Интервю
- search
- Всички
Публицистът Борис Данков: Насилие и пошлост се ръсят от телевизиите
Журналистът от „Народна младеж” разказва за срещите си с Лех Валенса, Евтушенко и Леда Милева
Борис Данков е роден на 16 април 1941 г. Завършва Априловската гимназия, а след това - българска филология и журналистика в Софийския университет. От 1974 г. до 1978 г. е журналист във в. „Народна младеж“, а след това до 1983 г. редактор във в. „Работническо дело“. От 1983 до 1989 г. кореспондент на вестника във Варшава. След демократичната промяна през 1989 г. е сред екипа на новосъздадения от Стефан Продев в. „Дума“. От 1991 до юли 1995 г. е член на редколегията и зав. отдел „Култура“ на вестника. През 1995 -1998 г. е директор на Българския културен институт във Варшава. Автор е на книгите: „Магията на словото“, „Полша - вчера и днес“, „Сянка на птица“, „Хаос“, „Енигма“, „Колибарски сънища“, „Гневни хроники“. През 2016 г. излезе новата му книга "Събеседници".
-Г-н Данков, казвате, че „хубаво“ интервю се прави трудно. Как успявате да стигнете до своите събеседници, да ги накарате да се разкрият?
-Тъкмо напротив и обратно - сред нашего брата журналистите се шири мнението, че няма „по-лесен“ жанр от интервюто. Хващаш си касетофончето. Намираш си подходящ събеседник. Питаш го и той ти отговаря. Другото го оставяш на слушателя, зрителя или читателя… Но, за да се получи „хубаво“ интервю, не е достатъчно да се дърдори на „прима виста“. Важното е да се насочиш към интересна тема и да намериш умен събеседник. Не на последно място - да си „в час“ с темата, по която ще разговаряте.
- Работил сте в „Народна младеж”, „Работническо дело” и „Дума“. Как беше някога, как е сега?
-На Тодор Живков се приписва фразата, че „добрият журналист пише не това, което е, а това, което трябва”. Мисля, че тази „сентенция“
изчерпва въпроса за „обективността“ на някогашните „средства за масова информация“, които бяха под пълния контрол на „партията
ръководителка“, а личната изява на журналистите се подчиняваше на съзнателна и подсъзнателна… автоцензура. Във в. „Народна младеж“ работих в отдел „Писма на читателите“, чийто шеф - рано отишлия си от този свят Йордан Янев - се стремеше да ни дава „свобода за изява“, насочваше ни към „злободневни теми“ на преливащото тогава от опитимизъм „зряло“ социалистическо общество. Може би именно поради тази причина през 1977 г. той беше сред 13-те уволнени журналисти от вестника заради „скандалното“ интервю с Радой Ралин и Борис Димовски. Същата година постъпих в „Работническо дело“ с екипа на Петър Дюлгеров и Валентин Караманчев, който (поне графично) промени консервативния облик на „партийния орган“ и по тази причина набързо беше подменен от Т. Живков, поради страха да не би да извърши някаква „трансформация“ и в съдържанието. След „чистката“ останах във вестника по една случайност. Току-що се бях завърнал като кореспондент от Полша, когато през 1989 г. настъпи „демократичната промяна“ и вестникът бе поет от Стефан Продев. Той промени името и „линията“ на вестника. На него дължа по-сетнешното си присъствие в „левия вестник“. Колкото до сравнението между „някога“ и „сега“, то е немислимо от всяка гледна точка, тъй като, ако в „онези години“ журналистиката беше
подчинена на партийния апарат , днес тя е изцяло зависима от корпоративните политически, да не кажа мафиотски интереси на новата номенклатура. Сама виждате колко „жълти“ издания се нароиха; какви „обществени“ телевизии мътят мозъците на зрителите с разните биг-брадъри, вип брадъри и реалитита; какво насилие и каква пошлост се ръси от тъй наречените трилъри и мистерии; каква сладникава помия се лее от комшийските сапунки; с каква дивотия ни облъчват нашенските крими-сериали и скучни водевили, пропагандни филмови клишета.
- На какво се дължи неграмотността, опростачването на езика ни, духовното обедняване?
- В немалка степен това е резултат от езика на споменатите „медии“. Значителен е „приносът“ и на новия „демократичен“ морал и овълчените взаимоотношения между хората; на парадиращата простотия и посредственост на управляващите. Бездуховността се дължи на същата тази посредственост и ширещата се парвенющина на „заможната класа“, на богатите. Не на последно място - на нищетата и недоимъка на бедните и пенсионерите. За това най-красноречиво говорят самите факти - днес над 2.5 млн. българи живеят под прага на бедността, а над 5 млн. са с доход по-нисък от необходимия за издръжка на живота. Най-много ме тревожи наследството от тъй наречения „преход“, с което страната ни посрещна новия 21 век - разруха на икономиката и социална деградация, морална и екзистенциална криза, бедност и недоимък. Още - криза на духа, на идентичността и на какво ли не още… В крайна сметка - появата на едно безропотно и овчедушно общество, оставило се „на заколение“ в ръцете на наглите и безскрупулни управници. Безпокои ме деградацията на „генетичния материал“ на нацията”. През последните 25 години над 2.5 милиона млади българи бяха принудени да напуснат страната и да емигрират в чужбина. Подобно „източване“ на жива кръв от организма на нацията ни досега е непознато в нашата история. Вече няколко години подред авторитетни учени алармират, че България е на ръба на задълбочаваща се демографска катастрофа. По показателя смъртност - 15,6 промила - се нареждаме на трето място в света след Гвинея Бисау, Чад и Лесото. Годишно намаляваме с 80 000 души, което означава, че всеки ден губим по 220 души. Ако до 2050 г. се запази тази тревожна тенденция - тогава в страната ще живеят 3,5 млн. цигани, 1,2 млн. турци и… едва 800 хил. българи. Още в 2003 г. известният учен и публицист проф. Чавдар Добрев провидя най-голямата заплаха за България през новия 21 век: „Да изчезнем. Всички вкупом да се стопим, да се претопим, да ни няма.“
-Дълги години сте живял в Полша. Кое е най-силното ви впечатление от престоя там?
-Може би това, че там така нареченият преход към демокрация и пазарна икономика не се проточи толкова много, както това стана у нас. През 1987 г. имах шанса да се срещна лично с Лех Валенса в цеха за поддръжка на електрокарния транспорт в Гданската корабостроителница. През 1995 г. взех от него интервю за „Дума“, в което той, вече в качеството си на президент, смяташе че най-голямото постижение на Полша e така нареченият „плавен преход“ към пазарна икономика. Във всеки случай - без нашенския разгром на икономиката и последвалото го разграбване на „неефективните“ предприятия, фактическата ликвидация на селското стопанство.
- Вадил сте с памук душите на едни от най-будните умове на нашето време, кои са най-интересните ви срещи?
- Вероятно имате предвид най-новата ми книга „Събеседници“ , повила се на книжния пазар неотдавна, в която съм включил около 50 разговора, интервюта и анкети с български и чуждестранни творци - писатели, художници, музиканти, артисти. В моите разговори винаги съм търсил умния и интересен събеседник, което винаги ми се е отдавало. Сега си спомням моето последно интервю с Дончо Цончев в дома му, някъде в началото на юли 2010 г. Въпреки че беше вече тежко болен, той с радост прие моята покана за разговор. Или по-точно - за „изповед“, както сам се изрази тогава, а на въпроса ми как намира сили да работи в това състояние, отвърна: „От Бога, от природата. Напоследък често ме съветват: „Пази се, щади се, пастри се!“ За кого и за какво да се спастрям. Когато човек има в себе си нещо, което може да даде на другия, не бива да се спастря. Щастие е да видиш очите на онзи, комуто си дал нещо. Тогава имаш чувство за рая…“ Само няколко дни по-късно Дончо се пресели в отвъдното. И аз съм сигурен, че той е отишъл в рая, независимо от неговите земни грехове.
- С какво ви впечатли Леда Милева, с която сте се срещал отблизо?
- С нейната аристократична изисканост и непринуденост в общуването. Няколко пъти съм се срещал с Леда в дома й на ул. “Незабравка“ в София и нито веднъж в нашите разговори не съм доловил каквато и да е отсянка на фалш или надменност, макар да имаше основания за по-голямо самочувствие. В края на краищата тя е дъщеря не на кого да е, а на Гео Милев, но никога не се изкушаваше да се съизмерва или поставя до него. Тази скромност ми вдъхваше респект и уважение към нейната личност.
- Интервюирал сте и Евгений Евтушенко. С какво сте запомнил големия руски поет?
- С Евтушенко се запознах по време на една от последните международни писателски срещи през 2006 г. Разговарях с него близо два часа във фоайето на хотел „Родина“. Спомням си, че в началото на нашия разговор го репликирах за екстравагантното облекло и крещящите цветове на дрехите, с които се появява на литературни четения и срещи. Той ми отвърна, че това е част от неговото предизвикателство към… „сивотата на живота“. А иначе през цялото време на разговора съжаляваше, че човешкият живот е твърде кратък, че му трябват поне още 20 години, за да изкаже и напише онова, което не е успял да сподели с читателите.
- Преди няколко години изоставихте София и сега живеете в Габрово. Как е животът в провинцията?
-Минорен, спокоен, във всеки случай много „по-екологичен“ отколкото в София. И по-здравословен във всяко отношение…
-Какво ви възмущава най-много от днешната българска действителност?
-Простотията и арогантността на управниците; меркантилизма и посредствеността на така наречената „политическа класа“.
-Народ, който не е обединен от обща вяра и идея, има ли шанс да оцелее?
- Основателен въпрос. Все пак ми се ще да вярвам, че народът ни ще намери някаква опора и сила да се оттласне от дъното на това зловещо пропадане и да излезе „на светло“.
- Вярата ви за България?
- По-скоро все още е жива надеждата ми, че денят на българското избавление е близо, че не всичко е загубено. Но това е само надежда. Иначе вярата ми остава непокътната, такава, каквато са ни я завещали нашите предци. Амин!
Интервю на Драгомира ИВАНОВА