nabore.bg

Мария Обретенова е работила от 1962 до 2002 г. като медицинска сестра в “Пирогов”. За тези 40 години през ръцете й са минали хиляди хора. Тази болница ми е дала много, казва тя. Имах късмета да работя с невероятни доктори.

Тя е сърцата жена, жива история на най-прочутата болница за спешна медицинска помощ в България. Спомените й са ярки и живи като самата нея. Големите клечки не идват в “Пирогов”, те отиват във Военната, в правителствената или в болницата на МВР, казва Мария. При нас караха най-тежките случаи от цяла България. Работила е с

                   чичото на Андрей Луканов,

проф. Луканов, за когото си спомня с топло чувство. Беше т.нар. поливалентен хирург - травматолог, гръден, коремен и неврохирург, завършил медицина в Англия. Имаше рак на дебелото черво, ходеше с анус претер, но въпреки това оперираше. Нито веднъж не го чух да се оплаква. Много добър травматолог е проф. Андрей Йотов, съпругът на Илияна Йотова. Той пръв започна да работи с изкуствени стави, абсолютен факир е. Работила съм и с основоположника на травматологията у нас проф. Бойчев - едър мъж със страшни вежди, с такова излъчване, че като го видиш, ставаш. Той не се караше, не викаше, не се правеше на велик

и в същото време беше велик.

Една неделя отварям вратата на кабинета и виждам на пейката шефът на БНТ Иван Славков-Батето по къси панталони, с кърпа на челото, седи заедно с циганите и си чака реда. Влезе, поздрави учтиво и обясни, че играл тенис и се ударил с ракетата. Залепихме го, тръгна си и след час се върна в костюм, риза и връзка. Носеше огромна кутия бонбони. Веднъж дойде поетесата Станка Пенчева. Свърши прегледът, не зададе никакви въпроси. Каза само - ще ми позволите ли? - и извади по една стихосбирка за мен и за доктора, подписа се и ни ги подари. По едно време се яви Кичка Бодурова, трябваше да й вземат алкохолна проба, на която присъства и лекар. Вика - аз съм Кичка Бодурова, а той - аз съм доктор Антонович. Тя пак - ама аз съм Кичка Бодурова, а той отново - а аз съм доктор Антонович.

Не всеки може да свикне с гледките на

отрязаните крайници и кървищата,

въздъхва Мария. Не можеш да видиш отрязания от вагонетка крак на 22-годишно момче и да не се потресеш. Викам му - нали имаш още един крак, можеше да ти отреже и другия. Какво да му кажеш в такъв момент! Никога няма да забрави как на едно нощно дежурство в шоковата зала докарали мъртъв млад човек и го покрили с чаршаф. След малко внесли едра жена с почти изтекъл мозък. Блъснала ги кола, докато пресичали “Цариградско шосе”. В този момент д-р Кусев, гинекологът, грабнал скалпел, разрязал жената отгоре додолу, бръкнал в корема й и извадил едно бебе. И днес настръхвам, като си спомня това, разказва Мария развълнувано. То не плачеше, но когато сестрата го пое, проплака. Още са ми пред очите тези два трупа, покрити с чаршафи, и това бебенце в шоковата зала, което при целия този ужас започна да плаче. Колкото и да бяхме обръгнали, нямаше човек,

който да не се просълзи.

Един ден отварям вратата на кабинета и виждам селянин с калпак и потури. До него женица над 60 години, с престилка и бохча. Питам ги какво искат, а те - а бе знаем, че не сме за тука, ама чакаме да ни прегледат. Мъжът вика - жената я боли алмаджика, и сочи тазобедрената става. Хората дошли от Грудово. Докторът нареди на жената да легне, за да я прегледа. Вдигни си полата, нареди той. Вдигна си я жената и се оказа, че отдолу е без гащи. А селянинът рипна, свали си калпака и го сложи там, дето трябваше да има гащи. Умряхме от смях.

Никога нищо не разказвах вкъщи, завършва Мария. Така успях да си отгледам децата - благодарение на смените в “Пирогов”.        

Христо КУФОВ

Вестник „Златна възраст”