Архивите са живи
- search
- Всички
Несериозното насериозно: Автошарж на БГ журналистиката с анекдоти и цитати
Годишнини на проф. Георги Боршуков, проф. Дафин Тодоров и проф. Филип Панайотов
Ботевият „Будилник-вестник сатирически и юмористически“ трябваше да вдигне българина от сън дълбок... . А с него и журналистите, които ставаха и тъпанари, и гайдактори, оприличаваха сатирата си на комари, щурци и стършели, разкриваше ни учебникът на проф. Боршуков
През 2023 г. се навършват 120 години от рождението на проф. Георги Боршуков, 100 години от рождението на проф. Дафин Тодоров и 90 години от рождението на проф. Филип Панайотов. Това са трима от най-обичаните преподаватели по история на журналистиката във ФЖМК на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Студентите им и до днес цитират шеги, с които те ни водеха из славната и не дотам славна летопис на вестникарството. Като съберем такива признания накуп, току виж се получил автошарж на българската журналистика. Не ви се вярва? Да опитаме.
Проф. Филип Панайотов - портретна скица/1973/ от неговия брат художника Ангел Панайотов, публикувана в сборника „ От век на век, от слово към слово“ на Университетското издателство „Св. Кл. Охридски“
Проф. Ф. Панайотов анализира в интервю пред „24 часа”/2014/ какво си спомнят студентите от неговите лекции: „Вероятно... някои от анекдотите и сигурно са забравили множеството имена и дати, с които им пълнех главите. Но само с лекции не се става журналист. Учех ги да разлистват стари вестници и списания, да се докосват до живота и творчеството на своите предшественици – отлични вестникари и продажни газетари. И най-важното – сами да си изберат чий пример биха искали да следват...”
* Любен Каравелов през 1874 г, когато спира „Независимост”, признава: „Журналистиката е тежка и неблагодарна длъжност”. Във в. „Будилник” Ботев определя задачата на вестникаря така: „...да гуди всяко нещо на мястото му и всичко да краси с боите му”. Йосиф Хербст е категоричен: „Никому в угода, никому напук!“.
***
Проф. Дафин Тодоров твърдеше, че „ журналистиката е втората най-древна професия в света”, спомня си Енчо Господинов в е-vestnik /2014/. Други бивши възпитаници на специалността поясняваха това определение – нещо трябва да се случи, ама да има и кой да го разгласи. Сегашните историци на нашата професия нека да анализират защо се появиха понятия като ЖУРНАЛЯ и МИСИРКИ, защо някой ГО СТРАХУВАТ, друг ВАКАНЦУВА, а трети сам си ПРЕЦЕНЯ... Някогашните питомци на ФЖМК казват, че проф. Боршуков измислил даже закачката с Агенция ЕЖК, т.е. Една Жена Каза.
Жълтото момче дава името на сензационната и клюкарска преса. Снимка: Getty Images
* П Р. Славейков в „Македония” пък пише:”Този, който се занимава с вестникарство просто и чисто като със занаят, за да си изкарва хлябът, много малко се различава от оногоз, който казва: без работа съм, никоя работа не е хула, следователно крада, лъжа, кълна се, за да живея”. Ботев допълва:”На нашата българска публика не трябват вестници. Дайте ни парички. Ние съветоваме бъдещите български редактори да отварят ахчийници и да варят шкембе чорбасъ”.
***
Проф. Боршуков се шегуваше, че паметта е от женски род и понякога изневерява. Благодарение на неговите уроци обаче студентите му завинаги запомняха историята на професионални афоризми, които времето превърна в народна мъдрост.
* В последния брой на „Свирка” Димитър Петков въздъхва:”Ех, обстоятелства, обстоятелства...Но за кого да се захванем? Нагоре да плюем, пада върху лицето ни, надолу ако плюем, пада на брадата ни. По-добре да захвърлим всичко”.
* На острото перо на Захари Стоянов принадлежи до ден-днешен незаменимото понятие „зетьо-шуро-баджанакизъм” и този дълъг живот му вдъхва светът около нас. Така е и с казаното от него за чимшир-журналистиката – „и зиме, и лете зелена, а на нищо не мирише...”
* И П. Р. Славейков не завижда на по-“издигнатия“ Т. Бурмов, понеже „колкото по-високо се качи маймуната, колкото по-горе стои, толкова повече личи срамотата й“.
***
През 1992 г. в студентски вестник проф. Филип Панайотов иронично призовава „На вниманието на компетентните органи. Трябва да се закрие този факултет. Той е не само излишен, но и вреден. Самото му съществуване подхранва коварната илюзия, че за да се прави журналистика, трябва да се познава историята, теорията и практиката не само у нас, а и в чужбина”. Професорът продължава с усмивка:”Не е нужно да правите социологически изследвания. Разгърнете учебния план на факултета. Какви дисциплини изучават неговите нещастни питомци? Седнали да ги занимават с български език. Да не би днешните вестници да се списват на български? Да не би по радиото и телевизията да звучи майчиният ни език? Погледнете заглавията на изданията. Колко от тях са български имена? На пръсти се броят. И тъкмо те не се купуват. А разните му уикенди, хобита, шоута, бизнеси се харчат като топъл хляб”.
* Захари Стоянов също е решавал подобни дилеми навремето:”По-добре да пишем за лакеите с езика на един крал, отколкото за кралете с езика на лакей”. Само че словото му ставало твърде пиперливо понякога, та пояснявал: ”Не от псувни и цинизъм пропадат народите, а от полицейските писатели”.
* В посочената публикация Енчо Господинов напомня безценен съвет на проф. Дафин Тодоров:” ... учеше, че преди да напишеш 30 реда, трябва да прочетеш 30 книги/ тогава още нямаше Google and Copy & Paste/.
***
Проф. Дафин Тодоров в спомените/2014/ на друга негова студентка, Невяна Троянска, казва:”Колеги, разберете, че свобода на словото няма“... Винаги зависиш от нещо – дали ще е окръжен комитет на БКП, дали е интересът на издателя, дали финансова зависимост...Според нея, смисълът в крайна сметка е в тези рамки да успееш да кажеш максимално много неща, които може би никой не иска да чуе”. И Любо Кольовски разказва/2020/: „... горчиво се шегуваше и учеше студентите си, че и прогнозата за времето е политическа”.
* Богоров, разделяйки се с „Цариградски вестник“ и печатницата му заради дългове, признава на читателите си:” Не може да се прави къща, без да имаме тесла, сиреч вестник без пари”.
* Във в. „Македония” П. Р. Славейков изповядва: „Аз нямам други капитал освен слабото си перо и благоволението на народа”.
***
А как студентите са доразвили фраза, емблематична за факултета по журналистика? Ето какво пише Марин Бодаков през 2014 г. в „Култура”:”Филип Панайотов припомни историята на журналистическото образование у нас преди обособяването на факултета, както и репликата на проф. Дафин Тодоров, според която „хората се делят на журналисти и други”. Проф. Панайотов продължи, че журналистите също се делят на завършили СУ и други. От своя страна завършилите се делят на 3 вида: едни могат да пишат, но не могат да четат /и се занимават с печат/, други могат да четат, но не и да пишат/и се занимават с радио/, трети нито четат, нито пишат/и отиват в телевизията/. А тези, които могат да четат, пишат и мислят, или напускат журналистическата професия, или стават най-добри в нея”.
„Фотоизложбата „70 години специалност журналистика“ в централното фоайе на университета разказваше на посетителите за учебните часове и изпитите, но и за студентските издания.
***
За нашата професия проф. Георги Боршуков споделяше свое собствено правило – „тя е хубава, ако овреме си тръгнеш от нея...” Сега обаче въпросът придобива и друго измерение - да се страхува ли журналистът от новите технологии, ще го изместят ли те?
Проф. Филип Панайотов отговаря в посоченото интервю на„24 часа”:”Новите технологии не само ни предлагат неподозирани възможности, но и представляват сериозна опасност както за отделната личност, така и за обществото, защото с лекота могат да заличават границата между доброто и злото, да внушават, че всичко е възможно и позволено...”
Студентският вестник „Nota Bene” от 1992 г. с призив да се закрие „вредният“ факултет.
* Дали някога в „Свобода” Любен Каравелов е предусещал заплаха от автоматизирано производство на духовни ценности? Май сега ние ще добавим такъв контекст в негова рецензия: „Нашият плодовит писател Т. х. Станчев, е измътил и друго недоносче. Името му е „Невярна жена, истинско събитие за пример на женския пол.” От всичко се види, че г. Станчев работи с машина – за 2 години 7 деца...” Подобно творческо плодородие предизвиква явния присмех на публициста, количеството очевидно хич не е гарантирало качество. Второто, в което изкуственият интелект в журналистическа роля едва ли ще може да замени човека, са нашите неподправени емоции. И кой би забравил началото на българския периодичен печат – „Ах, скорб наша и стид/срам/”, както се обръща към читателите на „Любословие” Константин Фотинов? Или Богоров, подписан Иванчо Андреов, който завършва посланието си в „Български орел” брой първи най-любезно: „Здравейте ,милички!”. Думи, преливащи от обич.
* * *
След този несериозен професионален шарж съвсем сериозно следва да кажем: Управителният съвет на СБЖ на свое заседание подкрепи инициатива за общо отбелязване на годишнините на тримата наши журналисти и преподаватели със забележителен принос в българската журналистика – решението е публикувано на сайта на СБЖ. Честването ще бъде организирано съвместно с ФЖМК на СУ”Св. Кл. Охридски”. Насрочено е за 1 ноември 2023 г в Аула Магна на факултета и ще бъде посветено на 135-годишнината от основаването на Софийския университет.
Дотогава в сайта Наборе.бг можете да изпращате спомени, стари снимки и други свидетелства за университетското си обучение по история на журналистиката. Материали с интересна фактология за проф. Г. Боршуков, проф. Д. Тодоров и проф. Ф. Панайотов, ще бъдат предоставени в архива на университета.
Антония МЕЧКОВА