nabore.bg

С Янко си допаднахме покрай страстта към плуването. Янко беше заместник президент на българо-ливанската „Литекс банк” в Бейрут. Когато имаше възможност минаваше край нас, звънваше ми долу на звънеца и отивахме на морето, което отстоеше на стотина метра от апартамента ми.

В отсечката от около 2-3 км между Американския университет и ресторанта „Съмърленд”  в морето изтичаха 14 отходни канала: бял кахър на фона на другите несгоди в ежедневието на ливанската столица в годините на гражданската война. Събличахме се на скалите край морския бряг и се майтапехме: „на кого днес е ред да води за да разбутва лайната”/с извинение пред  читателите/.  Какво са на този фон тюхканията за чистотата по нашето Черноморие!

 Виж много по-сериозна заплаха за здравето, че и за живота ни бяха бейрутските рибари. Лодка, мъж със запалена в ръката цигара  и с празна тенекия от българско сирене в другата ръка, следи за рибни пасажи. Оригиналното дъно на потопената в морето тенекия е изрязано, на негово място е прикрепено стъкло, през което се извършва и наблюдението. Появи ли се рибен пасаж, мъжът грабва връзката шашки,която лежи на кърмата, с цигарата пали фитила и самоделният експлозив се запокитва във водата. Експлозия, избитата риба изплува на повърхността с корема нагоре. Наличието във водата тъкмо в този момент на двама щураци не може да бъде причина за прекъсване на трудовия процес на рибаря.  Знаете ли какво е на метри от тебе да гръмне и то във водата: най-малкото оглушаваш. С Янко ни се е случвало поне два-три пъти.

В споменатия „Съмърленд” тогавашният ни посланик Тодор Додев водеше по-специални гости от България на кафе. Обикновено взимаше за компания някой от нас, тримата български кореспонденти в Бейрут по онова време. Този път гостът е Димитър Станишев, секретар на ЦК на БКП, (баща на сетнешния премиер Сергей Станишев). Сърбаме си кафетата и внезапно – експлозия! Нашият гост е бил някога партизанин и вероятно от опит, придобит в онова време, мигновено се мушва под масата. Успокоявам го: „Другарю Станишев, в момента осигуряват рибата за нашия обяд”. 

Войната си е война, но животът си тече и предлага забавни случки, които се помнят не по-малко от престрелките и експлозиите на коли-бомби, което днес май се превръща в ежедневие и в Европа. С екип на телевизията снимаме филм като основен обект е Южен Ливан. Наричаха го по онова време /1980 г/ „Фатахленд” – „Страната на Фатах”, защото гръбнакът на  Организацията  за освобождение на Палестина /ООП/ беше Фатах на Ясер Арафат. И тя беше фактическата власт в Ливан от Бейрут на Юг. Първо се отбиваме в палестинска казарма край Сайда. Както във всяка казарма легла на два етажа, под едно от леглата някакъв обемист сандък, подобен на ковчег. Оказва се, че вътре има ракета „САМ”. В арабско-израелската война в 1973 г тези ракети се оказаха неприятната изненада за израелците: сирийският боец я изстрелва и  тя се самонасочва по топлината на самолетния двигател. Краси, операторът иска да я снима. Добре, ама измъкването й изпод леглото се оказва трудна работа, накрая, когато Краси вече е насочил обектива, излиза че е заключена, а ключът е у Ибрахим, който кой знае къде се е запилял. Ами израелският самолет да почака.

Качваме се на хълма край Набатие, където е останала от 12 век от времената на кръстоносците крепостта Бофор, арабите я наричат Шкеф. Оказва се, че освен нас в момента тук са и някакви шведи, от тези, дето са солидарни с когото им падне.Те вече са вътре в крепостта, в която цари пълен мрак. Краси си носи необходимото осветление, звукооператорът Митко Грозев го насочва към коменданта, задаваме въпроси...До мене в тъмното е някаква приятно ухаеща личност, небрежно плъзвам ръка към коляното, не следва нито шамар, нито отдръпване. „Излезе ми късметът, че в Бейрут жена, деца, пък и нравите са си мюсюлмански”. Свършваме с интервютата, изправяме се, очертаващото се завоевание е по-височко от мене, а като излязохме на светло, оказва се много рус левент швед. Стават грешки в тъмното.

Вече навън продължаваме да снимаме, аз обяснявам пред камерата къде е Израел, къде позициите на отцепниците на майор Хадад, които са основали християнска минидържава, въоръжавана и подкрепяна от Тел Авив. По-късно, когато монтирахме филма в София, благодарение на този епизод разбрах, че темето ми е оплешивяло: Краси в даден момент, ме беше снимал в гръб. Никога не е късно човек да научи нещо ново за себе си.

Константин ИВАНОВ, бивш кореспондент на български медии в Ливан