Искрици от огнището”, изд. на „Нар. младеж” през 1959 г. А под корицата беше изписал: „На др. Станко Михайлов – с най-приятелски чувства и пожелания за скорошен реванш. Ник.Хайтов, София 12.Х.9… (пълната година не е изписана четливо, а съкратена, която не мога да разчета). А когато само дни след това ми се обади по телефона да попита дали съм я получил и му потвърдих с благодарност, той допълни: „Е, аз също, че я приемаш със сърце. Така, вечер ще я четеш и ще се преспиваш с нея…”

А колегиалната ни близост се прероди в приятелство, когато през късната и дъждовна есен на 1962 г., след спечелен национален конкурс, дойдох на работа в София като млад асистент-режисьор в „Българска кинематография”. Независимо от това продължих да пиша във вестника. А понеже мъчително тежко изстрадвах раздялата с двете ми малки деца, скоро след това отпечатах на първа страница в него обширната си статия: „А ДЕЦАТА?” В нея остро осъждах семейните разводи, чието деца от брака най-често оставаха без родителски грижи, обич и ласки като сирачета. Но тя толкова бурно бе приета от читателите, който проблем публично се поставяше за пръв у нас с такава острота, че се откри дискусионна трибуна за всеобщо мнение и оценки, достигащи до стотици. Всички хвалебствено ме подкрепяха, освен много известния тогава юрист, преподавател, специалист по семейните проблеми, общественик проф. Нисим Меворах (баща на поета Валери Петров), който в същия вестник ми отправи няколко укори в областта на правосъдната система, макар че нямаше как да я познавам толкова компетентно. Тъй или иначе, след въпросната статия Хайтов изрече толкова възхвали за нея, че от него момент станахме почти неразделни. (може би, защото бил вече минал през два развода на своите бракове с деца и пр., които факти не знаех, а вече сърдечно обвързан и с Жени, затова е бил и толкова чувствителен на темата за разводите, децата и пр.). Освен, че ден през ден се виждахме в редакцията, но дълго време през 1963/64 години почти всяка неделя в 10 часа преди обед ме канеше у тях на гости в тогавашния им апартамент срещу паметника на „Патриарх Евтимий”. Щом влезнех в хола, той веднага пристъпваше към мен и сядаше на дивана от лявата ми страна. Жени пък след минути ни поднасяше своя домашен кекс с гореща чаша какао и двамата започвахме разговорите ни за едно и друго до 12 часа, когато си тръгвах.

По-късно пак ми даде с автограф и другата си книга „Пътеки”, изд. 1968 г., сборник с едноактните му пиеси: „Лодка в гората”, „Пътеки”,, „Кучета”, върху която написа: „На Станко Михайлов, с най-добри чувства”, подпис. Ник.Хайтов”. Аз пък от своя страна му дадох отпечатаната ми вече по същото време театрална пиеса „43-мата” за бунта и бягството на 43-мата осъдени на смърт революционери на остров „Света Анастасия”, приета с най-висока оценка от Художествените съвети, Идеологически комисии и др. От младите тогава наши автори, освен че и вече приета за поставяне в Бургас, Русе, Пловдив, Военния театър, Телевизионния театър и др. от най-елитните режисьори и драматурзи: Коко Азарян, Кънчо Илиев, Владимир Свинтила, Банчо Банов, Русев, Борислав Петров и др. А от „старите” пък драматурзи беше пиесата „Камък в блатото” на Георги Караславов. Тогава по този повод с Хайтов излязохме на кратка разходка по пл. „Славейков”, хем взаимно да изразим впечатленията си от театралните ни пиеси, а и да побъбрим за това и онова. А през това време той беше вече надвишил очакванията на приятелите, колегите и читателите с новите си книги, пиеси, а вече и с филмите си.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

(Следва продължение)