Лични драми
- search
- Всички
Тъжно: Беловласите членове на писателския съюз са най-много
Преди време се състоя годишното отчетно-изборно събрание на Съюза на българските писатели. В препълнения салон на „Раковски” 108 заеха местата си над 300 негови членове. Почти всичките бяха по на 70 и кусур години, а такива като мен надминаваха дори 85. Взирах се да видя поне едно младо, жизнено, сияещо лице. Нямаше такова.
И точно това ме потопи в тъга. Защото още преди 3-4 години, подаден на болнатия ми сантиментализъм, написах статията си „Да не превръщаме Съюза на българските писатели в Дом на покойника”. Не успях да я публикувам.
Затова този път реших да направя на читателите достояние градивният замисъл, за да не се разпадне като идейно-художествена функция дълголетният Съюз на писателите. И особено, когато огромната част от днешното ни родово население стана плакатен завоевател само на електрониката и напълно престана да чете. Защото по автобуси, метро, трамваи стотиците хиляди пътници вече не отделят очи от мобифоните си, лаптопи и други модерни техники, без да поглеждат която и да е книга, дори ако е на великите Шекспир, Толстой, Достоевски, Горки, Зола и др., без да споменавам и нашите Вазов, Елин Пелин, Йовков… Тъй че да не се пресищаме повече с безразличие и по този начин да се превръщаме в убийци на българската книга, освен като цяло и на многовековната ни духовност. Обратното всички да отправим буден взор като първосвещеници и спасим със сърца, съвест и отговорност родната книжнина, като се превърне не само в родолюбива воля, а и в доброволна жертва за нейното спасение. И особено, когато почти всички от днешните членове на Съюза на българските писатели са на съдбовно изпитание: дали ще доживеят още година-две, поради кръщелната им обреченост, и то без да остане поне един файтон за памет на мъдростта и животворната сила на идните българи. Не се лишавам от дълбоката вяра, че българската книжовност ще продължи да ни съпътства и през бъдните векове с величието на родната култура и с дългозаветното просвещение. Защото само разлистената гора вселява дъх, красота, подем и могъщество във всеки народ и нация.
Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор