nabore.bg

Татко беше романтик, чувствителен, без да му личи и по детски любопитен към новото

 Баща ми - Петър Йорданов Бонков, 1916-1970

Свърши и днешният ден, рожден на баща ми – 8 юни 1916-а. Татко живя малко повече от половината на 100-те. А мама - без него повече, отколкото с него. Не можеше да се начуди как е възможно.

Той е осмото дете на родителите си и единствено момче. Темел на къщата, демек. На фронта пушки са пукали, когато е пристигнал хаберът за това превелико за семейството събитие. Твърдеше го баба. Гори пожарът на Голямата европейска война, дедо ми Юрде войник, в окопите го спохожда вестта... Е, как другарите му да приветстват събитието, освен с изстрели!

Татко беше сдържан. Говореше малко. Целуваше ни шумно. Търпеливо ни изслушваше. Думата му на две не ставаше. Неговата възпитателна метода беше – смяна на умствения с физически труд и обратно.  Детишар, по това приличаше на баща си. Свое, чуждо, падне ли му дете, целува.

Плачеше на сватба. Щом зурните вземат дълбоко въздух и захванат „Ела се вие превива...”, сълзите му потичаха. Някакво изначално съчувствие към момата, що „се с рода прощава”.

Не плачеше от старост. Беше романтик. Чувствителен, без да му личи. Дълбоко патриархален и по детски любопитен към новото.

Прочее, умря млад. Ние и трите му деца отдавна сме минали неговите години. А вярваше в дълголетието, защото в родата му имаше столетници. Обещаваше, че като се пенсионира, ще си купи магаре и ще ходи с внуците по полето. Каква проста мечта! Да бъде свободен в компанията на едно магаре и няколко деца!

Открийте в тази снимка за спомен с учителя свои родственици.

Татко обичаше писмата. Превръщаше писането в малък празник. Прибере се вечер навреме, преоблече се, с това даде знак, че няма да излиза. Всички сме си у дома. Вечеряме и рече: Вдигайте трапезата, ще пишем писмо на кака.

Сестра ми беше по това време студентка в София. Татко имаше слабост към хубави писалки, вади паркера и започва.

Пише и говори на глас. Ние с брат ми го допълваме, подсещаме. Започва с най-малки подробности да описва обстановката вкъщи. Че мама преде, как баба дреме до печката, че си имаме бадженце, женско и как вече е кръстено с човешко име. Не пропуска уханията, които идват от фурната. Не пропуска да съобщи за последната щуротия на брат ни... И така, всичко дребно и едро, станало у нас от времето на предишното писмо.

Нещо се случва на площада. Георги Трамбев (с балтона), непознат, баща ми, верният му приятел, съученик и колега Владислав Рачев.

Пощата у нас беше неприкосновена. Може да отвори писмото само този, до когото е адресирано.

Чрез писмото татко ни наказваше. Да, наказваше ни, като ни лиши от него. Двете със сестра ми бяхме студентки, той веднаж не ни писа цели три месеца Просто не бяхме преценили  какво да искаме и сме го принудили да ни откаже.

Татко ни учеше, че писмото е внимание, уважение и то трябва да се напише красиво, чисто и на хубав лист. И, разбира се, да е истинско. Ще рече искрено.

Откриване на новата Районна болница - 7 ноември 1967 г. Главният лекар д-р Асен Велев приема поздравления.

Едно мъничко писъмце, още с широкото "е", сестра ми го носеше със себе си. Когато е писано, тя е била на пет годинки.       

              „Мила Калинке,

Татко ти е войник и е на фронта да се бие с лошите германци, които палят къщите на добри хора. И малките им дечица, като теб, остават без дом и спят на студено.

Аз винаги мисля за теб и те обичам много. Ти ме обичаш и мислиш за мене, аз зная това, и се радвам. Ако обичаш татко, то трябва да изпълняваш всичко, каквото мама ти каже. Да не ходиш по калта, да се пазиш от водата, да си чистиш обувките и да ядеш винаги, каквото ти дадат.

Виж сега дали си чиста, обърши си нослето и дай на мама да те целуне за мене. Кажи на дедо ти Юрде и баба ти Ленка много здраве от мене, а така също и на Тумбевите баба и дедо. Също и на нана Василка.

                                      Целувам те.     

                                      Твой татко. “

Мама пазеше в сандъка си вързопче с писма между тях двамата. Много ми се е искало да надникна в тях, не посмях. На стари години то изчезна. Погрижила се е да не остане след нея.

Двамата се обичаха. Не си го казваха, личеше им.

Татко е завършил е гимназия в Горна Джумая, тогава още не имало пълен среден курс в Разлог. Ходили са пеша през Попова глава. Не си го представям маршрута. Днес асфалтовото шосе Разлог-Благоевград е 54 км. Сетне е завършил Учителския институт в Дупница. Като учител по математика в Гимназията издигат кандидатурата му за кмет.

Днес във входа на общината пише мандатите му.

Петър Йорданов Бонков – кмет на Община Разлог в годините, както следва:

1949 – 1952

1954 – 1955

1962 – 1970

Почина на този пост.

Баща ми приветства скъпите гости на Разлог войниците от Червената армия забили знамето на Райхстага на 30 април 1945 г. - Михаил Егоров и Мелтин Кантария. Ръководител на делегацията полк. Милюхин, герой на Съветския съюз.

Работеше с въодушевление. Вярваше в социализма и възможността за социално равенство. Последните му два мандата бяха години на развитие на Разлог. Градът надхвърли 18 хил. жители. Заводът  за дрожди почна работа, мощна организация „Заводски строежи” градеше КЦХ. Всяко по-голямо предприятие построи своя детска градина и жилища за работниците. Бела река беше „прибрана” в каменно корито. Районната болница се откри през 1967 г.  Изцяло се подмени жилищният фонд на града. Каптирана бе водата от Калугерица. Целият град водоснабден, електрифициран и асфалтиран.

Не зная дали моите съграждани знаят, че централният площад е паметник на културата. Всички имат възможност да сравняват на какво се казва качествено строителство. Площадът надхвърли 60 години.

Сватбата на мама и татко. 19 февруари 1937 г.

Новият център е проектиран от арх. Александър Баров, едно свидно име за Разлог. Баща ми е бил негов учител по математика и класен ръководител. Този блестящ архитект, чиито проекти познава не само България, работеше с любов за родния си град. Между двамата имаше пълна взаимност и доверие, от която градът имаше полза.

Някога Високата сграда ми изглеждаше скучновата. Днес не минавам равнодушно край нея. В остъклената й фасада се оглежда Пирин, стройните ели  подраскват с бодлите си лицето й,  облаци пробягват, слънцето на залез казва до утре и хлътва зад планината... Авторът арх. Баров е знаел, че този живот ще блести в очите на земляците му. А баща ми, учителят му, просто му е вярвал.

Бойка АСИОВА

8 юни 2016 г.  ·