Интервю
- search
- Всички
Балерината Маша Илиева: Играх с 39 градуса температура в “Лебедово езеро”
След падане в „Лешникотрошачката” получих най-много аплодисменти, казва майсторката на танца
С примабалерината, хореограф и педагог Маша Илиева се срещаме до Националната опера и балет. С нея се връщаме назад във времето, когато самата тя е правила първи стъпки на сцената и е преодолявала първите трудности към успеха. Маша Илиева открито говори за това какъв е животът на балерината зад завесите.
-Маша, как от художествена и спортна гимнастика преминахте към балет?
-Като деца всички играехме навън. Правехме цигански колела, а лостът за килимите служеше за спортни изяви, от които нерядко се прибирахме с ожулени колене и сълзи. Като съвсем малка майка ме записа на художествена гимнастика на стадион „Славия”, който беше до вкъщи. Там тренираха звезди като Красимира Филипова. Спомням си как по-малките ни изпращаха на дюшеците да правим шпагат, а аз не бях особено ентусиазирана. Веднъж треньорката мина зад мен, натисна ме с всичка сила и направих шпагат. След това една седмица не можех да ходя, но владеех този елемент. Не след дълго треньорките казаха на майка ми, че не съм талантлива, и прекъснах. В първи клас в училище избраха мен и още няколко деца да тренираме спортна гимнастика при известния треньор Светослав Батов. Там придобих самочувствие, защото с помощта на майка научих как се прави предно и задно колело. Вкъщи тя смъкна дюшека от леглото и каза, че няма да стане, докато не овладея елементите. Така ме забелязаха в гимнастиката. В трети клас майка ме записа в балетното училище, като преди това учителка идваше да ми преподава вкъщи. За мен питаха и от спортното училище, но станах балерина. Гимнастиките ми помогнаха за лекия отскок, за шпагатите.
-Как заминахте за Ленинград?
-Майка ми е от Ленинград и там имах баба и дядо. През лятото преди пети клас майка помоли баща ми да ме вземе с него по време на командировката му в този град, за да ме видят в Балетното училище. Тогава специалистите казаха, че имам данни. Тъй като по взаимна спогодба изпращаха деца от Националното училище за танцово изкуство в Ленинград, в пети клас дойде жена, която си беше записала моето име, и заедно с още две деца, ни избраха да заминем на обучение. Отпътувах с леко сърце, защото знаех, че в Ленинград имам баба и дядо. Въпреки че през тези 7 години живях в общежитието с другите деца.
-Много часове ли репетирахте, докато учихте?
-Започвахме в 9.20 ч. и в 17.20 ч. бе последният ни урок. Първоначално имахме 3 часа балет, след което времето се увеличи. От 18 ч. имахме репетиции за предстоящ концерт или постановка в операта. Понякога си тръгвахме в 21 ч., натоварването бе голямо, но никой не се оплакваше. В единствения почивен ден релаксирахме или си шиехме палците (пантофи - б.р.). Всяка балерина сама си шие връзките, дозалепва нещо, за да са по-стабилни, залива ги със специални смески, за да издържат по-дълго.
-Как се случи да ви залепят косата, преди да завършите?
-Беше модерно да си с прическа, при която отпред косата е над ушите, а отзад е по-дълга. За випускния спектакъл, където имах соло в „Дон Кихот”, седнах да ми направят косата, но главната перукерка се видя в ужас, защото косата ми стърчеше упорито. В един момент тя извади лепило за бради и мустаци и залепи всичко. Запомних това за цял живот и повече никога не се подстригах.
-Случвало ли ви се е да паднете на сцена?
-В Италия сцената беше с голям наклон. По време на спектакъла в един момент се завъртях, вдигнах си красиво единия крак, но излетях и се приземих по корем. От публиката се чу: „Ах”, аз ужасно бързо станах и продължих. Накрая толкова дълго ми пляскаха, колкото никога през живота ми. Не е толкова трагично да паднеш на сцената. А в Болшой театър ми се е случвало да видя балерина, която да падне, и да си излезе от сцената.
- Забравяла ли сте сцена?
-Когато танцувах в Германия 25 пъти поред „Лебедово езеро”, явно бях включила моторната си памет, и един ден, докато танцувах с Росен Канев, се обърнах към него и той ме видя с изцяло празен поглед. Росен ми хвана ръката и ме дръпна накъдето трябваше, аз усетих как краката ми правят нещо сами и в един момент превключих. Публиката не забеляза. А в балета „Козият рог” бяхме с партньора ми от двете страни на сцената, до кулисите. Той играеше, а аз го гледах, той играеше, а аз не можех да включа. Като видях хореографа в публиката, напълно блокирах, че не изпълнявам поставените от него движения, но в един момент се върнах в танца. След края на представлението му се извиних, като щях да умра от срам, а той ме потупа по рамото и ми каза: „А, нищо, случва се”.
-Кога ви се наложи да танцувате с висока температура?
-Дори и болна не съм си и помисляла да не изляза на сцена. Веднъж в Германия имах почти 39 градуса температура. Станах от леглото по пижама, сложих си халат, минах по топлата връзка от хотела до залата, изиграх си всичко и се прибрах. На сцена има адреналин, който те издига.
- Защо в миналото след раждане балерините не са се връщали на сцена, а сега е различно?
-Обикновено руските балерини не са се връщали, защото често са се омъжвали за знатни мъже и не е било прилично да работят. Или е било прието да нямат деца, докато са на сцената. Те рано са приключвали кариера, докато сега повечето балерини имат деца.
-На колко години слезе от сцена нашата прима Красимира Колдамова?
-Няколко години след като навърши петдесет, тя се отказа от големия балет, а след това игра дълго в направения специално за нея спектакъл „Едит Пиаф”.
-С какво балерината е по-различно човешко същество?
-Често трябва да се лишаваш от много неща и да се грижиш за себе си. Когато се прибереш вкъщи, да си натопиш краката във вода с йод и сода, да ги намажеш с лекарство или мазнина, за да се отпуснат, и да можеш да танцуваш с тях на следващия ден. Нужно е да ходиш на масаж по-често, да хапваш по малко, защото не можеш да имаш добър отскок с пържени кюфтета и картофи в стомаха.
- На колко години се пенсионира балерината и тогава може ли да живее достойно?
-След дълги перипетии този въпрос се реши и след 25 години на сцената балетистите могат да се пенсионират. Пенсията не е голяма, обикновено под 500 лв. Още преди да се пенсионирам, направих балетна школа „Маша Илиева”. От дете искам да преподавам.
-Едно от последните заглавия в Националната опера и балет е „Пахита”, „История за една любов и „Да танцуваш на инат”. Защо „Пахита” е трудна за изпълнение?
-„Пахита” е стар класически балет, създаден във Франция, който разказва за любов.
В него има сола, които се поверяват на млади, амбициозни хора от трупата, които да докажат себе си и възможностите си. Когато станах част от Националната опера, „Пахита” беше едно от първите заглавия, в които бях включена като солистка.
-Направихте „Каменното цвете” с деца от вашата балетна школа. Как решихте да го поставите?
-Когато правя концерт на школата - коледен или заключителен през май-юни, обикновено поставям приказка или някаква история като „Пинокио” или „Бал във Виенската гора”. Една от учителките по балет в школата предложи да направим „Каменното цвете” по известната руска приказка. Тогава си спомних, че моята първа учителка по балет Цвета Джумалиева танцуваше главната роля на Катерина в тази постановка и ми беше много любима. Поканих за главните герои солисти от операта, и като добавим, че децата се справят добре, спектакълът се хареса.
-Имате ли мечта?
-От няколко години съм доцент в Музикалната академия „Панчо Владигеров”, подготвила съм професура и искам да отида на следващото стъпало. Преподаването там също ми носи удовлетворение. Работя с бъдещите ни оперни певци, както и с тези от специалност поп и джаз пеене като Михаела Филева, незрящия Ивайло Донков, Кристиян Янкулов. Щастлива съм, че съм обградена от млади и талантливи хора.
Интервю на Румяна СМИЛКОВА