nabore.bg

• Амбицията ми е да си отида прав от баскетбола, признава треньорът - корифей

Едно от най-големите и утвърдени имена в историята на българския баскетбол - Петко Маринов, е роден в Бургас на 11 юни 1949 г. Настоящият треньор на дамския “Нефтохимик” започва кариерата си в “Ботев” /Бургас/, продължава в “Академик” /Сф/ и ЦСКА. Като състезател е спечелил 4 шампионски титли и 5 купи, играл е на два европейски клубни полуфинала. Има над 150 мача в националния отбор. Определян е за най-добър баскетболист на България.

Като треньор печели с ЦСКА 3 титли и 4 купи, веднъж взема отличието с “Компакт” /Димитровград/. През 2001 г. е назначен за старши треньор на “Лукойл Академик”. Като наставник на “студентите” печели купата - 2002 и 2003 г., титлата /2003/, и трофея от Южната конференция на ФИБА - Европа.

- Как е на 64 години?

- Естествено, на 21 е по-добре, но и след 60 не е лошо, ама хич не е лошо. Не е важно как се чувстваш, а как се държиш. Това е една древна поговорка, която много уважавам.

- Освен, че още се занимаваш с баскетбол – какво ти определя житието днес?

- Професията, семейството. Битието ми напоследък е изцяло подчинено на внуците, там съм просто един патологичен дядо.

- Дядо в живота, но не дядо в спорта...

- Дано да не съм дядо в спорта, стремя се, въпреки, че вече сигурно съм един от най-опитните в бранша. Не се считам стар за спорта, още имам пламъка да побеждавам – значи

не съм остарял спортно.

Продължавам да опитвам да печеля.

- Известен си със сприхавостта си в спортната зала. Скачаше да биеш състезатели, когато не е на твоето. Сега правиш ли същото и с жените, които тренираш?

- Тъй като 23 години бях треньор на мъже, станах сега треньор на жени. За голяма радост на съпругата ми – на стари години. Първите три месеца виках на момичетата „Браво, момчета. Добре, момчета”. Когато пък някоя ме ядосаше, й казвах „Ще ти забия една!”. Някои плачеха и разбрах, че съм прекалил с мъжките приоми. Но това някак си помогна. За тези няколко години, през които съм в Бургас и тренирам жените на „Нефтохимик” спечелихме няколко шампионски титли, много купи, играхме за купата на Европа. Това не значи, че сме били перфектни, но мъжките прийоми продължават да действат.

- След толкова години в София не ти ли беше трудно да се върнеш в Бургас?

- Не, напротив. Едно време, като казвах на президента на „Компакт” Иван Евлогиев, че искам да си ида на село, той ми викаше

„Хванал те е овчарския синдром”.

Имам моменти, когато не искам да виждам хора и съм имал желание да се откъсна от всичко, да ида сред природата. Това са едни такива временни депресии, особено когато нещата не вървят. Но самия факт, че ги преживявам, означава, че все пак не съм остарял толкова много.

- Докога ще се занимаваш със спорт, не те ли е блазнила политиката?

- Такава калташка професия като политиката не мога да упражнявам. Винаги съм гледал хората в очите. В политиката влязоха много несретници, хора предприемчиви и хитри,

много некомпетентни хора.

Бих влязъл в политиката само когато България стане бяла държава.

- Говориш със сантимент за Димитровград, а не ти ли липсват ЦСКА, националният отбор?

- За голямо съжаление това не е моето ЦСКА. Най-близко до моята представа за армейския тим са Пенев, Никодимов, Майкъла, Стойчо Младенов... Като че ли напоследък обаче моето ЦСКА е Дучето. Това е останало от онзи клуб, който съм обичал. Ще направя всичко възможно да помогна. Идват и млади и кадърни момчета. Винаги съм помагал на младите. Навремето, когато водех представителния ни тим, бях взел само младоци. Различавам се, може би, от някои колеги, които отричат младите. Аз пък много им се радвам. И може да прозвучи високопарно, но 

няма за какво да съм комплексиран

спрямо младите.

- Най-голямата ти радост и най-големия ти срам като спортист?

- Най-голямата ми радост е, че съм играл два полуфинала с ЦСКА за купата на Европа. А като треньор – че с „Лукойл” спечелих  мач срещу един от най-големите отбори на Стария континент – „Арис”- Солун.

Най-големите ми срамотии – едва ли са малко, но не мога да се сетя нещо конкретно.

- Завършил си и журналистика, някога ще практикуваш ли тази професия, ще напишеш ли книга?

- За книга ми е идвало на ум. Имам такива хубави спомени – няма да напиша суха книга, пълна със статистика. Но нямам време в момента. Журналистиката – като че ли в момента няма естествения подбор в тази професия.  Много случайни хора попаднаха в нея, което ме тревожи. Често ми се обажда Сашо Диков, обръща се към мен с колега. Няма това как да стане, той е един от корифеите в журналистиката и приемам

обръщението му като шега.

- Това означава ли, че  можеш да се захванеш и като детегледач покрай внуците си?

- Аз и сега съм, колкото мога. Бих го направил с много голямо удоволствие. Макар че със сигурност ще искам от внуците си да бъдат много мотивирани. Ето, големият ми внук каза, че тази напрегната игра – баскетболът, не е за него. Това направо ме уби. И вторият удар, който ми нанесе е, че в училище им подарили по една фланелка на „Левски” – бях три дни в несвяст! Трудно ще му простя това, което стана, но сега целият род работим да променим нещата в друга посока.

- Как се виждаш след 10 години?

- Такъв левент, какъвто съм сега! Виждам се все един и същ – земен човек, това е основното и с това се гордея. Иначе безсмъртието ме тревожи много!

- А какви са амбициите ти?

- Сещам се за един турски филм – „Дърветата умират прави”. Амбицията ми е да си отида прав от баскетбола!

Дончо СТОЯНОВ