nabore.bg

Сега често се пренасям в пъстрия свят на нашето безгрижно детство

Този домашен театър се разиграваше у нас от лелите ни – сестрите на татко. А ние  живеехме с баба Петра – майката на баща ни, при която непрекъснато се извървяваха многобройните ни роднини: дузината й деца и техните семейства с потомците си. Можете ли да си представите каква беше  върволицата  у нас от гости?...

   Ние с брат ми имахме късмет да наблюдаваме незабравими сцени, в които се изявяваха “артистите”: лели, чичовци, братовчеди…

   Сега често се пренасям в пъстрия свят на театъра, поднесен ни в нашето безгрижно детство. Чувам смеха на и плача на мама, на татко, на всички от големия ни разнолик род. Един ден показвам на внучката си снимка, на която са десетте живи деца на баба Петра, сред които е и нейният прадядо Петко - моят баща. Соча й го с пръст и изброявам поименно братята и сестрите му. Милена повтаря след мене и ме пита: ” Бабо, защо твоят татко е такъв сърдит? И другите са тъжни.” Разказвам й, че моят татко беше   засмян, имаше чаровна усмивка, но тази снимка е правена веднага след погребението на баба ми Петра -  майката на всичките тези десет вече възрастни нейни деца. Това е причината, поради която те са сериозни, тъжни и умислени. Помня много добре този момент. Другите, пришълците в Поповския род - снахи и  зетьове, останаха в дома на чичо Данаил да чакат фотографиращите се братя и сестри. Там бяхме и ние, децата. Всички тихичко си седяхме и говорехме.

       А сега ще ви представя моите лели - татковите сестри. Всичките бяха първокласни актриси - готови за голяма сцена! Музика, туш - почвам!

 Леля Неда

    Тя беше най-колоритната жена сред рожбите на баба. Имаше снажна фигура, беше напета, ходеше с изправена глава, а лицето й грееше озарено от тъмни, големи и изразителни очи. Говореше енергично и разпалено. Разказваше за дома си, за биволицата, която ги хранеше с гъсто и вкусно мляко, с мазно сирене, със зърнеста извара и резлива сурватка. Носеше и на нас в буркани от кисело мляко от тази прословута биволица, което беше с два пръста каймак, а маслото от нея беше бяло и дъхаво. Мажеха ни филии с това масло, поръсвахме отгоре чубричка и ядяхме сладко, сладко. Леля Неда правеше най-бухналите пити и козунаци в нашия род. Точеше най-тънките и къдрави баници. Невероятен беше нейният сутляш. За курабийките й пък се надпреварвахме с братовчедите си - да се вредим, да си вземем, докато не са се свършили! Но най-важното - тя сама съзнаваше, че всичко, което сътворяваше, беше първокласно, внушаващо голямо впечатление, и сама си го демонстрираше с думи ярки, с нейни си характерни жестове. Ето я, носи на баба огромни чушки и домати, които е произвела, и сама се хвали: “Всичко в градината ми се е народило за чудо и приказ! Идва цяло село да ми гледа производството! Татко се смее неудържимо. Пита я как полива тая прословута своя градина, като има режим на водата. Леля се оплаква, че кметът, който също ни е роднина, често спира водата, защото се изразходва за поливане. Краят на лелиния разказ е категоричен: “Ама аз не се предавам! Като не тече вода от чешмата в двора, взимам кобилицата, нарамвам я с менците и ги пълня от чешмата на мегдана. Пак си поливам градината! Ми, как да оставя градината си да умре в тая жега?” Татко я прекъсва: “ А, ти ли ще се предадеш? Кой знае как си се карала със Сандо, кмета? Може и да си ни посрамила!” Леля върти глава, очите й светят и дума: “ А-а-а, Петко, аз нищичко не му казах!  Ама мат и маскара го направих!” Смях, голям смях пада! У нас този израз и се прикачва на всички устатници :”Нищо не казвам, само мат и маскара го правя!” Баба слуша как леля Неда се хвали, гледа я как показва с двете си педи колко й е бухнала погачата и тънко, тънко се усмихва. Не, тези “мурафети” леля не ги е наследила от нея, не ги е взела от нашия джинс! Защото баба малко говореше, но с нож отрязваше това, което казваше.

     А как умееше леля Неда да посреща гости! Лицето й грейваше в широка усмивка и зарадвана, забързана, пъргаво отрупваше масата с всичко, което имаше в къщата си. Беше щедра, приказлива, гостоприемна! “Ето, сега ще ви сипя винце в специални чаши! Те са само за високи гости - на министри ги поднасям!” Пуста леля Неда! Само тя така се хвалеше с брат си, министъра Георги Попов! Ама и той, щом имаше работа в Пловдивско, веднага се отбиваше в родното им село Чернозем, питаше и разпитваше управата от какво има нужда и гостуваше на леля Неда. Водеше й свои колеги - министри. Леля ги посрещаше горда и щастлива!

     По - късно лелини Недини се преселиха в Пловдив. Купиха си двор с няколко стари къщи в арменската махала. Тогава татко рече: “Е, наша кака Неда си намери мястото! Сега със съседите си арменци има да се хвалят, да се надлъгват, та чак Радио “Ереван” ще им завиди!”

Леля Магдалина

    Тя беше любимката на баба! Обичахме я много и ние с брат ми! Тя беше тихичка, с личице като от иконка. Не говореше много, а като една калинка с червената си долна фустанела ситнеше наоколо. Само тя се носеше в носия. Омъжила се беше за изгората си калеко Михаил и  беше заживяла  с него в родното му село Дълго поле. Леля също умееше да посреща и гощава, но го вършеше мълчешком, леко усмихната. Гледаше ни в очите и отгатваше какво искаме. Затова и ние с баба и брат ми често й гостувахме на село.

   Сутрин леля Магдалина ставаше първа и, ако кравата й е телна, тръгваше с менчето по махалата да ни дири мляко. На мене взимаше от една крава, а за брат ми от друга, защото объркат ли ни млякото, почват стомашни истории… Как предано ни угаждаше леля! Тихичко и мълчешком ни правеше любимите закуски - “петори” на плочата на печката, които заливаше с топло прясно мляко, топли питки от фурната, пълни с масло и сирене, печени картофи на жар… Незабравими вкусотии! Така никой друг не ни глезеше!

     С леля Магдалина си седяхме вечер на двора, слушахме си щурците, гледахме си звездите, които почваха да падат през август, и ни беше мило и хубаво, че сме заедно, че се обичаме, че се разбираме! Беше жена душичка - беличка, чистичка, кротичка и добричка! Пееше ли, плачеше ли - то също беше нежно и гальовно!

Леля Еленка

Тя беше умницата сред лелите, но не е имала възможност да завърши висше образование. Иначе сигурно щеше да заема важни, отговорни  постове. Само с примера си можеше да увлече, да поведе хората, защото умееше да печели и да ръководи съмишленици, съидейници, без да се налага. Без думи печелеше битки. Беше природно интелигентна, фина по душа, всеотдайна като майка си! Наричахме си я “нашата баба Тонка”, “нашата майка Тереза”. Помагаше всекиму, за всички ни мислеше, на всекиго подаваше не ръка, ами цяла се раздаваше! И, който искаше нещо да си скрие, нещо да запази, знаеше, че само леля Еленка е сигурната! Всички й се доверявахме. Тя умееше да мълчи, да пази тайни, да помага в дела благородни. Тя беше родената “ятачка” в рода ни. Казваше: “Не мога да направя никому лошо, щото после аз не се чувствам добре!” Учеше ни, че трябва да сме първи в професията си, но и да не забравяме, че сме жени и девойки, за които домът, семейството са свети! “И да се грижите за външния си вид, за лицето си! Че то е една шепичка! Бива ли да свети цялата ви къща, пък лицето си да не подредите? Като ви гледат хората, да ви се радват!” - тъй ни говореше леля Еленка, която разбираше всекиго от нас.

Леля Стойна

Последното дете на баба. Тя е родила общо 12 деца, но едното било близначе с леля Магдалина и не оживяло, а чичо Боян си отишъл от болест, когато вече имал жена и две деца, та са останали живи десет нейни деца. Като малка леля Стойна боледувала от менингит и не успели съвсем да я излекуват. Живяла е винаги с баба, с нас, и беше всеотдайно привързана към мене, но пък в брат ми беше направо влюбена! Ако я почерпеха някъде с едно бонбонче, то тя не го изяждаше, а скришом го мушваше в ръцете му. Зер, на момченце се угажда! Леля Стойна посрещаше всички ни и гостите с усмивка, втурваше се да помага, да услужва.  Беше непретенциозна, кротка и състрадателна.

Леля Васила 

Когато тя идваше вкъщи, ставаше интересно и весело! Баба си я беше провъзгласила за своя домашна шивачка. А тя, самоука, но с добро желание, гледаше да угоди на фигурата на майка си, която беше пострадала от многото раждания, от усилната работа около многобройната си челяд, от възрастта. Ето я, идва леля Васила със засмени пъстри очи и говори още от портата на двора. Качва се по стълбите на къщата, вади от чантата си шише с боза, купила е и сладки и се извинява: “ Мамо, с празни ръце не мога да дойда при тебе! Нямам много, че нали знаеш, мъжът ми Рангел от ревност не ме пуща да работя навън. Не ми дава да си слагам и червило. Ама аз пък скришом се червя! Хич бива ли пък жена да не се гласи! Ама и той ме проследява и дудне след мене: “Василке, пак се направи хубава за хорските очи!”

       А тя наистина е била интересна жена - с матов  като алабастър тен, със зеленикави очи, с чуплива кестенява коса. Синът й Игнат, метнал се на нея, беше рядък красавец! А двете й дъщери и в старостта си бяха стройни и красиви като испанки. Децата на леля Васила бяха взели тъмната боя от своя баща, но от майка си - хубавите очи.

     И започваше леля Васила да крои. Много, много не ползваше мерки, метри и сантиметри. Но обличаше баба, шиеше и на нас. А като сбъркаше нещо, ставаше още по-весело, защото ни успокояваше тъй: “ Да знаете, че сбърканото по-хубаво става! Такава дреха цена няма! Никой няма да има като нея. Ще й сложа платка, кантове и всеки ще мисли, че такъв е моделът!”

        Е, кажете, как да не чакаме с нетърпение дните, когато ще дойде “нашата домашна шивачка” - милата ни леля Васила!

Леля Дона

Беше най - възрастната от лелите. Тя ме е къпала, като съм се родила кило и осемстотин в осмия месец! Била съм колкото едно сегашно замразено пиле за готвене!  Само леля Дона се престрашила да ме къпе и го правила 40 дена, докато съм се очовечила!

        Леля Дона беше мъничка, тихичка. Слушаше и действаше мълчешком. Имаше три дъщери - много различни по вид и по характер. Но те се разбираха, обичаха се все заедно живееха, а леля Дона и калеко Георги Раков им гледаха децата: близначките Сийка и Донче на леля Цеца, които и до днес не различаваме, Ружка, на леля Петра, Ванко и Таня на леля Мика. Така, в комплект с внуците, леля и калеко често ни гостуваха  - идваха да видят баба Петра.

             Милите ми лели! Какви образи бяха! Силни, ярки! Виждам ги и сега, чувам им гласовете и звънките им смехове! Гледам ги на снимката и знам, сигурна съм, че  те оттам, отгоре, ми се радват и даже виждам леля Васила, която живя най-дълго - мина 90 години, как ми маха с ръка, смее се заразително и говори: “ Их, Пеше, Пеше, ти пък как взе, че  ни изтипоса в книга!”

Петра ТАШЕВА