nabore.bg

Казвам се Мария Николова. Родителите ми са таврийски българи. През 1942 година са били поканени от цар Борис в Силистренския край, село Искра. Там през 1944 година се родих аз.

През 1945 година по нареждане на Сталин родителите ми бяха изпратени в Таджикистан, където и аз израснах. Баща ми веднага беше арестуван и изпратен в сталинския затвор, където почина през 1949 година. Беше обвинен като изменник на родината (СССР)

за незаконно заминаване за България.

През 1968 година създадох семейство. Родиха ми се син и дъщеря. Синът ми почина, а дъщеря ми е омъжена в Сливен и има дете.

През 1992 година в Таджикистан започна гражданска война и налагане на исляма, заради което се наложи да бягаме оттам. България ни покани да дойдем тук, но след това се оказа, че не е ясно кой ни е изпратил поканата и останахме сами. Нямахме роднини, приятели или познати.

Сега живеем на село. Открихме много хубави хора, с добро сърце.  Аз не знаех български език, но Тонка Демирева, която работеше в кметството много ни помогна. Намери работа за мъжа ми в Сливен. Тя беше всичко за нас – умна, грамотна, добра и човечна. Описвам хората, защото те бяха добри с нас, а такива се срещат рядко. Живеехме по чужди къщи, но всички гледаха да ни помогнат. Когато започнахме да строим своята къща се радвахме, че на стари години

ще имаме покрив над главата си.

Но не за дълго. Съседите ни започнаха да ни правят проблеми заради общинския парцел, който ни беше даден безвъзмездно като на бежанци. За тях ние бяхме втора ръка хора. С мъжа ми сме възпитани и спокойни хора и решихме да не отговаряме на забележките им. Това обаче ги накара да преминат към действия. Започнаха да влизат в двора ни без разрешение, да пръскат с препарати и да чупят дръвчета.

Нееднократно се обаждахме в кметството, на полицията, на кмета,

но резултатът е нулев.

Не знаем вече към кого за се обърнем.  Когато живеех в Таждикистан се гордеех, че съм българка, сега вече се срамувам.  В Таджикистан живееха толкова много хора от различни народности и се разбираха, а тук – само българи, злоба и завист.

Много се надявах, че когато дойда в България животът ми ще бъде по-спокоен, а той се оказа по-голям кошмар от войната в Таджикистан.

Мария НИКОЛОВА, с. Крушаре, Сливенско

От вестник „Златна възраст”