nabore.bg

Превърнали сме се в биомаса от мърморещи човекоподобия, оплакващи се взаимно от цените и собствената си неоценена безценност

Националното ни достойнство спада непрекъснато под нивото на река Дунав. Без да сме поробени, чувството ни за достойнство хърка непробудно и сякаш това е завинаги...
По турско в град Елена нямало черква. Местните хорица поискали разрешение от Стамбул, но оттам не им дали съгласието да си вкопаят храм, макар и в земята. Тогава отишли с прошение до валията в Русчук. И там им отказали.

Ония мъже обаче са били истински.

Събрали се, повъртели се около чорбаджиите, подумали си като българи и един от най-богатите отсича: "Грабвайте се и започвайте строежа, аз ще имам грижата да оправя нещата!"
Събират се мало и големо, деца, жени и старци и за 40 денонощия изкопават дупката за черквата, изграждат стените й, вдигат я малко над повърхността и я освещават. Кога точно са изрисувани странните й стенописи не се знае със сигурност, но и днес първият еленски храм "Св.Николай", макар и превърнат в музей, топли душата българска не с чутовен подвиг или с черешово гърмене, а с незабравимия праведен пример за единението на народа ни - чорбаджията с парите, бедняците с ръцете си, майсторите с майсторлъка си...
Турските власти веднага пратили хора да проверят като каква е тази работа,

дето гяурите са я подхванали,

но били пресрещнати отдалеко с по някоя и друга кесийка с жълтички, а на валията цяла капа пари била проводена... Доложи ли му, че еленчани градят не храм, а житохранилище...
Къде отвя вятърът на историята това семе, това животоспасително жито на духа? Защо остана само плявата? Защо превърнахме вярата в хляба в най-висшата потребност, а когато закъсахме и за хляб, вярата ни не възкръсна...
По турско ли българите са били по-гладни за своите светци, или днес сме по-жадни за залъка на ближния? Къде е разпятието - единствено във всекидневието ни, в което гаснем като лоеници, или в онова нарочно "въпреки всичко", чрез което дишаме и ходим изправени по земята...
Толкова наведени май скоро не сме били, да крачим с поглед, забит в пръстта... Носим не хорски души,

а озверение на българи срещу българи...

Днес като никога ние нямаме никаква идея, която да ни обединява, нямаме кауза, която да ни сбира, нямаме обща цел за пожертвувание...
Превърнали сме се в биомаса от мърморещи човекоподобия, оплакващи се взаимно от цените и собствената си неоценена безценност. Защото си подменихме ценностите с целите. Докато търсим вината у другите, в съседите по двор и граница, в малцинствата, в другите етноси и народи, докато липсата си на воля оправдаваме с кретенизма на околната среда, няма да вдигнем храм нито в себе си, нито над себе си.
По-лошо е, че нашето отрицание на отрицанието не работи. А трябва. Иначе

вреди на националната ни енергия,

която е сбор от споминалите се народни будители, от съвестта на убитите ни учители, от стойността на българските ни стоици, светци и стражници - три синджира рожби на родината, доброволни носачи на съдбините й, сияйни синове и щерки на земята ни - всичко това плюс нашето лошо настроение и отвращение от солта на всекидневието, вкарва в небето над България само мрак, мизерия и мерзост...

Когато получа възможност спохождам старите черкви, днес повече молитвени преддверия към страха от смъртта, отколкото уважавани убежища за извисеност и космогонична хармония. Преди години, на връщане от поредното ми поклонение пред светите места в Елена, дето му казват, че е българският Витлеем, минах и през Велико Търново. Пообходих покрайнините на Арбанаси, влязох в манастира „Св.Никола”, чиито разграден двор граничи с бившата партийна резиденция. И докато се щурах из старите манастирски гробища в техния край

се озовах над гроба на известен мулти сънародник,

мулти бизнесмен, застрелян преди точно в сърцето пред мулти офиса си в София. Сега над вечното му обиталище е вдигната зидана гробница, но тогава връз прясната му отморницата лежеше само една плоча. Паметна плоча, върху която всеки можеше да стъпи.
И всеки може да се почувства по-богат, по-щастлив, по-голям, по-висок, по-жив от легналия под земята. И дори да изпита неочаквано съжаление, а не презрение към този мистериозно преуспял в живота си мъж. Дали всеки от нас би могъл да се отръска от сянка на завистта към мъртвия мултимилионер?

И да не оцапа връхната дреха на душата

с мазната си мисъл за оставените баснословните банкови сметки у нас и в чужбина... Дали на редовия българин би му домиляло за двете му малки децата, останали сирачета? И какъв е смисълът на това „оставено имане”, след като ги е изоставил завинаги? Какъв е смисълът на цялото упражнение, когато два чифта детски очи никога няма да разберат защо някой е застрелял баща им, както на село трепят бесни животни. Кой ще им обясни защо добрият Бог ги е наказал да отраснат без баща...
Моралът, бедний ми сънароднико, е личен избор, нелегален и опасен душевен товар, скъпоценност, която днес е обезценена до цената на кило нокти и копита.

Българите по турско са имали повече морал.

Защото не са били на власт.

Сега, когато управляваме, масово предпочитаме да си осребрим бедняшката почтеност на предците. И да чуждопоклонничим. Не случайно викаме мерси, вместо благодаря.

И чао, вместо сбогом.

Ето защо си заслужаваме участта. И с нас продължават да се държат не като със сънародници, а като с изтърпяваща всякакви унижения публика, докарана отново, но този път от своите, до безпросветна и безпаметна рая. 

Румен ЛЕОНИДОВ