nabore.bg

Ако работиш - живееш добре, ако не работиш, няма живот, казва пенсионерката

Тя е от поколението, което почти е изчезнало, но помни Втората световна война и царя и е закърмено с много труд. Това са онези хора, чиято врата е отворена за всеки, даже на масата да има само хляб и сол...  Казва се Надежда Михайлова и живее в София, но е родена на 20 ноември през 1933 г. в село Ощава, Благоевградско в семейство с 5 деца. 85-годишната баба Дежка, както всички я наричат, днес е в края на живота си, защото е тежко болна... Но тя иска да разкаже за миналото и нелеката си съдба в Пиринска Македония.

Днес се радва на внуците и правнуците си,

но с болка разказва за тежкото време за нея през 1947 г. "Бях 13-годишна, когато хората се надигнаха срещу комунизма, национализацията и новите правила - започва разказа си възрастната жена. - Един от тях беше баща ми Асен Михайлов. Беше партиен секретар в Ощава, имаше средно образование и кръчма в селото, от която добре се препитавахме, но комунистите му я взеха. Оставиха ни някои земи и животни. С майка ми Велика бяха от махалата Германци в селото. Групата, с която тате тръгна в гората бе създадена от Герасим Тодоров. Тогава мама беше бременна с най-малкия ми брат Ангел, който се роди през март 1948 г." Така започва антикомунистическата дейност на Асен Михайлов. Четата на Герасим излиза в нелегалност и е важна част от горянското движение в страната (родна форма за въоръжена съпротива срещу комунистическата власт). Групата се крие около година и половина и през това време агитира хората да напускат Отечествения фронт. "Беше чист понеделник, през март, дойдоха у нас да търсят татко - продължава баба Дежка. - С пистолет насочен към мен, милиционерите ме караха да отварям стаите и помещението с житото. А тате, с част от групата, бил у дома предишната вечер, но аз съм била заспала и не знаех. Тогава казал на нашите, ако ги питат, да кажат, че си идва у нас за дрехи и да преспива. Така отговорил на милиционерите и най-големият ми брат Иван в плевнята. Тогава дойдоха при мене: "Ти момиче, защо лъжеш?" Такъв силен шамар ми удари милиционерът, че от тогава съм глуха с едното уше."

Заради четата в Ощава имало и вечерен час, всеки ден в 18,00 ч. го съобщавала камбаната. Баба Дежка била свидетелка и на една от престрелките на горяните с милицията.

Тогава баща й бил прострелян в бедрото.

Четниците успели да избягат в гората, а по следите от кръвта му, полицията известно време ги следвала... Днес Надежда добре помни и деня, в който намерила баща си. "Лятото на 1948 г. групата беше разбита и хората се разбягаха. Един ден, докато си събирах овцете под къщата ни в Германци, от храстите ме извика един човек, брадясал и мръсен. Беше тате. Каза ми, че е гладен и жаден и е ранен в крака."Помогни ми!", каза. Милицията ни беше преместила в селото и в къщата вече не живеехме, но отидох там и намерих един стар хляб и стар котел. Напалих огън, сварих вода с малко сирене, извара, масло. Напълних и стомна с вода и му ги занесох. През това време брат ми Иван дойде да вземе сено за стоката. И му казах за татко. Тате му заръча да намери приятелите му от селото. Те дойдоха и го откараха в едни комшии, където го изкъпаха и обръснаха. После тръгнахме всички към селото. Ние вървяхме с овцете отзад, а тате и приятелите му напред. И като стигнахме моста, баща ми вдигна ръцете и сам се предаде... Много народ умря тогава. Имаше хора и от Сандански, от Благоевградско, от Дупница, от София. Някои, когато усетиха, че ги избиват един по един, се самоубиха, Герасим също се самоуби."

Най-страшното обвинение срещу Асен Михайлов било, че е участвал в убийство. Историята е, че групата му пратила един съселянин на гара Пирин да хвърли бомба, но той ги предал на комунистите. Затова после четниците го хванали, закарали го в планината, накарали го да изкопае сам гроба си и го заровили жив. "Всичко под ръководството на Герасим, но и баща ми бил там и затова го обвиниха и осъдиха", казва баба Дежка. В последствие Михайлов е закаран в Сливен, където дъщеря му на два пъти го посещава. А последният път, когато се виждат й казва: "Имате ниви, стока, къща. Работете, не просете, защото аз няма да се върна. Мен ще ме обесят... И кажи на майка ти, ако иска да се омъжи."

През май 1949 г. той е обесен, а за този момент от живота си Надежда разказва: "Една нощ сънувах, че къщата ни гори и комшиите ми помогнаха да я изгасим, а на другия ден беше Св. св. Кирил и Методий. В село имаше събор, музика, хоро и аз играя, та играя. Тогава баба дойде и ме дръпна. Вика: "Стига си играла!" А то дошло писмото, че баща ми е обесен", просълзява се жената и добавя, че после цял живот от родата й били нахоквани за фашисти, каквито никога не са били. 

Като дошла демокрацията и реабилитацията,

на майка й Велика дали обезщетение.

С парите, които не били много, тя купила на трите дъщери на Надежда по една малка златна детелинка.

Дежка се омъжва на 23 години за комуниста от съседно село Мечкул - Методи Иванов. Там се раждат и трите им дъщери - Маргарита, Стефанка и Блага, а през 1964 г. семейството идва в София. 8 години живеят в Горни Богров и работят в Кремиковци, после си купуват къща в кв. Орландовци. Мъжът й умира от болест на 54 г. и я оставя вдовица. А малко по-късно се случва най-голямата трагедия за нея - губи най-голямата си дъщеря, когато тя е само на 29 години. Умира от рак на гърдата

и оставя трима сина сираци,

за които бабата дълги години се грижи. Докато работи в Кремиковци Михайлова изкарала курс за готвачи и се трудила до преди 4-5 години. Добре помни обаче, че за да я вземат в ресторанта на "Интерпред", я проучвали 3 месеца, заради миналото й. Там изкарала 8 години, а в кухнята близо 30 лета. Днес казва, че като е дошла демокрацията всички сме се радвали, но вече не е така и допълва, че "който и да е на власт, ако работиш - живееш добре, ако не работиш, няма живот."

Анна САПУНОВА