nabore.bg

Достойнството ни в историята никога не е имало бакалската калкулация на временната печалба     

Защо се раздели народът?

Защото все още мисли блоково, мисли, без да обиждам никого, първосигнално. Мисли линейно. И това се отнася от президента и министър-председателя, та чак до лидера на Атака. Смятат, че това, което трябва да се одобри, е ангелски правдиво, а това, което трябва да се осъди, е зловещо и злокобно неправилно. Това е един далечен отглас от още по-далечни разделения и разграничения, които явно, че не идват от вчера и няма да свършат до утре. И това е нашата беда, и това е нашето проклятие.

Защото изобщо не може така да се разграничи лабораторно и противоположно морал и политика. Вярна е циничната сентенция,

че в политиката няма никакъв морал.

 Да напомням ли за редовните бележки в докладите на европейските чиновници -  корупция по високите етажи, престъпност, липса на справедливо възмездие. Ще кажете това са повече морални категории. Но ако беше така, още щяхме да се бутаме по лабиринтите на мезозойската ера. Защото много хора са тръгнали от морални, а не от интересчийски съображения да променят нашия свят. Не само българския. И в това отношение ако говорим, че морал и политика са съвсем различни неща, колко много светли умове и героични фигури би следвало да бъдат обявени за глупци! Защото те са действали от морални подбуди. Българската държава беше създадена от морална емоционална агитация в полза на българите, което позволи Русия да свърши своята освободителна мисия. Иначе можеше да бъде блокирана, контрирана, спряна, изолирана от един общ от типа на времето на Кримската война блок от западните сили. И в такъв случай можем да кажем, че не винаги моралът триумфира в политиката, но политика без морал е цинизъм.

Историята учи, че хората не се учат от нея.  

Има някаква особена дисбалансираща система в нашите опити да кажем хем колко сме велики, как сме тръгнали от Средна Азия и сме спрели в Мала Азия, как сме държавообразуващ елемент за 30-40 съвременни държави. И в същото време – такова самоунижение, такава самоподигравка, такива недомислени до простащина шегички спрямо нас самите... Не мога да разбера къде е величието и невежеството на тази необяснима за нас поза, при която хем ужасно се хвалим, хем ужасно се самооплюваме.

Хора с амбиции за политически водачи произнасят фразите, че българският народ трябва “да си смени чипа” или, че е „лош материал”. Младите в условията на информационно общество се отчуждават от историята.

Парламентът работи срещу лозунга на фасадата си. И „пет пари не дава”, че дехристиянизацията на Балканите не би било голяма беда, ако не беше преднамерено, програмирано последователно и често пъти с нецивилизована методика извършвано действие. Няма нищо страшно да се появят не християнски държави на Балканите. И все пак тази идея за непрекъснатото проникване на албански бежанци в Македония, за нарушаване на етническия, на демографския баланс, продължаващото разделение на Кипър, това, което се случи с Косово, и мълчанието на българските политици по тези проблеми,

не може да не ни тревожи.

Защото рано или късно това, което се случва на един балкански народ, етнос, държава, конфигурация, независимо каква, рано или късно се случва и на нас. Макар и с известно закъснение, макар и не в същите мащаби.

Без да се вживявам в ролята на назидател, основният извод от нашето минало като предупреждение, като това, което не трябва да се прави е, че не трябва да взимаме временно силните за вечно силни. И да им предлагаме територията си за бази, а войниците си за мишена. Доста отблъскващо е да казваме – това ще спечелим, съюзниците ни ще ни възнаградят, те ще ни пазят, те ще ни покровителстват, ще ни помагат. Една нация, един народ има и нещо забравено - достойнство, което не винаги има бакалската калкулация на временната печалба, на временната потреба. И в това отношение намирам, че наред с другите неща, ние трябва да преизградим нашата позиция от това какво точно става близо до нас с такава страхотна сила. И не е толкова важно какво ще загубим, а какво ще спечелим.

Важно е какво диктува нашата личностна и колективна съвест.

Често пъти ние сме се опиянявали от временни успехи – и през 1912 година, и през 1915 г., и през 1941 г. и през 1944-та, и през 1989-а. После се е оказвало друго, а погледнато с разума на тогавашния конюнктурен миг, изборът е бил правилен. Но извинявайте, с какво тогава политиците са по-добри от нас и заслужават различните битови, славни и престижни предимства, ако не виждат поне 20-30 години напред. Не виждаш ли години напред, с какво ти имаш право да се наричаш политик. Този приспособленчески, адаптивен момент към силните, че „цялото “прогресивно” човечество в момента е там, и ние трябва да отидем”, често пъти ни изиграва лоша игра.

За извод и финал на днешното замисляне избрах една фраза от последния телевизионен разговор с човек, който добре познаваше историята – незабравимият проф. Николай Генчев: “Върху развитието на българската историография продължава да тежи тази нейна зависимост от политиката, която е присъща на българските историци още от епохата на Възраждането, но особено се засили през последните години. Продължава да тежи тази лекота, с която се променят основни възгледи и концепции за нашето минало. Продължава да тежи малкият духовен обем, който обхваща историографията и културата, за да може да подсигури всяка една гледна точка. И затова напоследък щом се смени една власт в България, веднага започва да се подменя историята. Отново сме свидетели на действията на маса хора, по-млади или по-стари, но общо взето с една обща характеристика – по-малоумни, които се опитват да нагодят историята към последното заседание на Народното събрание.”

До кога?

Проф. д-р Петко ТОДОРОВ*

-------

• Авторът е преподавател по медии и обществени комуникации в Университета за национално и световно стопанство в София