nabore.bg

(Продължение от първа част)

Минавайки през Мокреш Бойка успява през август 1942 г. да се свърже със семейството си чрез Иван Качин, който им определя среща на Душилския баир, където Софрон заедно с майка й Цветана отиват с каруцата. Срещат се и й предават дрехи и храна. Уговарят втора среща на парцелата, където тя с другарите си престоява няколко дни. Такива срещи са се състояли и в родния й дом преди и след смъртта на майка й. Най- трогателна е първата среща, която Бойка прави с родителите си, тъй като цели два месеца фашистките управници са разпространявали слуха, че е убита, на което майка й е повярвала. Ежедневният морален тормоз от страна на общината в Мокреш се оказва фатален за нейния живот и в разстояние на 6 месеца Цветана свършва земния си път на 15 декември 1942 г.

След първата среща, която Софрон прави с партизаните той постепенно се свързва с ятаците от Мокреш - Кирил Кертин, Милчо Доин, Йордан Качин, Данчо Дронзин, Теофил Крачунов, а също така и с воденичаря на Качината воденица - Зано. Софрон започва да изкарва хранителни продукти - боб, жито, царевица, олио, вълна и др. и да ги предава на ятаците.

При срещата ми с ятака Кирил Кертин той разказа, че чувалите, които карал с жито и царевица били толкова големи и тежки, че те с Милчо Доин не могли да ги вдигнат на гръб, а ги свличали от колата, която Софрон бавно карал покрай техния двор и след това ги влачили двамата от каруцата в двора си.

Така продължил своята яташка и и снабдителна дейност до юни 1943 г., когато закарал пълна кола с хранителни продукти на Качината воденица при воденичаря Зано. На връщане го среща Николаки Бърлатов, който му казал: „Къде ходиш с тия кола, да не храниш шумкарите?” А Софрон му отговорил: „Не съм длъжен да ти давам обяснение!”

През юни 1943 г. той закарал да мели жито на валцовата мелница. Докато чакали да им дойде ред да мелят, селяните събрали се на група започнали разговор за военните действия на Източния фронт. Към групата се присъедил и мокрешкия поп Борис поп Георгиев и започнал да задава провокационни въпроси по адрес на партизаните. Той запитал Софрон: „Бай Софроне, къде е твоята дъщеря, студентката, защо е тръгнала с тези хаймани шумкарите?” Софрон не се сдържал и направо му казал: „Слушай попе, какво ще ти кажа, моята дъщеря и нейните другари са тръгнали да се борят за свободата на народа, защото сега сме под двойно робство - фашистко и германско. И още нещо ще ти кажа, някога също са наричали Ботев и Левски нехранимайковци, а сега песни им пеят.”

Предателят поп Борис, прикрит под попското расо напуснал мливарите, отправяйки люти закани към Софрон с думите: „Внимавай какво говориш!”

Не минали и два-три дни и в Мокреш пристигнала полиция начело със Славчо Берковски. На 29 юни 1943 г. Софрон се връща от София. Отива на лозето и на връщане на шосето за с. Ботево, срещу кръчмата на Цветан Бузин, среща Николаки Бърлатов и Славчо Берковски. Софрон забелязал, че Николаки го посочил на полицая, но не е очаквал, че още на другия ден ще бъде арестуван. През нощта на 29 срещу 30 юни 1943 г. полицията блокира къщата на Софрон. Към нея се насочват  включително и картечници. Към 6 часа на 30 юни сутринта извикват Софрон. Той излиза, закопчавайки панталоните си, наметнал набързо кожухче. Полицаите се втурват към него. Той им казва: „Чакайте поне да си закопчая гащите, че ще ми паднат”. Но полицаите не му дават тази възможност. Правят обиск и изкарват навън на улицата майка му, другата му дъщеря Мария и сина Борислав. Изпреварвайки събитията ще кажа, че Мария и Борислав също са арестувани, бити в ломската полиция и по-късно интернирани.

На 30 юни Софрон под засилена охрана и белезници на ръцете е откаран в Лом. Веднага започват да го разпитват и му нанасят жесток побой. Започват жестоки и нечовешки инквизиции за да изтръгнат от него поне една предателска дума. Въпреки жестокостта, приложена спрямо него той не произнася нито едно име, дори своето отказва да напише. Арестуваният след 9 септември 1944г. полицай Славчо Берковски, разказва, че когато подавали перодръжката на Софрон за да напише къде е дъщеря му и кои са нейните другари, той хвърлял перодръжката и им казвал: „И да зная няма да я дам в ръцете на такива зверове като вас!”

Цели 25 дни  го измъчвали и се гаврили с него-скачали по гърдите му, счупили му ръката, но в зaмяна получавали само мълчание от него.

По същото време в Ломската полиция е арестувана и ремсистката Ева Казанджиева. Нейните спомени са силни и вълнуващи:

„През лятото на 1943 г. околийското полицейско управление в град Лом бе претъпкано с арестувани комунисти, ремсисти, ятаци и други антифашисти. Килиите не можеха да поберат арестуваните и столовата на полицията бе превърната в арест. Налягали на цементовия под един до друг не можехме да мръднем. Между арестуваните в това помещение бяхме и ние ученичките- ремсистки. Полицаите, които влизаха в ареста и особено тези, които стояха на пост вътре постоянно се хвалеха с постигнатите „успехи”, разказваха кого арестували или пребили от бой и колко скоро ще изкоренят „червената зараза” от ломска околия. Особено ликуваха и беснееха , когато заловиха Замфир Хаджийски, Яким Атанасов, Таси Никодимов и други партийни функционери.

Не помня точната дата, но беше краят на юли 1943 г., когато полицията вдигна необичайно голям шум. Тропането на подкованите ботуши, виковете и псувните ехтяха из цялото полицейско управление. Ние изтръпнахме! Коя ли е поредната жертва? После в надпревара за влизаха при нас в ареста, за да уведомят колегата си, който бе на пост и разбира се да се похвалят и ни сплашат, че са докарали бащата на партизанката от Мокреш - Софрон Ръбин.

В нашата околия по това време имаше само една партизанка. Знаехме, че е по-голяма от нас, вече студентка. Полицаите навярно очакваха, че с арестуването на нейния баща ще направят нови разкрития и затова ликуваха и се заканваха: „Ще си каже и майчиното мляко! Сега ще пипнем дъщеря му!” и т.н. Изтръпнали чакахме да го доведат при нас. Килиите бяха претъпкани и новите арестувани водеха в общия арест. Но при нас не го доведоха.

Въпреки, че ни охраняваха строго, когато ни водеха на разпит или на двора до чешмата или тоалетната, успявахме да видим бащата на нашата партизанка. Единият път го видях да лежи на циментовата площадка, непосредствено зад входната врата на полицейското управление, втория - на мозаичните стълби, които започваха от входната площадка, третия - на площадката, която бе след тези стълби и от които се отиваше към втория етаж, към двора, към килиите и към столовата превърната в арест. Не! Той не лежеше! Това не е най - точната дума! И на трите места той бе захвърлен, както се захвърля пребито животно. Свит на кравай! В дрехи първоначалния цвят и форма, на които не можеха да се разпознаят. Дребен, слаб, изнемощял, брадясал! Главата му обрасла със сиво бели косми спластени от кръв и кал. Неподвижен, със затворени очи. Дишаше ли не можех да позная, но стон не чувах. Една от моите другарки ремсистка Цветана Богданова ми разказваше, че видяла рояк мухи да кръжат около него.

За нашата партизанка знаехме, че е младо момиче, а баща й така какъвто бе грохнал, немощен старец, който по-скоро можеше да и бъде дядо, но не и баща. Сега (след 9 септември 1944г.) като пресмятам разбирам, че той е бил не старец, а около 45 годишен човек, в разцвета на силите си.

Другите арестанти след инквизиции ги връщаха в килиите или общия арест. Там срещаха пълните със съчувствие погледи на другарите, грижите на които облекчаваха страданията им. А него, бащата на партизанката, захвърляха на стълбището, където всеки минаващ полицай можеше да го хули, рита, тъпче. Навярно най-тежки за него са били заканите по адрес на дъщеря му. А може би мъката му е давала сили да търпи, да се бори, да не каже предателска дума.

Колко сили на духа се е криела в това захвърлено на циментовите стълби немощно тяло на този полужив „ старец”, та и пред смъртта му причинена от инквизициите на побеснелите полицаи не измени на великото дело на партията. Не, той нямаше вина! Той има заслуга пред народа ни, че първородната му дъщеря Пръвка бе станала партизанката Бойка, която с оръжие в ръка бе тръгнала на борба за светлото бъдеще на човечеството!”, завършва спомените си Ева Казанджиева.

Стефчо КИРИН

(Следва продължение)