nabore.bg

 В неделната утрин на 10 ноември 1996 г. беше срещата ни с българските емигранти в черквата “Свети Георги” в Лос Анжелис, САЩ. А преди да започне черкуването, с Диана Димих и синът ми Владислав Михайлов участвахме в богослужението на архимандрит Дамян. Тогава достолепният отец развълнувано ми каза, че за нашето гостуване в храма известил видни наши сънародници и държеше на всяка цена да останем на тържествения обяд, а после и на разговори с тях. Приех без отказ и с вълнение. Независимо от тежката им емигрантска участ и дали бяха успели в новото си житейско поприще, всички носеха повелите на историческия български произход, прекланяха се пред славата на нейната вековна история и език. Без да крият почитта си съм църквата, нито враждебно да отпъждат от себе си своите сънародници, независимо от тяхната религиозна, политическа и социална принадлежност, всички пристъпваха един към друг с братолюбива обич и уважение. През кратките часове на взаимно общение ние също бяхме част от тях в малката българска черквица зад огромния океан и това ни изпълваше с умиление. Възнаграждаваше ни гордостта, че всички заедно коленичим под едно небе и молитвено свеждаме очи към свещеното ни българско знаме.

След богослужението се отправихме към приемния салон на втория етаж. Когато заехме местата си зад подредените маси с вкусните български ястия, останах изненадан от гостолюбивия порив на отец Дамян. Вече в светско облекло, той раздаваше приятелско внимание на гостите, сред които не правихме изключение и ние.

Най-вълнуващото в обедното тържество бяха сърдечните контакти помежду им. Отец Дамян сновеше от човек на човек и току довеждаше до мен единично или на групички някои от тях да се запознаем. А най-силно впечатление ми правеше, че част от тях ме познавали още от България от книгите ми, от филмите, от статиите, интервютата и пр. А д-р Ели Вълкова и съпругът й Юлиян впиха очи в моите, заявявайки с вълнуваща искреност, че четели всяка моя появила се статия или книга още преди емигрантството им, а сега вече и в Америка, които те най-старателно подреждали в библиотеката си като семейна реликва. Когато чувах тези ласкателни думи за себе си, малко е да кажа, че ме просълзяваха. Защото никога не съм се възприемал за толкова нашумял писател, филмов режисьор, изследовател, откривател. А и нали самият аз още от малък колекционирах творбите на всеки наш или чужд писател, техните изречени мисли, мъдрости?

Ала най-незабравими ще останат миговите, през които почувствах като свои приятели д-р Павлов и колежката му д-р Ели Вълкова, архитект Венелин Ганев – родственик и кръщелник на видния български професор и общественик от миналото със същото име, арменецът Ашод Артунян, Колю Странджата – талисмана на църквата и човек с невероятна житейска съдба, младата наша актриса Михаела Стойкова, отскоро стъпила на американска сцена, Христо Ушев, Димитър, Наско, който три години се е укривал в пустинята, защото нямал американско поданство и кой ли не още. Всички до един бяха все скорошни и по-отдавнашни наши емигранти, но до един копнеещи да видят отново България или да се завърнат на земята й. Не беше по-различна участа и на другите ни сънародници, които като пред църковен олтар искаха да изповядат пред мен с Диана и сина ми емигрантската си участ (някои от тях съм описал в книгата си “Сбогом, илюзии”).

Сред тях беше и Ашод – дребен, слабичък, неприкрито страдащ и съсухрен 60-70 годишен арменец от Варна. Седеше до мен край масата, слушаше разговорите ни с тоз и онзи, които прииждаха към мен и само прибърсваше плачещите си тъмни очи. Повече от 30 години изминали, откакто дошъл в Америка и оттогава нямало ден и час да не мисли и да не плаче за България. Отдавна искал да се върне, но все нямал пари за обратен билет. На всичко отгоре заболял от рак в дебелото черво, което неотдавна оперирали, но… несполучливо. Оттогава дните му станали мъчителни и небъдни за по-нататъшен живот, а с това и напредващите му възрастови години. Така, че нямала да се сбъдне мечтата му да се завърне отново в родината и бъде заровен в родния му град Варна…

Накрая Ашод дотолкова сроди съдбата си с моята, че обещах аз с Диана и Владислав да му купим билет за България. Като чу това, още повече се затресе от плач. Каза, че вече нямал да издържи на толкова дълго и тежко пътуване. А къде и при кого щял да отиде вече, като никъде нямал близки, освен своя племеница във Варна? Това пък задължи сина ми от този ден редовно да го навестява в американското му бедняшко жилище в края на необятния град, да го утешава и подпомага с каквото може, докато един ден получих от него писмото му заедно с негово стихотворение. То няма поетична завършеност, нито езикова култура. Но и да ги има, пак не може да се спои с онова тежко душевно чувство, което таи в себе си. Защото човек може да е съвършен в строежа на едно стихотворение и то да кънти от звучни рими, ефектни метафори и мъдри поанти. Но ако няма в него душата, болката и съдбата на създателя, то е само красиво словосъчетание. Затова ще го предам така, както Ашод го е написал на пишеща машина заедно с приложеното към него кратко писъмце (също неграмотно и крайно нечетливо написано). Независимо от това по чувство, родолюбие, болка и стенание то е стократно по-извисено от най-завършеното лирическо творение.

РОДНА ЗЕМЯ

Обичам те Българио,

обичам те моя родна земя!

Обичам твоя лазурен бряг,

обичам моето Черно море,

обичам те моя Стара планина.

Обичам твоите гори, реки, поля

и моите незабравими спомени

от родната ми земя.

И ти Българио със сърдечна усмивка,

предай моите привети и целувки

на моята скъпа родина България.

 27 Януари 1994 г.

На друга пък цветна страница – пак на машина, е приложил:

ПОМЕН

от Ашод Х. Артюнян

взел участие в Отечествената война, с 8-ий пехотен приморски на Нейно Царско Височество Княгиня Мария Луиза полк, Отдельонен командир телескопни уреди и радио-телефонни свръзки, при бойни операции, при отделение за командване ротата, с ротен командир подпоручик Димитър Стоянов при Втора минохвъргачна рота.

 ЧЕСТ И СЛАВА НА ЗАГИНАЛИТЕ КОМАНДИРИ И БОЙЦИ ПО БОЙНИТЕ ПОЛЕТА НА РОДИНАТА!

С почит: Ашод Х. Артюнян, боец

Под него е приложено и копие на следното кратко писмо от Министерството на труда и социалните грижи в Българиа, под № 94-04-14 от 05.02.1993 г., без да знам какъв е бил повода.

“Г-н Артюнян,

Получихме писмото Ви и Ви благодарим за топлите чувства, които сте запазили у себе си към Родината и нейните деца.

Дължим да Ви уверим, че държавата прави всичко възможно за да направи живота на българските деца-сираци по-лек и радостен.

Като Ви благодаря още веднъж за писмото Ви, желаем здраве и спокойни дни.

Началник управление:        (М. Манолова, подпис)”

А, ето и самото писмо на Ашод до сина ми:

“Драги Владислав.

Случайната ни среща в нашата българска църква бе една добра среща за нашето запознаване, която допринесе да ме запознаеш с татко ти и твоята роднина, така че не успях да узная коя и каква е ваша близка. Сърдечно се извинявам за случая.

Благодаря също за книгата…

И така аз ви пожелавам много здраве и успехи в живота и също пожелавам на татко ти най приятно и добро пътуване за родната страна, България и красива столица “София”.

Всеки българин принадлежи на българска земя.

Тя е родна и славна за всеки българин за цели 14 века.

Душата на българия е гордост…”

Нищо повече не мога да прибавя към горното, освен което по-късно узнах от сина си. Ашод легнал неподвижно от раковото си заболяване, неспасяем повече за живот след несполучливата му операция. А скоро след това починал в пълна забрава, самота и нечовешки мъки. Три месеца го държали гол в хладилника на моргата, без да открият близки, докато накрая бил кремиран.

Е, божие благословение ли е такъв живот за всеки емигрант, напуснал родината и семейството си с отворена глътка за “слава” и материално благоденствие, или сатанинско проклятие?

А ако беше жив Ашод може би щеше да извика:

“Братя българи, останете в браздата, в която сте се оплодили, а не се превръщайте в нейна гнилост”.

Станко МИХАЙЛОВ, София

0895/10-40-43

 stanko.mih@abv.bg