nabore.bg

(Продължение от втора част)

Смазан физически, но не и духом, полицията откарала Софрон в Ломската болница да издъхне. По стечение на обстоятелствата  в болничната стая, където полицаите оставят Софрон Ръбин е бил и Троян Годев Джелебски. Той е имал възможността да разговаря с Ръбин в последните дни от живота му, да бъде свидетел на безобразните полицейски издевателства. Неговите спомени написани  няколко години след 9 септември 1944 г. ми бяха предоставени от дъщерята на Софрон Ръбин, Бойка (починала) и които не са публикувани. Нека заедно прочетем разказа на Троян Годев Джелебски:

„ На 13 юли 1943 г. докараха Софрон Ръбин от полицията в Ломската държавна болница, където се намирах и аз. Той беше пребит от бой и не можеше да ходи. Полицаите го замъкнаха до определения за него креват и го поставиха да легне, Аз се помъчих да срещна погледа му, да му се усмихна, за да разбере, че и аз съм арестант като него, но той дори не ме погледна. Полицаят, който беше на пост си даде нареждането - никои да не говори, че ще застреля някой и излезе навън да пуши. През това време аз се помъчих да вляза в разговор със Софрон, но той не пожела да говори нито с мен, нито с Цветан, политически арестант заловен от полицията в с. Голинци, Ломско. Вечерта се досетих, че той не вярва на никой и може да го провокирам. Дълго упорстваше и чак когато му показах двете си ръце вързани с белезници за шкафчето, той проговори. Попита ме защо съм тука. Аз му разправих, че съм заловен като него по политическа работа от полицията и съм работник в София, не съм искал да говоря като него и съм си разпорил корема и затова съм докаран тук да ме лекуват. Той проговори: „Така трябва момче!” Погледна раните ми и ме погледна топло по бащински. На другият ден ми отвързаха белезниците и ми казаха да го нахраня. Едвам-едвам се приближих до неговия креват и се поздравихме отново. На въпроса ми: „Боли ли те ?” Той отговори тихо: „Навсякъде ме боли, пребиха ме! Няма да живея!” Поднесох му с лъжица кисело мляко, което бяха оставили за него, той отказа да яде, помолих го отново и му казах, че трябва да яде за да живее. Той ме изгледа строго и отрицателно поклати глава. Отвори си малко устата, покрай зъбите му имаше съсирена кръв, езика му беше син, дори черен. Едвам преглътна няколко лъжици кисело мляко и не можа повече да яде...

Един ден дойде един агент и двама полицаи и от вратата почнаха да го задирят: „Е, Софроне! Хванахме Бойка, дъщеря ти! Само те утрепахме от бой, но като си инат така ти се пада.Тръгнал си против царя и държавата! Стар човек си, па си не гледаш работата. Е, сега ще те пуснем, па другио път пак ходи против немците и против царо. Това беше само заради дъщеря ти, но сега след като я хванахме те освобождаваме.” Един полицай отвори вратата и извика: „Софроне, искаш ли да видиш дъщеря ти? Ето я тука...! Всичко беше глупаво и напразно, той не се обърна към вратата, погледна към мен и се разбрахме с поглед. През цялото време докато бяха агентите, нито проговори, нито се обърна към тях, въпреки подигравките и увещанията. Само когато един полицай застана близо до него и го попита няколко пъти: „Искаш ли да я видиш, преди да я убием, тя е заловена?” Той напрегна всички сили и с злоба отговори: „Не!” После добави: „Не е верно!”

На третият ден му стана още по-лошо. Когато се приближих да го храня, той отказа. Когато ставах да си отивам, той ми хвана ръката и каза: „Слушай! Ако останеш жив кажи на Пръвка, че са ме пребили от бой, как съм умрел и че съм останал верен и не съм казал нищо. Нека се бори...!”

Вечерта положението му се влоши. Той повтаряше: „Трояне! Ела до мен! Ела чуваш ли, ела ти ми помогни, повдигни ми главата, ще ми стане по- добре. Ела, Трояне!” Аз му повдигнах двете си ръце оковани в железните белезници и му казах, че искам, но не мога да стана понеже съм вързан и полицаят не иска да ме отвърже, въпреки моето настояване.”

По нататък Троян Годев Джебелски подробно описва нехуманното отношение на някои лекари и сестри от Ломската болница към Софрон Ръбин.

„На сутринта той почна да пада от кревата и понеже нямаше кой да го вдигне дълго лежеше под кревата. Извиках една от сестрите-белогвардейка и на въпроса ми защо не му дават помощ, тя отговори: „Не можем да си  харчим лекарствата за вас комунистите.” Един ден преди да умре съставят протокол за смъртта на Софрон, с диагноза „ спукана язва”, подписан от главния лекар доктор Цанков и доктор Каменов.”

„На другия ден - продължава Троян Годев - 19 юли 1943 г. той едва мърдаше, виках лекарите да му дадат помощ, но никой не дойде. Протоколът бил вече подписан. Той почина! Погледът му беше отправен навън през прозореца, ръцете му бяха стиснати в юмруци. Така умря Софрон Ръбин!”

Разказва Кирил Куздин: „На 20 юли 1943 г. в 17,30 часа в родното ми село Мокреш се разнесе страшната вест- убит е бай Софрон от фашистките палачи в Лом. Църковната камбана с биене потвърди вестта. Тя приканваше населението за последно сбогом с бай Софрон. Но уви, ето нов ритуал! Колата с която се предвижваше погребалният ковчег с тялото му бе заобиколена от внушителна група въоръжени полицаи. Цялата процесия бързо се предвиждаше към местното гробище, не позволявайки нито мъже нито жени да го придружат до неговия гроб. Капакът на ковчега бе закован здраво с пирони. Дори на родната му майка, на децата, на роднините му не разрешиха да си вземат последно сбогом.”

Така едва 45 годишен завърши своя кратък, но пълен със съдържание живот Софрон Михайлов Ръбин от село Мокреш, Ломско.

 Стефчо КИРИН